Quo sta, Кириле?
Една стара максима гласи, че няма нищо по-трайно от временното. Това може да се окаже вярно и за новото политическо статукво в България, сглобено набързо с подръчни материали, без каквито и да е принципни устои, като изключим амбицията за изместване на старото статукво. Впрочем, то важи в известна степен и за него: кабинетът на ГЕРБ и ОП беше много по-нелогичен от монолитния Борисов 1 и почиващия на евро-атлатическа основа Борисов 2, за разлика от тях изкара пълен мандат: първо, за да не дойдат БСП на власт, и второ, защото международното положение, руската агресия в Украйна и онзи особняк в Белия дом, изискваше стабилно управление на страната.
Идеологията на сегашното статукво, заченато в пиянска оргия на площада и родено с недъзи след два неуспешни аборта, добре копира Борисовото „всички сме патриоти“, опирайки се на двата основни аргумента да съществуват – първо, за да не дойде ГЕРБ на власт, и второ, защото международното положение (руската агресия в Украйна и онзи особняк в Белия дом) изисква стабилно управление на страната. На този фон, заявки за борба с корупцията и повишаване на доходите остават на заден план, тъй като за половин година стана ясно и за най-наивните, че те няма как да бъдат изпълнени. А колкото до т.нар. международно положение, днес руската агресия в Украйна е много по-жестока, а новия чудак в Белия дом се държи дори още по-странно, наред с това пост-пандемичният свят се оказа по-несвободен и по-беден след резкия завой наляво: социалистите успяха да се наложат в Европа и САЩ, печатниците за пари обезкървиха спестяванията на милиони хора, а някои представители на средната класа неусетно станаха социално слаби. Войните за ресурси от миналия век отново са актуални, а нестихващите имперски амбиции на Русия начертаха нови разделителни линии в обществото.
В тази динамична и непредсказуема среда, аморфната безпринципност на българската политическа класа би могла да се окаже път към нейното оцеляване. Нека припомним, че единствената партия в управляващата коалиция, ясно заявила своята ценностна ориентация, е БСП, която през последните сто години е доказала, че изповядва, най-общо казано, анти-човешки ценности. Два от субектите – ДБ и нейната дъщерна ПП, категорично отказват да се самоопределят по оста „ляво-дясно“, а при ИТН проблемите на идентичността са дори още по-дълбоки: след серия озадачаващи изказвания на г-н Трифонов, проектът може да се определи като либерал-консервативно сдружение на национал-глобалисти и про-руски евро-атлантици. Колкото до икономическата платформа, знаем само, че са по-десни от Асен Василев, което на практика не означава почти нищо. Новият политически елит има амбицията да е гъвкав, подобно на хората, които заявяват, че слушат всякаква музика и харесват всичко в секса – предлагането да се определя от търсенето, но рано или късно те показват истинската си същност, или в по-лошия вариант – че изобщо нямат такава.
Сътресенията в коалицията до този момент не идват от принципни различия, а от вътрешна борба за надмощие между субектите в нея: кой ще застане начело на БНБ, кой колко парламентарни комисии ще оглави, чии партийни каси ще пълни един или друг бизнес, на кого се пада да овладее трафика на наркотици от Турция за Европа и още куп чисто прагматични неща. Темите за приемането на еврото, ветото на Република Северна Македония и военната помощ за Украйна се нагнетяват с низки страсти и използват като политически бухалки в същата тази вътрешна борба за надмощие: с тях БСП и ИТН се опитват да шантажират Петков и Василев – едните успешно, другите не чак толкова. Интересно защо Нинова за тях се оказа „коректен партньор“ с все по-голямо влияние в кабинета, докато министрите на ИТН бяха постепенно изолирани от властта с чрез финансови и дипломатически инструменти, до степен на невъзможност да продължат. Генчовска беше оставена да говори от свое име, Караджов не получи обещаните пари да се разплати със строителните фирми, Николов трябваше да лъже в ефир вместо премиера за далаверата с доставките на руския газ през Гърция, а Василев… вероятно толкова си може.
Трудно е да се каже на какво се дължи този двоен стандарт: от една страна стои хипотезата, че ПП се опитва да се еманципира от своя политически кръстник Румен Радев: първо с уволняването на Стефан Янев, а след това и с изчистването на „късата ръка“ ИТН. Ако това е така, говорим за война на клики в политическия ъндърграунд: условно казано, старата школа на конспираторите, обединени около фигурата на президента (опозицията в столетницата, част от агентурата на ДС, библиотекарския институт и една известна масонска ложа) срещу новозабогатели приватизатори от ранга на Нинова и Прокопиев, също свързани с бившите репресивни служби и някои силови групировки от 90-те години.
