Представи си какво ще ти се случи, ако…

–        Искам спокойно да ми обясните какво се случи – каза Йосиф строго и ме погледна за да събера усмивката си и да изглеждам възможно най-сериозен, макар и едвам да се сдържах.

Ние се бяхме събрали около една маса с пет момчета, които току що ни бяха повикали, за да си признаят нещо, което се е случило в детския ни лагер.

Овладях усмивката си, станах сериозен и се обърнах към първото момче:

–        Обясни ми, какво се случи!

–        Ами, виж. Те, тримата. Влязоха ни в стаята без разрешение и ни откраднаха – аз имах там три бонбона. И трите ги взеха. И после ги нямаше. И като се върнах после имаше два – два ги бяха върнали.

Намусих се, защото нищо не разбирах, но тогава един от набедените за крадци продължи:

–        Това е така, ама не точно така. Всъщност ние ги взехме на шега трите бонбона и щяхме да ги върнем, но много ми се дояде единият и го изядох. Ама два върнахме.

–        Ама вие сте ги взели – каза първият

–        Ама само на шега – каза другият.

–        Ама сега са само два…

Те продължаваха да се обясняват, аз не можех да сдържа смеха си, а дори и Йосиф едвам издържаше да не прихне. Реших да сложа край на това криминално разследване.

–        Разбрах какво се е случило. Сега ще ви кажа какво ще направим. Вие – ще се извините за бонбоните и повече така няма да правите.

Момчетата се извиниха. Аз обаче не бях приключил:

–        И сега. Ако пак разбера, че нещо подобно се е случило и аз не знам какво ще се случи тогава.

Момчетата млъкнаха и ме изгледаха дори по-виновно и сериозно:

–        Ама наистина ли?

–        Какво наистина? – попитах аз

–        Ако се повтори.. това, което каза.

Наистина.

Осъзнах какво съм направил. Гледах изплашените им лица и се чудех какво да им кажа. Наистина. Не ги лъжех. Не знам какво щях да направя, ако пак идваха при мен. Защото в моята глава беше някаква глупост и исках по-бързо да се върна към важните неща (като обяда си). За тях обаче тази неизвестност звучеше заплашително.

И седях и ги гледах и се чудех дали това наистина е най-тежката заплаха, която може да получиш – „не знам какво ще се случи“; дали беше по-добре да им кажа, че ги чакат тежки наказания ако пак се шегуват/откраднат/изядат чужд бонбон пред това дори и аз да не знам какво следва. Осъзнавах, че в момента въображенията им измисляха къде по-тежки последствия от това, което на мен би ми хрумнало.

Но не само децата са така. Може би всички се плашим от неизвестното и непонятното. И предпочитаме нещо лошо, но познато, пред това човекът срещу теб да не знае какво следва. Тогава нашето въображение почва да работи и все към лошо.

А не бива да е така. Смятам, че по-често трябва да казваме на децата ни „не знам какво ще се случи“. И то не като заплаха. А като факт. Защото реално наистина не знаем как ще се промени света и какво ще е утре. И това може да е плашещо, но може да е и прекрасно.

Та от тази седмица си забранявам да ползвам повече „не знам“ като заплаха. Ще го ползвам като похвала. Вместо – ако сбъркаш, не знам какво ще ти се случи, ще казвам – ако успееш не знам какво ще се случи (но съм сигурен, че е страхотно). И може би ще обърнем въображенията ни да си представят вместо кофти неща, когато чуем не знам, само прекрасни и чудесни.

Не знам какво ще стане от този мой опит, но съм сигурен, че ще е нещо прекрасно.

Шабат Шалом.