Това неясно вещество на желанието І: Червената пирамида на Владимир Сорокин
В поредната(4) статия за Владимир Сорокин, един от най-значимите съвременни руски писател, проф. Владимир Сабоурин представя „Червената пирамида“ като пророческа за цикъла на руското имперско желание, в който миналото и настоящето се сливат. Как литературата разкрива скритите механизми на властта, идеологията и насилието – от съветския мит за бъдещето до днешната война, водена в името на имперски призраци, вижте текста.
Първата книга на Владимир Сорокин, излязла след 24 февруари 2022 година – този нов 22 юни 1941-а, при който руснаците, не просто Путин, избраха да застанат на страната на нацизма – е сборникът разкази Червената пирамида (2022). За да е пълна аналогията, при този сборник става дума за немски превод, извеждащ като заглавие на немското издание първият разказ на руското издание на сборника разкази Белият квадрат (2018).[1]
Едва за четири години, изминали между руската и немската публикация на разказа Червената пирамида, неговият фантастически обект стана всекидневна реалност. За пореден и най-страшен път Сорокин се беше оказал пророк на радикалното руско зло.
Беше го направил под формата на концептуалистки фантастически обект, осмислящ руската история от Иван Грозни до Владимир Путин като непрестанен градеж и разпад, разпад и градеж, и отново разпад, и отново градеж, и отново разпад (понастоящем), повтарящ се във вечно завръщащ се цикъл, на пирамидата на абсолютната власт и нейното вещество на желанието.
Червената пирамида на комунизма е поредната историческа реализация на абсолютното руско желание на абсолютната руска власт. Червената пирамида е вибриращ обект, червеното й вещество е от вълново-акустично естество, излъчваният звук е червен рев. Немският превод предпочита думата „шум“ (Rauschen)[2], за да преакцентира асоциацията с белия шум на пропагандата, но на руски е рев, красный рёв, избил от общия дългогодишен фонов бял шум на руската пропаганда в малките часове на 24 февруари.
„Пирамидата вибрираше, издавайки червен рев. Той се излъчваше от нея на вълни, заливайки всичко наоколо като цунами, стигайки далече зад хоризонта, във всички посоки на света. Хората бяха залети от червения рев. Те безпомощно се плацикаха в него. Вървящите, пътуващите, стоящите, седящите, спящите, мъже, старци, жени, деца. Червеният рев ги заливаше всички. Той яростно биеше биеше с червена вълна във всеки човек човека във всеки човек“ (КП: 24-25)[3].
Концептуалисткото фантастическо вещество на концептуалисткия фантастически обект е червеният рев. Той се нарежда като минус-субстанция в една кохерентна редица с положително (или най-малкото амбивалентно) натоварените Владимир-Сорокинови фантастически вещества.
Структурообразуващата за корпуса на Сорокиновото творчество поредица фантастически вещества започва с литературните стафове от пиесата Dostoevsky–Trip (1997), преминава през литературния абсолют на лазурната мас от едноименния роман от 1999-а и достига до телура и неговата евразийска родина в романа Телурия (2013), циклизиращ в петдесет сюжетно несвързани текста психеделичната метавселена на фантастическото вещество.
Ще започна разглеждането на Сорокиновите фантастически вещества от минус-субстанцията на червения рев, заглушаващ от пет години, продължаващ да заглушава в момента и имащ да заглушава в обозримо бъдеще всичко друго руско и на руски език след пълномащабната агресия на нацистка Русия срещу Украйна.
Макар и със знака минус, това фантастическо акустично-вълново вещество притежава основното качество, характеризиращо положително (или амбивалентно) натоварените фантастически субстанции в творчеството на Сорокин: абсолютното желание.
***
Видението на предсмъртното виждане на Червената пирамида и предсмъртното чуване на нейния червен рев на протагониста на разказа е подготвено от юношеско предзнаменование, което още не е реално виждане и чуване, но все пак е реално удостоверимо трансцендентно събитие и съобщение, ангелско уведомяване за реалното съществуване на Червената пирамида и червения рев. Предзнаменованието се възползва, за да може изобщо да се случи, от юношеско влюбване.
В сюжетната линия на юношеското влюбване Сорокин е в стихията си: чист софтсоцарт дискурс с автореференциално самоцитиране. „– Има електричка в шест и петнайсет, през делничните дни[4] върви редовно – обясняваше му, докато стояха пред станцията на метрото „Динамо“, Наташа като облизваше притиснатия между две кръгли вафлени кори сладолед, с който Юра я беше почерпил. – Винаги спира на нашата спирка.“ (КП: 7)
Облизването на притиснатия между две кръгли вафлени кори сладолед е цитат от новелата Аварон (2000), където 13-годишният Петя Викторович Лурье (в Червената пирамида протагонистът Юрий е без бащино и фамилно име) ядосано наблюдава свалката на съседната пейка. „На пейката до цветната леха се чу момичешки смях. Младеж с тениска бързо, но тихо й разказваше нещо. Тя се смееше, облизвайки ескимото си, притиснато между две кръгли вафлени кори./ – Глупачка… – Петя злобно погледна момичето./ Москва, напечена от пладнешкото слънце, беше пълна с глупаци.“[5]
Петя има пълното право да е ядосан и да гледа злобно: току-що не е могъл да си купи наливен сироп с газирана вода – след ареста на баща му и майка му от НКВД пари няма. Юра, на свой ред, е щастлив студент втори курс журналистика, наслаждаващ се на живота в началото на 60-те, все още „размразяващи“ се. И двамата са деца на номенклатурата – Петя дори на по-високопоставена – но по време на Големия терор именно това е голям проблем.
***
И тъй, в щастливото начало на 60-те младите Наташа и Юра ядат сладолед. Наташа облизва своя, Юра „шумно и на големи хапки отхапва от своя заедно с вафлените кори“ (срв. КП: 7). Наташа вече го е поканила на рождения си ден, коментира се логистиката, но вече се има предвид друго.
