Тленните останки на цар Самуил днес се връщат в България след шест десетилетия преговори между София и Атина. Държавата обаче не оставя завръщането да бъде само акт на историческа памет. Тя го превръща в мащабен национален ритуал – с военен самолет, изтребители, артилерийски салюти, държавна церемония и шествие през центъра на София.

Останките на Самуил бяха предадени на българската държава в Музея на византийската култура в Солун. Заедно с тях са предадени и останки, открити в други два саркофага в базиликата на остров Свети Ахилий, за които се смята, че принадлежат на цар Гаврил-Радомир и на други членове на царското семейство. След транспортирането им до София те ще бъдат положени в специално изработен саркофаг в базиликата „Света София“.

Самото връщане е резултат от споразумение между България и Гърция, което предвижда реципрочно предаване за съхранение на исторически артефакти, религиозни и културни ценности и реликви. Така зад националния разказ за „завръщането у дома“ стои и един европейски модел на договаряне между две държави за културното наследство.

В София обаче посрещането е замислено като държавен спектакъл. Военно-транспортният „Спартан“ ще бъде ескортиран от две двойки МиГ-29 и F-16, над площад „Княз Александър I“ ще има прелитане на формацията, ще прозвучат 21 артилерийски салюта, а след официалната церемония ще има шествие до „Света София“. Министерството на транспорта и съобщенията и БДЖ дори осигуряват безплатно двупосочно пътуване с влак за гражданите, които искат да присъстват.

Премиерът Румен Радев покани „всички сънародници“ да посрещнат останките на площада и да ги изпратят до храма. В официалното представяне на събитието Самуил е определен като владетел, посветил живота си на свободата и независимостта на България, а връщането му е представено като акт с историческо значение за страната.

Тук обаче възниква въпросът какво точно правим с историческата памет, когато държавата я облича във военни почести, знамена, химн и национална мобилизация.

Почитта към мъртвите е едно. Превръщането на човешките останки в символен ресурс на държавата е друго.

Има разлика между връщането на тленни останки и начина, по който обществото избира да разказва това връщане. Едното може да бъде акт на уважение към историческото и културното наследство. Другото може да се превърне в спектакъл, в който миналото започва да служи на настоящето.

Тъкмо затова е важно да не се пропусне и другата страна на българо-гръцкото споразумение. То не разказва история за „връщане на нашето“, а за взаимно предаване на исторически и религиозни ценности. В този смисъл дипломатическият жест между две държави от Европейския съюз е далеч по-съвременен от патетичния разказ за национално притежание на миналото.

Самуил може да бъде почитан като част от българската история. Но историята не е собственост на държавата, нито човешките останки са реквизит за национална митология.

Въпросът не е дали България трябва да отдаде почит на Самуил. Въпросът е как го прави.

И дали между паметта за един мъртъв човек и живата потребност на държавата да произвежда национални символи няма една граница, която си струва да бъде пазена.