От друга страна обаче, изолирането на ИТН от властта би могло да е чисто прагматичен ход от страна на мандатоносителя ПП/ДБ и властоносителя БСП срещу един твърде непредвидим и анти-системен играч, който във всеки един момент може да нанесе изненадващ удар по „своите“. Най-аморфната от всички партии в тази аморфна коалиция всъщност дава политическо представителство на хора, които не се интересуват от политика. Тя няма отговорност към своите избиратели, тъй като те порастват за един мандат и на тяхно място идват други, необременени с историческа памет или критична мисъл. Да таргетираш тинейджъри в политическата си пропаганда е престъпление, граничещо с педофилия, но законът го позволява. Пропагандната основа на проекта се изгражда години наред с политическа сатира, насочена по правило срещу властта, но безпощадна към всички представители на статуквото, освен двама: Румен Радев и Ахмед Доган. Симпатиите към тези две фигури бяха демонстрирани и на политическата сцена. Яростната анти-ГЕРБ риторика обаче може да се окаже също добре пресметнат ход за позициониране във властта, а при друга конфигурация „Джипко Бибитков“ отново да стане г-н Борисов. В този смисъл, за хората на Трифонов е важно да се изтеглят навреме ако вятърът задуха в друга посока, и по възможност да треснат вратата силно, така че пред тях да се отворят други врати. Добре известно е, че последният плаща сметката, а на тази маса всички си поръчват като за последно.
Разбира се, не трябва да подценяваме и влиянието на международния фактор: двойствената позиция по ветото за РСМ, пазарлъците за бежанците, позорното снишаване на тема Украйна и саботирането на санкциите срещу Русия поставят страната ни в задълбочаваща се международна изолация. Все по-често чуваме от чуждестранни дипломати думи като „загриженост“ и „фрустрация“, а в някои случаи дори „страхливци“ и „подлоги“. Европейското влияние в страната отслабна с поляризиращия ефект на войната, но също и с края на епохата „Меркел“: любимците на Берлин и Брюксел са презирани както от Кремъл, така и от управляващата Демократическа партия в САЩ. Новата аморфна коалиция обаче поне до този момент изглежда еднакво удобна за двете посолства: защитава руския геополитически интерес с патетична евро-атлантическа риторика, като по учебник. При това, изявени марксисти като Василев и Лорер в кабинета вероятно правят добро впечатление и на комсомолския секретар Шолц.
Отслабеното влияние на ЕНП, за което немалко допринесоха и някои български евро-депутати с атаки „отвътре“, победата на левичарите в САЩ и засилената хибридна атака от страна на Русия в контекста на войната очертават в голяма степен границите на възможното за политическата конюнктура у нас. За „лелята с пагоните“ едно слабо и притиснато до стената правителство, което може периодично да навиква, е изключително удобно от пропагандна гледна точка – с него Кремъл онагледява провала на про-западния елит в бившите сфери на съветско влияние, и с това неотложността на подмяната му с верни на евразийския проект сили. Агресивната риторика на путиновите говорители пък действа като афродизиак на родния русофилитет, който изпитва перверзно удоволствие от това да бъде измъчван и унижаван. А новата администрация в Белия дом реши да замени своя посланик с дипломат от по-висшия ешалон, изглежда загрижена за ситуацията в най-слабото звено по Източния фланг на НАТО. Разбира се, ако страната имаше национална доктрина вместо да балансира чужди интереси, както и нормален изборен процес, не заимстван от държави в Третия свят, ситуацията можеше да е различна.
Уви, изглежда българите и този път ще бъдат само пасивни наблюдатели на битката между доброто и злото, както неведнъж се е случвало. Ако „ветровете на промяната“ са благоприятни за промяна у нас и се намери консенсус кой да бъде нейният носител, аморфната коалиция ще претърпи разпад или основен ремонт, в противен случай е възможно и закрепване, а взаимните шантажи и компроматите вероятно ще останат в обръщение като средство за агресивни преговори. При сегашната формула на властта, разделяща „държавната баница“ на феодален принцип, както гангстерски банди си поделят територии в някое гето, няма нищо по-естествено от спорадичните престрелки. Поредният трус обаче изглежда като повече от обикновен блъф – Трифонов изтегля министрите си от кабинета, а депутатите му вече няма да подкрепят изпълнителната власт. Мисия 121 изглежда провалена на пръв прочит, но неуморният Петков привиква народни представители за да ги склонява, с блага дума. Според неговия троцкистки наратив, който не подкрепя правителството, а това важи за 85% от българските граждани, е слуга на мафията. Възможно е да се намерят 12 лоялни на властта депутати от ИТН, но нищо чудно ролята на златен пръст да се поеме от „Възраждане“, която в последните месеци осигуряваше псевдо-опозиционен фон за да изпъкне премиерът като отговорен евро-атлантик с твърда воля, а на един по-ранен етап бяха „братя по оръжие“ в борбата срещу ЕНП, ГЕРБ, дясно-консервативните сили в Европа.