„Четиресет и пет минути – усмихна се Наташа. – Към седем ще сте у нас.“ (Пак там) Колко еротично е това „вие“ между студенти от долните курсове на лятна бойна нога! „Те се виждаха за трети път, но незнайно защо така и не бяха минали на „ти“.“ (КП: 8) Софтсоцарт от класа и „по някаква причина (почему-то)“ с повей на загадъчност, която ще се окаже не точно еротична.
Всъщност във всяко влюбване вее нещо загадъчно, от някакво преддверие към нещо друго. Подобно на субстанцията на Червената пирамида – но с обратен знак – то има вълнова природа. „От Наташа винаги течеше вълна на радост. Косите й бяха черни, заплетени в две стегнати плитки, обвиващи главата.“ (Пак там)
Наташа е гимнастичка, двамата се запознават на студентска спартакиада, за която Юра „като студент втори курс във факултета по журналистика на МГУ [Московский государственный университет, б. м., ВС]“ (срв. КП: 9) прави репортаж за университетския вестник. Да, прическата й свидетелства за това, но и за митологичната архаика на ероса, за мечтана Деметра, царицата с хубави плитки.
Юра е очарован, не на последно място, именно от южното излъчване, тази обсесия на северните народи, както северното е обсесия на южните. „Явно имаше примес на южна кръв. Нещо молдовско, арменско, а може и еврейско. Нека добавим, без да се месим на еротичните вкусове на Юра: и старогръцко, дори крито-микенско или дори чисто микенско.
***
Дълбинната архаика на влюбването е сладко, освежаващо и меко съпровождана през цялата уводна сцена на разказа от яденето на сладолед. Юриният, въпреки големите хапки, се разтича и трябва да се бърза. Наташиният, въпреки дискретното близане, е оставил само ауратична следа върху устните й. „Като гледаше нейните смеещи се, мокри от сладоледа устни, Юра си представи първата им целувка.“ (КП: 8)
Краят на тази среща, която въпреки поканата за рождения ден и очевидната добра еротична воля и на двете страни се оказва последна (ще има още една в спортната зала, но Наташа няма да спре), е едновременно чист соцарт и микенски акробатичен номер, извисяване като огъната до счупване жилава клонка между рогата на бика на ероса, докосвайки само с връхчетата на пръстите потния му коприненочерен гръб.
„Тя стремително се обърна и бързо закрачи към метрото. Също толкова стремително тя се бе обърнала тогава на гредата в спортната зала, когато Юра я видя за първи път. А после направи по гредата леко колело, отблъсна се, скочи, разпери ръце, отмятайки назад лъчистото си лице.“ (КП: 9)
Това лъчение можеше да е антидот на червения рев, излъчван от Червената пирамида, може би инстинктивно именно това ни привлича еротично в другия: антидота, екранирането от вредната радиация, в крайна сметка от перманентната радиация на смъртта. Но Юра обърква маршрута. Обърква го въпреки собствената си добра еротична воля, от една страна, и добросъвестните обяснения как да стигне и видимо също толкова добрата еротична воля на Наташа, от друга.
Антидотът, екранирането от червения рев ще трябва да бъде друго.
Всъщност винаги е друго, просто опосредено.
***
Че Юра, който живее „недалеч от Червения площад“ (срв. КП: 18), ще обърка пътя към дома на Наташа някъде в Подмосковието, знаем още от първото изречение на Червената пирамида. „Накратко, Юра обърка Фрязино с Фрязево и се оказа не където трябва.“ (ПК: 7) Въпреки че „Наташа му обясни всичко“, той обърква посоката: правилната е Фрязево, а той хваща Фрязино.
Ако сега бяха 90-те, това щеше да бъде наречено „плъзгане на означаващите“, а означаемо, т. е. просто реалност, нещо референциално, някаква действителност, на която да стъпим и така да спрем плъзгането, нямаше да има. При Сорокин обаче винаги има реалност, както концептуално-соцартовска, така и трансцендентна, чисто трансцендентна, просто трансцендентна, чисто и просто трансцендентна.
Има тео-онто-логоцентризъм. И слава Богу, както обича да казва в интервюта самият Сорокин, а и неговите персонажи, не на последно място повествователят-опричник Андрей Комяга. И слава Богу – както в оригинал на руски, така и в превод на български – е перфектен пример за субверсивна афирмация. И за религиозността на Владимир Сорокин himself, дефинирал своето верую в едно интервю с изречение на старозаветния малък пророк Осия, цитирано от Исус, Милост искам, не жертва.
Софтсоцартовската сцена с яденето на сладолед е любовна интермедия, любовна ретардация в една метафизична история на изгубването.
***
Важен момент в тази история на изгубването е четенето, зачитането в грешната електричка. Юра се зачита в книгата, която е избрал от библиотеката на дядо си за подарък за рождения ден на Наташа. Изключително странно зачитане в електричка в Подмосковието в началото на 60-те! Уолт Уитман в превод на Корней Чуковски.
Сорокин изрично отбелязва за кое издание става дума, явно му е любимо. „Тази книга, красиво издадена в издателството „Академия“, откри вкъщи сред множеството други книги, събрани още от дядо му. Юра само веднъж я бе разгръщал, прелистил и върнал на рафта. И си спомни за нея едва когато се замисли за подаръка за Наташа.“ (КП: 10)
Става дума за каноничното съветско издание на Уитман отпреди Големия терор: Уолт Уитмен, Листья травы, пер. с англ. К. Чуковского, Ленинград: „Academia“, 1935, 704 стр. Първото издание (избрани стихотворения) е дори предреволюционно, дори предфутуристко, от 1907-а.
Обикновено свързваме Корней Чуковски със съветската детска литература. Да, не само за него това е било единствената възможна ниша за творческо и физическо оцеляване през сталинизма.
Подобни детски писатели през сталинизма са били Даниил Хармс, Александър Введенски, Николай Олейников, Николай Заболоцки. Корней Чуковски до голяма степен го е предпазило, останалите изброени в крайна и терминална степен не. Само Заболоцки умира в леглото си, но едва след лагер, пречупил го като поет.
