Петър-Емил Митев – Vixit!
Проф. Петър. Емил Митев има безбройни ученици и верни научни последователи. Те започнаха от дата на смъртта му, а е и техен дълг, да го представят за сбогом с всичките му постижения като учен, преподавател и ерудит.
Аз имам и друг поглед ,извън интелектуалния, към Професора, както го наричах винаги, а не по име.
Петър-Емил обичаше да се смее, изпитваше преклонение пред добрата храна, почти като професионален гурман. Ценеше добрите напитки. Забавляваше се и обичаше много живота. Живя го!
Имаше забележително чувство за хумор. Често шегите му криеха капани и сарказъм и не винаги се разбираха от всички. Той казваше шегата си и само 5-8% от присъстващите разбираха хумора, а малко преди да настъпи конфуз от отсъствието на смях, се разнасяше неговият личен гръмогласен смях, който беше така заразителен, че всички се увличаха в смеха до сълзи. Специфичен тембър между баритон и бас, но задължително de profundis. Той самият харесваше шегите си и се смееше от сърце, повечето се смееха увлечени от мощната му радост.
Много сме се шегували с него за учениците му. Аз го закачах, че има всичко сред обучените от него студенти и последователи – от членове на политбюро, депутати в демократичен Парламент, та до редови осъдени в затвора. Обичаше всички и се гордееше с тях. Не се отричаше от никого, ценеше ги и те му се отплащаха с безрезервна преданост. Осигуриха му възможност да работи пълноценно до късна старост.
Той пък се заяждаше с мен. „Верчето (Вера Мутафчиева) защо се ядосва, че не я допуснаха да преподава в Университета? Защото моите ученици са легион, а тя има трима, които не я докараха до никъде…“
Признавам, че той ме научи да ценя шампанското. След командировка във Франция ми донесе подарък висок клас истинско шампанско. Събра се моят екип около него и се започна едно мърморене. Ние сме по сериозните напитки, защо не калвадос. От шампанското боли глава. Въздъхна презрително и каза „защото никога не сте пили истинско шампанско, разни пенливи вина като Искра или Игристое. Да отваряме и да опитате истината“. От тогава започнах да пробвам, да дегустирам и имам специални дни в годината, когато пия само френско шампанско.
Обядвахме поне веднъж в месеца, когато имахме свободно време. Беше удоволствие да го гледа човек как се храни с наслада. Веднъж на такъв обяд се обади малкият ми син Ради: върнах се от училище, в къщи няма нищо, гладен съм. Присъедини се към нас. На възраст около 12 годишен. Безпогрешният усет на учителя да уважава всяко дете или млад човек като специална личност веднага задейства.
Заряза нашия професионален разговор и се зае с огромно внимание с Ради. „В какво си най-добър?“ – „Във футбола“. Последва доста дълъг и неясен за мен разговор за английска висша лига и други подобни. След 15 минути Петър Митев му каза: „В тази област ти си професора, а аз съм проваленият студент първокурсник. Почитания“.
Пожела два пъти да пътува с мен и с учени от нашия екип на терен. Чудех се как да преглътна факта, че той и дъщеря му ще „замърсят терена“. Как да успокоя колегите. Той пристигна на срещата за тръгване и каза на всички ни: „Ще бъде чудесно пътуване (Сърбия), няма да ви замърся терена, а ще ви компенсирам с професионално странично мнение.“ Точно така и стана. Насочваше ни към респонденти с качество, улавяше нашите неизбежни емоционални изхвърляния.
Остана верен фен на нашата експертиза чрез спешната антропология.
Беше личност достолепна, себелюбива и горда. Изискваше уважение, преклонение дори, ухажване и всякаква почит. И ги получаваше така естествено, както диша.
Ще ми липсваш, приятелю и мястото ще остане празно в „5-те кьошета“, както го опразниха и други приятели.
До скоро…някъде там.
Екипът на Маргиналия поднася съболезнования на семейството на уважавания проф. Петър-Емил Митев