Петков, който в едно свое телевизионно интервю се закичи с титлата на римски император (пръв сред равни), днес изглежда склонен на размяна с втория човек в партията, на принципа Путин-Медведев, за да остане на власт. Коалиционните му партньори от БСП и ДБ отчаяно търсят начини за закрепване на статуквото, което им осигурява несъизмеримо с крехката електорална подкрепа влияние. Вечните лидери на партийния комсомол, които уж бяха подали оставки след позорните си изборни резултати, излязоха пред медиите с дежурните опорки: да не клатим лодката, защото при едни избори Путин ще дойде на власт. Езотерично-конспиративният ген. Атанасов дори видя таен заговор на руските служби за сваляне на едно от най-удобните за Кремъл европейски правителства, наред със Сърбия, Унгария и Беларус. Нинова очаквано използва българските пенсионери като заложници, внушавайки, че тяхната съдба зависи от подкрепата за кабинета, средствата от най-после приетия план за възстановяване пък били обвързани с измененията на доста закони, което без парламент нямало как да се случи. Остава обаче неясно защо последните три парламента не направиха нищо по въпроса – основните им задачи бяха промяна на изборните правила и ликвидиране на спец-правосъдието. Радикалните активисти на ДБ остават в бойна готовност, този път за про-правителствени демонстрации, срещу готвения преврат от мафията и в подкрепа на стабилността (тъкмо тезите на Борисов през 2020-та), а Нинова изживява апогея на своята кариера след като едва не остави столетницата извън парламента: получи ресори с висока доходност, а след напускането на ИТН има изгледи да вземе и енергетиката, върна си Кинтекс, блъфовете й (червената линия Украйна и ядрено копче за връщане на хартиените бюлетини) минават, успя да противопостави Петков и Радев, което отвори пред нея още възможности за полит-търговия. Пеков, или по-точно кръговете, които го подкрепят, се защитава от лакомите коалиционни партньори като създава паралелни министерства, водещи паралелни политики и умело прехвърля отговорности от един ресор на друг, както в случая с Български Пощи. Перманентната екзистенциална несигурност го кара да бъде изобретателен: след овладяването на ББР, ДКК и БАБХ, включването и на КПКОНПИ в силовия арсенал на властта е стратегически правилен ход – както дефанзивно, в посока оцеляване на кабинета, така и офанзивно, при евентуални нови избори. Ретроградното ченге от тоталитарната НРБ, Бойко Рашков, когото премиерът неведнъж изтъква като свой близък приятел и ментор, вече се оказа и „безспорен авторитет в борбата с корупцията“, след като по заповед на Петков задържа незаконно лидера на опозицията защото „хората искали арести“, и след като цяла година обикаляше медиите да разказва истории за пачки, кюлчета и заровени чували с пари, за които бил чел някъде, без каквито и да е конкретни доказателства. За хипертоничния корифей на „скандалните разкрития“ партизанската отдаденост изглежда стои далеч над професионалната етика, така че той би изиграл ролята на острие при евентуални избори тази есен точно както го направи миналата, но без да тормози старите баби.
Дали ще има разместване на пластовете обаче още е под въпрос, или поне не е сведено до знанието на простолюдието. Опозиционните партии не искат да внасят вот на недоверие – току виж спечелили предсрочните избори, после ще трябва да обясняват на един обеднял и задлъжнял народ как реките от мед и масло се отменят за някой друг път. Още повече, че плаващите мнозинства са път за тях да излязат от изкуствената изолация и да се включат в политическия живот без да понасят смазващата отговорност за случващото се през последната година. За Румен Радев провалът на управлението е добре дошъл – той поддържа наратива за неспособността на политическите партии да се справят с инициираната от самия него криза, и оттам и логичния извод за смяна на системата в посока повече правомощия на президента, делегирани в прословутата Радева конституция, която още никой не е виждал, но от две години е готова.
От друга страна обаче, новият проект на лабораторията, свързана с „Дондуков“ 2 – наследникът на ИТН и ПП, оглавен от вечно усмихнатия Стефан Янев, все още се „пече“. Липсва му електорална подкрепа, а 80-те процента разминаване между социология и изборни резултати от миналата есен този път може да се окажат недостатъчни. Провали се и опитът за набавяне на допълнително финансиране през канали за дрога, а руската държава изглежда пести средства за муниции. Ако за нея обаче се окаже важно България да има служебно правителство, то по всяка вероятност тонът ще бъде втвърден и ще се предизвикат нови трусове. Това може да се очаква и ако американската дипломация реши, че за нея вече е неизгодно да прави компромис с двуличната позиция на България по въпроси, касаещи установения международен ред. Залягането в силна буря в краткосрочен план е добра стратегия за оцеляване, но при по-дълъг престой по очи на земята, човек може да се удави в кал. А калта предстои да става все по-обилна и лепкава, това поне е гарантирано.