Нещо повече: преди Октомврийския преврат Чуковски е близък с Маяковски и футуристите, той е на практика първият професионален академично школуван литературен критик, оценил ги в реално време в момента на появата им в края на първото десетилетие на миналия век. „Красива книга, добър поет…“ – помисли си и сложи Уитман заедно с шампанското в жълтата си кожена чанта за носене през рамо.“ (Пак там)
Тук е второто автореференциално самоцитиране от Аварон. „– Аз се прибирам – Петя сложи учебника и тетрадките в своята жълта кожена чанта, затвори я.“[6] Самоцитатът е дебело подчертан от една и съща синтактична конструкция в двата разказа, които ги делят близо две десетилетия: Аварон е от самото начало на управлението на Путин, Червената пирамида – след окончателното му противоконституционно възцаряване завинаги: „портфель желтой кожи“ (Аварон) – „сумку желтой кожи“ (Червената пирамида).
Зачел се в Уитман, Юра „прекалено късно разбра, че е объркал посоката“.
***
Въпреки че е литературен до мозъка на костите си и писането му е литературно до алюзивно-реминисцентния интертекстуален мозък на всяка дума, Сорокин определено не злоупотребява с директни препратки към книги и автори, освен когато го прави с експлицитно сатирични цели, което пък, на свой ред, е рядкост при него, майстора на субверсивната афирмация. Препратката към Уитман (и Корней Чуковски) със сигурност не е сатирична.
Този съветски Уитман е за Юра – и вероятно за младия Сорокин – нещо като своевременното за СССР през 60-те години съответствие на битническата литература. Стръкчета трева в случая са съветският предел на доближаването до Вой и други стихове. „А в електричката той се зачете в книгата на Уитман. И прекалено късно разбра, че е объркал посоката.“ (КП: 10)
В този момент в Червената пирамида за първи път се повява леденото течение на трансценденцията, срязващо на мига младежа, пътуващ към една бъдеща любов, несъстояла се още от първото изречение на разказа. „– Да ме упътите кога е Загорянка? – попита той един слаб намръщен старец с пръчка и бидон в мрежестата си пазарска чанта./ – Никога – лаконично отвърна старецът. – Качил си се в грешната посока.“ (Пак там) Старческият Nevermore е още по-срязващ в оригинала: буквално „Не си се качил на правилното“ (Не на то сел) – не си на правилния наркотик, момче.
Загорянка! Завинаги пропусната. Никога винаги вече.
Никога няма да бъдеш там, закъдето си се запътил. И Никога няма да бъдеш.
***
Срязващото течение откъм трансценденцията се засилва от факта, че намръщеният старец всъщност не е враждебен и ресентиментен – или ако все пак е, това е само нормалната първа фаза, след която той наставнически ще даде правилните указания на младежа. Което и прави изчерпателно като упътване на изгубилия се.
„– Следващата е Зеленият Бор. Там слизаш, връщаш се до Митищи, после сядаш на влака за Фрязево.“/ – По дяволите! – Юра в безсилие удари с юмрук по дланта си./ – Дяволът няма нищо общо тука – промълви старецът и мрачно се втренчи през прозореца.“ (КП: 11)
Да, Дяволът няма и няма да има нищо общо в тази история. Дяволът е самият червен рев, който е невидим и нечуваем, няма вкус и мирис като Матрицата, обяснена на Нео за първи път от Морфей преди той да я види и почувства сам, напускайки я, излизайки извън нея и встъпвайки в реалния свят.
Червената пирамида е всъщност история за две срещи с ангел, съобщаващ при първата среща за невидимия и нечуван червен рев. В двата смисъла на нечуван като нещо, което принципно не може да бъде чуто, и на нещо чудовищно.
И показващ го, правещ го чуваем – червения рев – при втората среща, когато вече може да бъде видян и чут, доколкото бива напускан. Видян и чут – червеният рев – в раздипленото, разтегнато, разпънато и опнато до скъсване времепространство на мига на напускането му, на напускането на този свят.
***
Преди първата среща с ангела, когото Юра като добър съветски младеж в крайна сметка няма да разпознае – а може ли изобщо някой да се похвали, че го е разпознал при първата среща, дори когато не е добър съветски младеж, аз лично не – на изгубилия се протагонист му предстои една междинна среща. Много странна междинна среща поне в моите очи, но никой няма други освен своите. Включително и при четенето, включително и при мисленето.
Ще се опитам да разчета тази междинна среща, признавайки предварително, че не я разбирам. Но усещам, че тя е важна и не бива да бъде подмината. Дори като не я разбирам, усещам, че е важна. Самият Юра от пръв поглед е недоволен от тази среща. А тя започва, обективно, атмосферно погледнато, многообещаващо, направо по Уитмановски.
„Ругаейки се на самия себе си като на кретен, Юра взе чантата си и излезе на площадката на вагона. Тук липсваше едната врата и вилнееше юнският въздух.“ (КП: 11)
Уолт Уитман, когото Юра досега самозабравено е чел, би казал: какъв чудесен стих за необятните простори, за могъщо нарастващото лято! Какво прекрасно въведение към срещата. Междинните срещи всъщност са най-истинските срещи, срещите, които се случват, докато си правим планове за други срещи, би продължил може би той, префигурирайки Ленън.
***
Доскорошният млад читател на Уитман съвсем не усеща така нещата. „Юра се обърна. Момче с хулигански вид стоеше в ъгъла на площадката, отпуснал се на стената.“ Юра не го е забелязал при излизането на площадката, обръща се, защото онзи му иска цигара. „Хвърлил недоволен поглед по посока на младежа, той извади от джоба преполовен пакет цигари „Астра“, кибритени клечки. Извади си цигара, протегна пакета на младежа. Онзи се оттласна от стената, пристъпи в широките си черни панталони, мълчаливо измъкна цигара, пъхна я в устата с месести устни.“ (Пак там)
Юра демонстративно показва, че не иска да има нищо общо с непознатия. Разбираемо е. Дете от семейство на партийната номенклатура, живеещо почти на Червения площад – както по-късно самонадеяно ще каже на ангела – е нормално да стои по-далече от хулигани от провинцията. Че не е местен става ясно веднага по говора му. По-късно самият той ще го потвърди.
