Потрес. Смайване. Отчаяние. Срам. Безнадеждност.

Какво чувстваме, когато настъпят националните ни празници?! Нестихваща радост от повода за тях; отегчение от загубената връзка със събитията, които са ги породили; безмилостно осъзнаване колко слаба е паметта, когато не се подпомага с опресняване на старите знания и трупане на нови?! Вероятно от всичко по малко, плюс несъмнена горчивина от несретната българска история, за която изречението „въпреки че Априлското въстание е неуспешно, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение“ е по-скоро правило, отколкото изключение, в което това „въпреки че“ звучи едновременно като диагноза и проклятие.

„Въпреки че Априлското въстание е неуспешно„ звучи едновременно като диагноза и проклятие: тъкмо да се получи начинанието и някой или нещо ги проваля – най-често предател с дребна душица или раздор между честолюбиви лидери. И така епоха след епоха, десетилетие след десетилетие, режим на управление след режим на управление. Та до днес.

Подобни мисли упорито преследват слушащия докладите на ученици от Класическата гимназия, изнесени на ежегодната конференция на училището по случай Трети март, тази година заради Ковид ограниченията преместена на 21 април, за да съвпадне с честването на 146 години от успешно-неуспешното Априлско въстание. Неочаквано обаче, конференцията бе и в един от дните на посещението на търсещия военна помощ външен министър на държава във война. Съвпадна и с Велики четвъртък от Страстната седмица.

Добре е да се слушат единадесетокласници, „дебютиращи“ в академичен формат с научните си изследвания. Тази година те прибавят дори и филм за Априлското въстание, режисиран, сниман и монтиран изцяло от ученически екип. Участниците изглеждат толкова вдъхновени от събитията и хората, за които разказват, че може да се забрави линията на измяна, провали и лош късмет, които неизменно следват величието на българските герои. Но само за миг, докато човек не спре да гледа одухотворените лица на младите говорители и не се заслуша в думите им.

Заглавието на един от докладите е „Последици от Априлското въстание“, но по-конкретната му тема е отразяването му от чуждестранните медии и реакцията на различни представители на Великите сили към потушаването на въстанието от Османската империя. Макар и фактите, които авторът му, Владимир Дюлгеров, изрежда, да са познати, начинът по който ги е подредил, изведнъж ги кара да звучат като нещо хем ново, хем болезнено познато и актуално:

„Те посещават Батак, символът на турското зверство, както и други селища, в които са извършени насилия. В ноемврийския си официален доклад Скайлър твърди, че общо са разрушени 58 български селища, пет манастира и общо петнайсет хиляди души са изгубили живота си в рамките на броени седмици. Същият доклад е разпространен от Макгахан и други журналисти в европейската преса. Статиите на американския журналист преобръщат общественото мнение в полза на подчинените на султана християни. Специално е обърнато внимание на Батак, където са избити приблизително пет хиляди души, обезглавени и изгорени са дори пеленачета.

Шокиращите разкази за насилието във въстаналите села дават възможност на политическата опозиция във Великобритания да атакува правителството – така през септември 1876 г. Гладстон публикува своя антитурски памфлет, в който обвинява Дизраели, че правителството му не е загрижено относно случилото се по време на Априлското въстание и настоява то да се откаже от подкрепата си към Османската империя. За същото настояват гениални британци като Чарлз Дарвин и Оскар Уайлд, а в останалите европейски държави – Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Толстой,  Достоевски и Тургенев.

В Русия въстанието и неговото потискане е отразено широко във вестниците. Води се благотворителна кампания за събиране на средства, чрез които поне в частност да се възстановят съсипаните български селища. Обществени организации подпомагат навлизането на бежанци в страната, като в Киев е създадена специална комисия за бежанците. Общо 27 сирачета, както и участници във въстанието като Райна Попгеоргиева, са приети със средства на московското общество.  Подготовката на Русия за война срещу болната мюсюлманска империя е достатъчен повод за Дизраели, за да се съгласи за свикване на посланическа конференция в Цариград.“

След последния абзац с колега се споглеждаме и почти в един глас си споделяме: „това са същите места, случва се същото, но с разменени имена…“ Аз добавям: „Като слушам всичко това, не мога да си представя, че има българи, които остават равнодушни и неразбиращи към случващото се на едно море разстояние от нас, 146 години по-късно след Нашето въстание“. А тя ми отговаря: „Чувала съм мои връстнички, които след възторжени думи за априлските герои, жертвата им и величието, на което са били способни, правят пауза и безизразно заявяват, че не разбират защо украинците не се предадат и не спрат да избиват народа си“.

Потрес. Смайване. Отчаяние. Срам. Безнадеждност.

Гледам Владимир и виждам изпълнените му с почит и преклонение очи. С ясната си дикция прочита последния абзац от доклада си:

„В крайна сметка Априлското въстание постига своята цел – две седмици по-късно император Александър Втори обявява война на Османската империя, след която България ще се възроди като държава след близо пет века под османска власт. Османската империя, останала неотстъпчива по отношение на Източния въпрос, е принудена да сдаде поредното  голямо количество от своята територия и то на цената на минимум 30 000 убити, а вероятно и много повече. Русия постига частичен успех чрез възстановяването на още една славянска и християнска държава в голяма близост до най-големия си противник в този период от своята история – Османската империя.“

Какво разбрахме от собствената си история? Какво празнуваме на няколко дати през годината, след като вече два месеца не можем да проумеем защо украинският народ се бори и умира за свободата и независимостта си, вместо просто да се предаде? Защо с болка не си спомняме, че по един или друг начин сме били на мястото на Володимир Зеленски и Дмитро Кулеба и сме просели от цивилизования свят разбиране, помощ, съпричастност и адекватни действия срещу една империя. Защо продължаваме да се залъгваме, че има значение дали е Османската или Руската, след като целите и на двете, макар и в различни епохи, са твърде сходни и единственият начин малките играчи около тях да оцелеят, е като бъдат силни, смели и непоклатими, а не огъващи се като крехки тръстики при всеки повей на вятъра.

****

Днес е Велика събота. Исус вече е погребан и майка Му го оплаква. Няма по-голямо страдание от това да загубиш и оплачеш детето си. Дори и Възкръсването Му не Го връща на Тази, която Го е родила. Защо? За да не забравяме, че цялата тази божествена история има една цел: не да намали или премахне човешкото страдание, а да го познае и сподели. Може би тазгодишното съвпадане на годишнината от Априлското въстание, идването на Дмитро Кулеба и ден от Страстната седмица са възможност наистина да съпреживеем Смъртта и Възкресението Му, за да не оглушаваме лесно пред плача на майките, загубили децата си и да не оставаме слепи за отчаянието на децата, останали без родители.