Парче шоколад и нещо кралско и прекрасно…
Да се разхождаш из София в ранните часове на първи януари е невероятно любопитно. Градът още спи след дългата нощ, тук-там виждаш някой човек, излязъл да свърши нещо неотложно и спешно – като да си разходи кучето, и само ти кима с уморен поглед…
Аз обаче обичам да скитам именно в такъв ден. Когато всичко е спокойно и няма хора, а само предметите по улицата разказват истории. Било то остатъци от фойерверки, или захвърлени бутилки, или използвана и забравена маска, завинаги заплетена в клоните на някое дърво. И като майстор-археолог в тракийска гробница се опитвам да възстановя какво точно се е случвало и какъв е бил животът. Но не преди хиляди години, а само преди няколко часа.
И тази година не изневерих на това си хоби и с не толкова бодра крачка закрачих из града в търсене на символа на Новата година.
И го намерих. В парка. На едно хълмче между жп линията и самия парк се извисяваше един кафяв, леко изтърбушен фотьойл, обграден от установки за пиротехника от двете му страни. Често минавам по този път, но за първи път виждах този фотьойл.
И се опитах да си представя собственика му. Човекът, който е положил усилия да изкачи този хълм с очевидно тежкия фотьойл и пиротехника в последния ден на годината. И усърдието, с което е подредил всичко. И как този човек малко преди полунощ е седнал на своя кафяв трон, сипал си е чаша шампанско, а покрай него ракети и светлини са го озарили като крал и господар на парка и жп-линията.
Изведнъж в мен в тази първоянуарска сутрин забушува ревност и желание и аз да бъда този крал. И да седна на трона – макар и без фойерверки и светлини. Да усетя трепета му. Но не успях. Направих опит да се изкача до фотьойла и се заплетох в бодливите храсти и калта. Честно казано нямах и много сили и желание да се боря. И се отказах. За този ден.
Но на другия ден, въоръжен с ножица за храсти в джоба пак бях там, отпочинал и сигурен, че ако не друго, ще си направя снимка като крал. Е , фотьойлът го нямаше. Явно в следобеда на първи януари истинският крал се беше събудил и беше намерил сили да си прибере трона. Хълмът стоеше празен и цялото му величие се стопи. Отново се беше превърнало в просто едно голо място над жп линия.
Явно не ми е било писано в началото на тази година да бъда крал. Няма проблем. Ще го преживея. И без това в баницата с късмети не ми се падна – ще станеш крал (по-хубави неща ми се паднаха всъщност). Но се замислих дали всъщност и аз, а и повечето от нас, не сме точно този непознат човек – за един миг, за една снимка, за няколко минути в полунощ се подготвяме и искаме да сме крале и кралици. Той с фотьойл и шампанско, аз – с ножица за храсти. А после идва другият ден, когато въпреки умората трябва да станем, да излезем и да си приберем обратно фотьойла. До догодина. До следващия бал. До следващия трон.
Спомням си, че като дете, когато ми подаряваха шоколад, ме съветваха всеки ден да ям по едно парче. И така щях да имам за седмица. Което аз, разбира се, така и никога не правех. Просто го изяждах целия и на другия ден съжалявах… Днес май същото правя и с веселието и със забавлението. А може би сега е моментът да запазим и пренесем нещо празнично и прекрасно и в обикновените делнични дни, които ни чакат оттук насетне. И всеки ден точно като парче шоколад да има по нещо кралско и прекрасно…
Така че, скъпи приятели, ако имате излишен фотьойл и искате да го превърнете в постоянен трон на някой хълм, пишете ми. Аз пък обещавам да осигуря всичко друго аристократично и кралско. Освен короната. Тази година планирам да минем без нея.
Шабат Шалом.