Но непознатият не оставя Юра на мира, сега му иска огънче. Дори – изненадващо – моли (попроси́л) за огънче. В първия момент на момчето от „жълтите павета“ му идва да отговори грубо, но не го прави, подава му огънче. Не става ясно защо не го прави, дали от благоразумие, или от добри обноски. Страх не е, поне не открито видим, не и показан.
Поне продължава да не крие, че е недоволен: първо „недоволно“ поглежда натрапника, сега „недоволно“ го пита дали е близо спирката, на която Nevermore старецът му e казал да слезе. Така разбира, че младежът с хулигански вид не е местен. „Не съм от тъдява. И ти ли?“ (КП: 12) Забавно: момчето от идеалния център на Москва е припознато от непознатия като провинциалист. Юра предпочита да не отрича.
***
И тук стигаме до пасажа, който ме накара да сметна за важна – текстологически важна, важна поради сигурна текстологическа податка – тази междинна среща преди първата среща с ангела. Пасажът е непосредствено след като непознатият припознава Юра за провинциалист и той не го отрича.
„Момчето огледа Юра с угаснал поглед (тускло), отново се отпусна на стената и притвори очи, държейки цигарата в мокрите си устни./ Юра му обърна гръб, издухвайки дима в отвора на липсващата врата.“ (КП: 12, курсив мой, ВС)
Мокри бяха устните на Наташа след съвместното ядене на сладолед. Юра ще побърза да допуши цигарата и да се прибере във вагона. Когато отново излезе на площадката пред вратата, за да слезе, момчето вече няма да е там, оставайки в спомена му като „момчето с месестите устни“, отново синекдохата на устните, върху която се съсредоточава възприятието и спомена.
Какво искам да кажа с тези текстологически наблюдения? Мога да кажа какво не искам да кажа. Хомосексуалният прочит на междинната среща не ми е интересен. Но това не означава, че не е възможен – текстологично е възможен, въпреки двете недоволно от страна на Юра.
И най-вече въпреки „угасналия поглед“ – лицето на Наташа беше лъчисто в еротично оцветения спомен на Юра. Добрият или поне добросъвестният прочит трябва винаги да предоставя аргументи за възможните противоположни интерпретации, дори когато те на пръв поглед взаимно се изключват, ако има текстологически податки, които ги подкрепят.
***
В коментирания пасаж има както текстологически податки, подкрепящи хомосексуалния прочит на междинната среща – мокрите устни (първостепенен аргумент) и повторението „месести устни“ (второстепенен аргумент) – така и първостепенен текстологически аргумент против хомосексуалната интерпретация: „угасналият поглед“ на момчето vs. лъчистото лице на Наташа.
Когато слиза от електричката, мястото на момчето на площадката вече е заето от „три жени на различна възраст: старица, пълна дама и момиченце“ (срв. КП: 12) Вечноженственото в трите му времепространствени ипостаси. Тази очевидна субституция, това заместване също може да се прочете като първостепенен аргумент в полза най-малкото на съпротивата на Юра спрямо хомосексуалното тълкуване на междинната среща.
Читателят има пълното право да разчете тази съпротива на персонажа – както и предходното му двойно недоволно поглеждане и питане – като свидетелство за латентно хомосексуалния подтекст на междинната среща.
След като се прибира във вагона, за да разкара от себе си непознатия, Юра „отвори Уитман, започна да чете“. И чете най-малкото упорито, отбелязвайки си, че е прочел „осем страници“, когато съобщават спирката, на която трябва да слезе.
При предстоящата първа среща с ангела няма да има такива проблеми на интерпретацията. Няма да ги има безлично, обективно за всеки възможен читател, включително и за божествения. И няма да ги има лично за Юра.
Уитман вече му е помогнал да се изгуби, да не стигне до Наташа.
Уитман вече му е помогнал да се срещне с ангела.
Ангелите със сигурност са андрогинни.
(Получи се почти силогизъм или поне ентимема, непълен, недоизказан силогизъм.)
Като при ангелите на Ботичели и Пазолини.
***
Докато чака електричката, виждайки, че ще закъснее за рождения ден, Юра започва да сквернослови. Какво по-естествено от това. Но тази естественост постепенно, крачка по крачка по празния дъсчен перон, скок по скок ще го отведе към нещо напълно неестествено. Нещо отвъд естественото. Сквернословията са първо с комични псевдолатински окончания. Какво по-неестествено – макар и в овчата кожа на комичното – от латински в случая. Какво по-отвъд естественото. Какво по-отвъд, за което латинският е изключително естествен като мъртъв и също богослужебен език.
Ето, за да не сме голословни, сквернословията, отвеждащи отвъд естественото: „говномериум“, „гъзоскъсиум“, „ебанатиум“, „тъпотанциум“, „говномесиум“ (срв. КП: 13-14). Сквернословието започва и завършва с фекалии. „Тъпотанциум“ е точно самоописание на Юриния jump around по перона in the middle of nowhere. Някакъв средновековен танц на св. Вит.
След сквернословието идва – много по Сорокиновски – заумния език, заумното разрушаване на самия език, на който до този момент цветисто се е сквернословило. Темата на заумното крещене е зададена от името на спирката – „Зеленият Бор“.
„– Бородан!!
– Боронос!!
– Бороул!!! Ко! га! бе?!“ (КП: 14)[7]
И на празния перон in the middle of nowhere последва отговор:
„– След осем минути – чу се глас.“
Езиковата ескалация през фекалното, сексуалното, св. Витово сквернословие, преминаващо в абсолютно арбитрарен, абсолютно знаково произволен заумен език, успява неволно да извика, да призове ангел.
Истински Ангел. Оттук нататък с главна буква.
Защото Юра го вижда воочию, защото читателят го вижда воочию.
***
В Аварон също първо се чува глас – в стриктно съгласие с примата на акустичното пред визуалното в старозаветното общуване с трансцендентното. „– Няма смисъл. Няма да ти стигне слюнката – чу се спокоен глас съвсем до него.“[8] На Юриното сквернословие в Червената пирамида отговаря Петиното ядосано озлобено плюене в Аварон.
И двете извикват трансцендентна фигура.
Обликът на трансцендентната фигура, явила се на бялата олющена пейката – в Аварон също тя се явява на „другия край на пейката“, на която седи Петя Лурье – следва откритата от Достоевски в Братя Карамазови тенденциозна банализация на Дявола, дълго преди Хана Аренд. Сорокин ни предлага аналогична банализация на Ангела. Оттук нататък с главна буква, защото го виждаме воочию, също толкова воочию, колкото Дявола в Братя Карамазови.
„Дебел мъж с подпухнало лице и тяло, облечен в светли летни дрехи, седеше и гледаше Юра. […] Неговото голямо, брашнено-бяло лице с крушовидна форма не изразяваше нищо (ничего). Нищо. Просто съвсем нищо. […] Мъничките, изразяващи нищо очички, гледаха Юра. На него му се стори, че лицето е замразено. А самият човек… е от моргата. Мъртвец. Труп.“ (КП: 14-15, курсив в оригинала)
Ангелът е едновременно корпулентен – и тази корпулентност е едновременно солидно дебела и поресто подпухнала – и никакъв, едно никакво, стремящо се към нищо. Описанието му е ескалация на нищото. Лицето му, първо, не изразява нищо с малка буква, после не изразява Нищо с главна буква.
После нищото е подсилено с курсивираното наречие „съвсем“. За да стигнем накрая до курсивираното нищо вече като изразително, експресивно: литотните му – отрицателно хиперболични – очички изразяват нищо!
Изключително интересна е замръзналостта в облика на Ангела. Тя го прави да изглежда като мъртвец, като труп, а всъщност – може би – тази замръзналост е ефект на възприятието ни на вечността, преминала във времето.
Замразеното му лице предава във вихъра на времето вечността, замръзналото време, което можем да си представим, да асоциираме – във вихъра на времето – само със смъртта, със замръзналите тела в моргата, с вкочанените трупове.
***
Юра има чувството, че получава слънчев удар, „краката му затрепериха“ (срв. КП: 15). Ангелът го поканва да седне на пейката, потвърждавайки версията му за слънчево-топлинния удар. NB контрастът със замразеността, замръзналостта на Ангела. „Пльосвайки“ се на пейката и идвайки на себе си, Юра има възможност да огледа Ангела отблизо.
„Юра погледна дебелака. Той седеше все така, гледайки замразено пред себе си. Носеше старомодни летни дрехи: бяла панама, бежов летен костюм, под него бяла селска риза с бродирана яка. Изпод широките бежови панталони се подаваха бели платнени обувки. Такива носеше през лятото един забавен приятел на покойния му дядо, нумизмат, зевзек и пияница. Също вече покойник.“ (КП: 15)
При оглеждането на Ангела на ръка разстояние изпъква – както у Достоевски при Дявола – старомодността, почти селската провинциалност на стар господин, обличащ се по градски за разходките си из селото. Отново се подчертава мъртвешкото в Ангела, той прилича на познат покойник.
Идвайки постепенно на себе си след първоначалния топлинен удар при срещата със замръзналата във вечността си трансценденция, Юра влиза в обичайния просвещенско-съветски режим на „забавната Библия“, забавната трансценденция, забавния Ангел. „Тези смешни платнени обувки накараха Юра да дойде на себе си. Той издиша дълбоко. Вдиша. И отново издиша. Вече спокойно. Помрачението изведнъж изчезна. И на Юра му стана леко и весело.“ (Пак там)
Как бихте се почувствали, ако видите Ангел със селяндурски еспадрили? Облекчаващо, нали? Даже весело пред лицето на замръзналата трансценденция, която преди миг ти е подействала като взривна топлинна вълна.
Ангелът не пречи на атеистическите духовни упражнения на комсомолеца. „Дебелакът спокойно-равнодушно гледаше пред себе си, без да сменя позата.“ Замръзналостта – заедно с изразяването на нищото – е неговото всичко.
Юра вече може да подхване ведрия си и лек атеистически разпит на трансценденцията.
***
При разпита на Ангела Сорокин отново се самоцитира, придърпвайки още по-силно и настойчиво интертекстуално Червената пирамида към Аварон. И Аварон към Червената пирамида – като текстове близнаци. Знаете разписанието, пита Юра.
„– И не само.“ (КП: 16) Отговорът на Аварон на въпроса дали е от НКВД е: „– Не съвсем.“ Трансцендентните фигури отговарят семантично-контекстуално различно, но структурно-синтактично идентично. А какво е вечността освен абсолютно изчистена от всякакъв контекст структура?
Вие какво – имате в главата часовник? пита по-нататък Юра, когато Ангелът уточнява, че електричката идва вече не след осем, а след седем минути
„– И не само.“ Отговорът на Аварон на въпроса дали е хипнотизатор: „– Не съвсем.“ Часовникът, измерващ времето в главата на Ангела, е за него със сигурност нещо като автохипноза: вечността, която си внушава, автосугестира се с оглед на ситуацията, че времето съществува, а не е илюзорно изкривяване на възприятието в условията на телесно-гравитационно изкривяване на времепространството.
Когато при по-нататъшния атеистичен разпит се оказва, че Ангелът знае нещо от детството на Юра, което няма как да знае, московският комсомолец от началото на 60-те прибягва до същото обяснение, както трийсетина години по-рано московският пионер от Аварон: Ангелът е хипнотизатор.
„Дебелакът седеше, без да променя позата./ Телепат? Хипнотизатор? Хипнотизатор, абсолютно! Наплодиха се покрай Волф Месинг… Така. Трябва някак да го изкарам на чиста вода…“ (КП: 17)
Дълго преди Кашпировски, късният развит социализъм изпитваше патологическа потребност от окултни преживявания: Волф Месинг (1899–1974) я задоволява още по времето на младостта на Юра. Юра обаче е добре индоктриниран – и най-вече млад – комсомолец. Насладата от разобличаването още е по-силна от потребността от смисъл насред изпаряващата се комунистическа идеология. По-силна чисто възрастово.
***
Квазиинквизиционният процес на атеистическото разобличаване на Ангела-хипнотизатор, докато той самият по-скоро се опитва да се автосугестира, че времето съществува, че плътта съществува, парадоксално – естествения модус на трансцендентното, попаднало във времето – отвежда до първото за Юра откровение за Червената пирамида и червения рев.
А комсомолецът само е искал да изкара Ангела на чиста вода.
„А кажете ми моля кой е Владимир Илич Ленин? – на висок глас попита Юра, победоносно скръствайки ръце на гърдите.“ (КП: 17) Разпитът преминава почти в екзорсизъм: споменаването на името на Вожда на световния пролетариат би трябвало да накара Ангела да започне да се гърчи и да търси наоколо свине, в които да влезе.
Абсолютно нелогично, ако приемем, че комунизмът е атеистично-материалистична идеология. Но абсолютно логично, ако допуснем, че е политическа религия и дори православна политическа религия, както смята Сорокин и го е описал по потресаващ начин в Аварон.
Следва първото откровение, чийто персонален адресат е Юра.
Ленин е „човекът, задействал пирамидата на червения рев“, спокойно отвръща дебелакът, все едно Юра го е попитал къде е най-близкият отворен магазин за алкохол. И отново Юра преминава пътя от първоначалния топлинен удар от взривната вълна на откровението на застиналата замръзнала замразена смразяваща трансценденция – до облекчаващия смях на неверието.
„Юра се разсмя. Дебелакът седеше все така невъзмутимо спокойно./ – Знаете ли – заговори Юра. – Аз живея недалеч от Червения площад, на Пятницка. Но не съм виждал никаква пирамида на него./ – Вие не можете да я видите./ – А вие можете?/ – Да./ „Ясно има халюцинации…“ (КП: 19)
Петя Лурье, братът близнак на Юра от времената на Големия терор, никога не стига толкова далече да предположи, че случващото се е халюцинация на Аварон. А би могъл.
13-годишният пионер Пьотр Лурье няма как да знае, че апокалиптично-есхатологическото Сталинско буйство на Големия терор не е нищо друго освен абсолютното оголване на религиозната първооснова на комунизма, но го усеща. И не поставя под съмнение това, което вижда.
Не, Червеят в Червения Зикурат на Първия Архонт не е индуцирана от Аварон халюцинация.
***
Въоръжил се с необоримата хипотеза за халюцинацията, също толкова необорима, колкото хипотезата за съществуването на Бога, Юра продължава атеистическия си разпит – дори след като е получил персоналното откровение приживе за последните неща. Отново парадоксално, но много ефективно, неговите десакрализиращи откровението въпроси всъщност го усилват, въплъщават, опредметяват, овеществяват. Много по Сорокиновски го овеществяват.
„– И какво прави тази пирамида?/ – Излъчва червен рев./ – Като високоговорител?/ – Приблизително. Само че това са съвсем други вълни. И съвсем други трептения.“ (КП: 18)
Атеистическият разпит, неволно овеществяващ откровението на Червената пирамида и червения рев, продължава. „– Значи Ленин е построил тази пирамида?/ – Не. Той само я е задействал./ – Превключил шалтера, а?/ – Нещо такова.“ (КП: 19)
При опита да представи секуларната генеалогия на комунистическата идеология като обяснение кой, аджеба, е построил тази пирамида, Юра отново се сблъсква челно с отговора няма как да знаете на този свят, няма как да знаете приживе. Както не можете приживе да видите Червената пирамида.
„– Няма как да ги познавате./ – Не са ли немците? Карл Маркс? Енгелс? – усмихна се Юра./ – Не, не са немците./ – Янките?/ – Не.“ (курсив мой, ВС)
Отговорът, който Ангелът не е авторизиран да даде, е изключително прост. Освен това Аварон го е дал – в смисъл: показал на живо и приживе на 13-годишния пионер Петя – осемнайсет години по-рано в разказа, с право носещ неговото име. Името на Ангела.
Отговорът е архонтите.
Макар че не отговаря направо, Ангелът деиктично, един вид с пръст посочва това, което не може да каже. Който има очи, да види. Който има уши, да чуе. Макар че в този свят не може нито да се види, нито да се чуе Червената пирамида и нейния овеществен червен рев.
Но може все пак да се проследи с поглед деиктичното движение на дебелия подпухнал показалец на Ангела. „– Но… кои са те? Откъде?“ Без да иска и противно на съзнателната цел на атеистическия си разпит, Юра достига до единствения правилен въпрос, на който Ангелът може да даде отговор в този свят: Откъде?
„Оттам – отвърна дебелакът“.
Оттам, оттатък.
***
Като последно, неволно-принудително потвърждение на истинността на откровението – лукав и прелюбодеен род иска знамение; но знамение няма да му се даде – Ангелът все пак дава знамение. Под абсолютно секуларизираната и овеществена форма на предсказанието за пристигането на безкрайно забавилата се електричка. Достатъчно безкрайно забавила се в замръзналото време около Ангела, за да има време за откровението.
Персоналното откровение за комсомолеца Юра.
„Оттам – отвърна дебелакът и добави: – Влакът ви идва“. (КП: 19)
Без да вижда приближаващата се мотриса – и още по-малко да вярва – Юра става от пейката, на която досега е седял до Ангела и го е подлагал на атеистическия си разпит, довел всъщност до овеществяването на това, което разпитващият не може да види и чуе, а и не иска да вярва, че го има, докато още не може да го види и чуе.
„Юра погледна към релсите, сближаващи се в далечината отляво в нагретия въздух, нищо не видя, но все пак се изправи, поправи на рамото ремъка на чантата. […] В този момент отдалече се чу свирка. И Юра видя електричката. Тя беше далече, засега се движеше безшумно.“
Ето знамението, което лукавият и прелюбодеен съветски род не иска, но ще му се даде. Юра иска с последен атеистически напън, последен напън на идването на себе си след топлинния удар на взривната вълна от явилата се на олющената бяла пейка корпулентно-подпухнала замръзнала трансценденция – иска да каже нещо смешно (и обидно) на дебелака за сбогом.
Но, неясно защо, премисля.
В различна от съветската традиция това се нарича страх Господен.
***
И усеща, без да иска и да знае, без да иска и без да знае, гравитацията на замръзналото време на трансценденцията в периметъра около замразения застинал дебелак на бялата олющена пейка. „Той стоеше, поклащайки се на едно място, както обичаше да прави, и гледаше странния човек. А човекът седеше и гледаше пред себе си.“ (КП: 20)
За първи път след преминаването на взривната топлинна вълна Юра и Ангелът са заедно. Юра се поклаща от пръсти на пети или от крак на крак. На едно място, мястото на трансценденцията. За миг той също замръзва в мястото на трансценденцията. Замръзва, защото в следващия миг трябва да го напусне, да я напусне. До този момент той не е знаел, че е в нея, сега го усеща, усеща, че е бил, защото трябва да я напусне.
„Изведнъж Юра остро усети, че никога повече през живота си няма да види този необикновен човек. Той беше абсолютно сигурен, че оня така и ще си остане да седи на този прашен, пуст перон. Няма да отпътува за Москва. Може изобщо на никъде да не отпътува. Не беше ясно накъде би могъл да отпътува този човек. Той сякаш се бе сраснал с пейката. На Юра изведнъж му стана ужасно тъжно. Толкова, че му избиха сълзи.“ (Пак там)
Абсолютно неочаквано – изведнъж спрямо досегашната логорея и комични (според Юра) овеществявания на трансценденцията – героят разбира, че никога повече през живота си, никога повече приживе, никога повече през този живот няма да види дебелия Ангел. И, о чудо, той познава. Той има момент на абсолютно неприсъщо и абсолютно неприемливо ясновидство.
Той е абсолютно сигурен.
Ужасно тъжно му е да напусне мястото на откровението, на отхвърленото, но изведнъж, за миг остро усетено откровение. Чисто автоматично се качва в електричката. Само чисто автоматично е в състояние да напусне мястото на отхвърленото откровение, каквото повече няма да има, няма да го споходи в този живот, на този свят.
Избърсва сълзите си и поглежда към перона. „Дебелакът все така седеше на пейката. И гледаше пред себе си. В дебелака имаше нещо мъчително родно.“ Дълго преди философията, която не върши абсолютно никаква работа в такива моменти, перифразирайки Новалис, религията е носталгия по родината, която Юра усеща в този миг, напускайки прашното и пусто място на трансценденция, замръзнала замразена на олющената бяла пейка.
Така неподвижно ни изпращат умиращите родители.
Сякаш вече оттам.
***
Второто явяване на Ангела е през едно юлско утро. По косвени свидетелства може да се заключи, че второто явяване в края на Червената пирамида е двайсетина година след първото. Юрий има син – не с Наташа, разбира се – който към момента на второто явяване на Ангела вече е студент: участвал е – или е „попаднал“ в неподходящо време на неподходящо място – в „колективно изнасилване в студентско общежитие“ (срв. КП: 23).
Разлагащото се промискуитетно начало на 80-те. Мой съученик беше участвал в колективното изнасилване, което училищни легенди свързваха с Владко Живков. Родителите му бяха дипломати, което ще рече номенклатура, какъвто е и бащата на Юрий.
При представянето в Цюрих на немския сборник разкази Червената пирамида (2022) Сорокин посочва: „Първият разказ – това е ’62 година. […] Действието се случва през 1962 година.“[9] Той не уточнява кога свършва действието на разказа.
И тъй, едно юлско утро в началото на 80-те. През юни 1962-а Юра е втори курс, т.е. към 18-19 годишен (по това време съветските училища са десетилетки и се завършват съответно на 16-17 години). Говорим за млад мъж около четиридесетте, който получава инфаркт. Сирма почина ненавършила 39, така че мога ясно да си представя как – с оглед на възрастта – умира Юрий. Да се поставя на мястото на толкова млад човек, който си отива. Видях го с очите си.
***
И двете явявания на Ангела са маркирани с разтреперването на краката: „Краката му се разтрепериха.“ (КП: 15); „Краката се разтрепериха.“ (КП: 24) При първото разтреперване на краката Ангелът урбанно поканва Юра да седне на пейката до него. „Седнете, моля – произнесоха замразените устни.“ (КП: 15)
Описанието на предсмъртно конвулсивно шарещите крака систематично – или натрапливо, както ви харесва – се повтаря у Сорокин. Дотук устните на Наташа и момчето на площадката на електричката бяха мокри и месести. Тези са замразени, замръзнали.
При второто явяване на Ангела Юрий трябва да се хване за парапета на мост, за да не се строполи. „Той се хвана за парапета, облегна се на него с цялата си тежест. Долу блестеше водата. Водата блестеше. Блестеше с проблясващ блясък блестящата вода.“ (КП: 24) Няма кой любезно да го покани да седне на пейка, това са глезотии, когато си на 18-19, когато весело отхвърляш откровението.
Юрий сграбчва парапета като Георг Бендеман в Присъдата на Кафка. Безкрайната етимологична фигура на блестенето на водата е фигура на изживяването на изтичането на живота, тази блестяща вода, блестящата с проблясващ блясък блестяща вода на изтичащия живот.
„С последни сили той се изправи./ Вкопчи се в парапета./ И изведнъж видя червената пирамида.“
Концептуалисткият обект и концептуалисткото веществото се разполага и тепърва става възприемаемо в едно екстатично пространство, което в Червената пирамида е пространството на видението и, по-конкретно, на предсмъртното видение. Видението настъпва, когато спира сърцето и „вътре в Юрий“ настъпва „ТИШИНА“ (срв. КП: 24, главни букви в оригинала).
До този момент червеният рев е бил неразличим от шума на изпомпваната от сърцето кръв, червеният рев се е бил слял с шума на кръвта, бил е обсебил шума на живота на ниво кръвообращение. Камуфлирал се е като шума на живота, шума на кръвта, пулсирането й в ушите.
Шума на руската кръв. Червено ревяща, изтичаща в руската (всъщност съветска) почва, ако е необходимо. А то винаги е необходимо. Необходимо е червено да реве. Необходимо е да изтича в съветската почва, сега почвата на братски народни републики, където и когато потрябват.
Вълните на червения рев, яростно биещи във всеки човек, яростно бият, разбиват се като прибой в човека вътре във всеки човек, заглушавайки възможността за самото възприемане на червения рев, за чуването му – и виждането на вълните му, яростно биещи – в смисъл на разбиващи се – във всеки човек.
Инфарктът създава необходимата за чуването и виждането тишина.
***
Освен самото виждане на Червената пирамида и чуването на червения рев, направено възможно от спирането на вътрешния шум на кръвта, обсебен, апроприиран до този момент от червения рев в качеството на негов акустичен камуфлаж, предсмъртното видение дава знание и прозрение за тщетата на фонтаниращата червена ярост на червените вълни на червения рев.
„и червеният рев бие бие из пирамидата пирамидата за да угаси угаси светлината светлината на човека човека и да угаси да угаси не може не може и защо защо бие бие това е страшно и тъпо тъпо червените вълни вълни бият бият и не могат не могат бият бият и не могат не могат защо защо бият бият това е глупаво глупаво яростно яростно глупаво глупаво“ (КП: 25).
Написано четири години преди пълномащабната агресия на Русия срещу Украйна, продължаваща вече пет години глупаво глупаво яростно яростно глупаво глупаво. Единственият въпрос към пророческото видение на Владимир Сорокин за червения рев е дали ще доживеем да видим потвърждението, че това е глупаво глупаво, защото не знаем колко ще продължи интермедията яростно яростно между двете глупаво глупаво преди и след яростта на червения рев, тази субстанция на руското желание в момента,.
Този многогодишен момент, това вековно желание.
***
Предсмъртното прозрение за тщетата на страшния тъп глупав червен кървав прибой на съветската, руско-съветската, но и просто руска субстанция на червения рев извиква най-накрая второто явяване, индивидуално-есхатологичното и сотериологично второ персонално пришествие на Ангела, вече в чистата му трансцендентна слава на най-висшия ангелски чин, стоящ най-близо до Бога, горящ, пламтящ Серафим, откъдето беше невидимата при първото му явяване топлинна взривна вълна.
„шестокрили шестокрили ти си тук тук до мен шестокрили шестокрили ти ярки ярки ти наивисши наивисши ти вечни вечни ти здравей здравей шестокрили шестокрили тогава тогава ти беше беше друг друг дебел дебел смешен смешен белите белите обувки обувки твоето име име.“
Заумната дума Бороул от езиковата ескалация през фекалното, сексуалното, св. Витово сквернословие, преминаващо в абсолютно арбитрарен, абсолютно знаково произволен заумен език, е името на Ангела, на Серафима.
„– Бороул… – прошепна Юра, мъчейки се да се усмихне с побелелите устни.“
Юрий от началото на 80-те отново е Юра от началото на 60-те. Първото откровение е прието, ретроактивно се е сбъднало.
Побелелите му устни се доближават до замръзналите устни на дебелака Ангел отпреди двайсетина години. До мокрите устни на гимнастичката Наташа, до мокрите месести устни на хулигана от провинцията, до литературните стафове от Dostoevsky–Trip, до литературния абсолют на лазурната мас, до телура, циклизиращ в петдесет сюжетно несвързани текста психеделичната метавселена на фантастическото наркотично вещество на абсолютното желание.
За тези вещества обаче, субстанции на другото абсолютно желание, чийто технически термин е литература, по-нататък.
[1] Срв. Sorokin, V. Die Rote Pyramide. Erzählungen, aus dem Russischen von A. Tretner u. D. Trottenberg, Köln: Kiepenheuer & Witsch, 2022; Сорокин, Вл. Белый квадрат, Москва: „АСТ (Corpus)“, 2018. И в двата сборника разказът е първи. Цитирам руския текст на Червената пирамида по това издание по-нататък в текста със сиглата КП (българското съкращение ЧП би звучало както на руски, така и на български по-подходящо – чрезвичайно произшествие – но не искам да се оставям изцяло на играта на четенето, най-вече заради читателя на това помагало).
[2] Sorokin, V. Die Rote Pyramide. Erzählungen, цит. съч., с. 18, 25-26.
[3] В параграфа, съдържащ заключителното видение на протагониста на разказа, постепенно отпадат препинателните знаци.
[4] Странно, че Наташа говори за „делнични дни“, нейният рожден ден е в събота. Доколкото мога да преценя, това е авторова грешка, незначеща авторова грешка (б. м., ВС).
[5] Сорокин, Вл. „Аварон“ [2000]. – В: Сорокин, Вл. Пир [2000], Москва: „АСТ (Corpus)“, 2022, с. 106. За новелата Аварон срв. в това помагало подробно в гл. „Овеществената метафора“.
[6] Сорокин, Вл. „Аварон“ [2000], цит. съч., с. 104.
[7] Макар че за Юра – и за читателя – Бороул е чиста заумь, за ChatGPT – и вероятно за Сорокин – Аучжам-Бороул е легендарен прародител в родословието на Чингис хан, споменат в Съкровеното сказание на монголите. Едно доста евразийско призоваване на ангел.
[8] Сорокин, Вл. „Аварон“ [2000], цит. съч., с. 107.
[9] „Vladimir Sorokin – Die rote Pyramide“, Literaturhaus Zürich, 22.05.2022 <https://www.youtube.com/watch?v=a0mdDbHoCFE>. Посетено на 27.06.2026.
