Речник на путинофилите

Прави впечатление – особено в постове във Фейсбук, че се използват различни квалификации за привържениците на Владимир Путин (за кратко ще ги наричам „путинофили“, макар други да прилагат доста по-остър и сякаш по-верен израз – „путинопитеци“), само че някак равнозначно употребени. Все едно са еднакви. Няма значение „мурзилка“, „чебурашка“ или „копейка“, всички някак си приличат и обозначават едно и също. Твърдя обаче, че не е така. Путинофилите са разни породи и е добре да правим отлики между тях, за да разберем за себе си (пък и за общото благо) кои от тях са „безнадежден случай“ и кои все пак дават индикации за освестяване. За тази цел подготвих един (вероятно непълен) „Речник на путинофилите“ с кратки описания – нещо като „Характерите“ на Теофраст, макар нашите персонажи изобщо да не са толкова безобидни…

ВАТНИК (м.р., ед. ч., мн. ч. ватници, ж.р. ватничка, ср.р. няма). В. са пушечното месо на Русия във войната ѝ против Украйна, ресурсът, за който на Владимир Путин най не му е жал – има си той В. много, особено в Сибир. Затова ги хвърля в „сивата зона“ като някой Сюлейман безумни: „И гъсти орди лазят по урвата дива“, та да ги трепят дроновете със стотици и хиляди. В. са същите тези „орди“, които в началото на инвазията награбиха тоалетни чинии, хладилници, печки, миялни машини, перални и умивалници да си ги носят у дома, макар че на повечето в къщите им липсва електричество, а нужниците им са навънка (ако имат нужници). Най-добрият визуален образ на В. е съградил художникът Василий Шулженко (вж. картините му „Клозет“, „Нощ на гарата“, „Фавн“, „Продавачи на картофи“, „Амур“ и др.). В български вариант В. ще познаете по татуираните на прасците или на гърба ликове на Ботев и Левски, както и православни кръстове. Българските В. винаги развяват руски знамена…

КОПЕЙКА (ж.р., ед.ч., мн.ч. копейки, м.р. няма, ср.р. – копейко, синоним костадинко). К. е руската стотинка, както рублата е българският лев (вече въплътен в евро). Преносно се използва за онези лица от високите етажи (икономически, политически, институционални), които играят ролята на своеобразна „пета колона“ на руския империализъм в съответната страна. Но не безплатно. В България в исторически план първоначално К. са наричани рубладжии, вж. Захарий Стоянов: „В Отечеството няма русофили – има рубладжии“. Сред тях и Драган Цанков, един от главните адресати на корупционните руски финансови доставки, справка „Авантюрите на руския царизъм в България“. Отново Захарий Стоянов: „Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно. Що нещо пара, колко шиника рубли е предадено и платено на тия черни и мерзки души, като захванеш от Цанкова и свършиш с Крунослав Херуц! 6 000 турски лири не е това шега – около 40 оки наше злато, което г. Нелидов, руският в Цариград консул, е искал да излее в гърлата на българските патриоти, за да направят измяна, за да продадат своето отечество, за което престъпление в Русия стрелят без съд!“. Благодарение на българо-съветската дружба, когато България аха-аха да стане 16-а република, предателството поевтиня, рубладжиите станаха К. Какво да се прави, историята също е жертва на инфлация…

МАТРЬОШКИ (мн.ч., ед.ч. ж.р. – матрьошка, м.р. – матрьошко, ср.р. няма). М. са най-известният руски сувенир, туристите (или работещите) в Русия винаги донасят оттам по някоя М. Това са дървени кукли, дебели и пъстри, които се отварят и във всяка по-голяма е поместена друга, по-малка. Обикновено са 5–6–7 на брой. М. в медиите са онези оядени уж журналисти, наемни пера и камери на руска служба (казват, че им броели по 4 000 лв. месечно суха пара), дето ги виждаш различни, пък те все едни и същи опорки плющят, като че ли са си плюли в устата. Често взаимно си се канят, сиреч същи М. – погледнеш го К, пък той излезе Д и обратно. М. са пъстри в речите си, цветисти и дебели думи бълват с пионерски плам, разнообразието обаче им куца – все еднакви са, все извадени от калъп. М. някога може и да са били интересни, днес обаче хич…          

МУРЗИЛКА (ср.р., ед.ч., мн.ч. мурзилки, м.р. и ср.р. няма). М. е наименованието на руско детско списание, излизащо непрекъснато от 1924 г. досега (май е най-старото детско списание в света). М. е кутре, първоначално го рисуват така, но през 1937 г., в разгара на Големия терор, художникът Аминадав Каневски измисля познатия днес образ: жълто кученце („като глухарче“, радват се издателите) на два крака, с червена баретка и ярко червено шалче на врата (прилича на французойче). Първоначално през рамото му е преметната пътна чанта, по-късно заменена с фотоапарат – „Смяна“, разбира се. В системата на путинската пропаганда М. са една идея по-безкористни от копейките, пропагандистките им деяния са продиктувани колкото от злато, толкова и от идеи. Самите им идеите са подгрявани от легендата за някогашния „могъщ и нерушим Съветски съюз“, затова в постъпките им може да се отделят две ярко видими емоции – възхита и страх. Възхита от едната шеста, страх от ядрената мощ. В този смисъл М. са както проводници на пропагандата, така и нейни жертви: в главата им още витаят спомените от социалистическото училище, в чиито учебници очите на Ленин са винаги добри, а денят все е „пусть всегда будет солнце“…

РАШИСТИ (мн.ч., ед.ч., м.р. – рашист, ж.р. – рашистка, ср.р. – рашистче). Р. се наричат последователите на идеологията на рашизма, изповядвана от сегашната власт в Кремъл. Тя няма единна стройна конструкция, по-скоро е бърканица от всякакви мисловни отломки, попътно прибирани за користолюбива употреба. Някои западни изследователи виждат най-отчетливо проявленията ѝ в еклектичните, евтини и сравнително простовати писания на Александър Дугин, макар че рашизмът трудно може да се сведе единствено до тях. Той е по-скоро смесица от криворазбрано православие + първобитен криптонацизъм + носталгична имперскост + великоруски шовинизъм + „блатный“ бандитизъм. Р. настояват, че са хранители („катехони“) на традиционните ценности, но те им служат само за прикритие, за да могат под благовидни предлози безогледно да източват ресурсите на Русия и да водят агресивна политика срещу нейните съседи, особено ако решат, че не им играят по свирката. Най са ревниви към държавите от бившия СССР, които за тях са „задният двор“ на Русия, както някога Латинска Америка е била провиждана като „задния двор“ на САЩ. В този смисъл способността на Р. да диференцират и да усещат нюанси е сведена до нула; напълно липсва. Оттук разпространеното сред тях понятие „колективен Запад“, в което влизат топтан кажи-речи всички държави на запад от тях – от България и Румъния до Великобритания, Норвегия и Канада. И както техният „заден двор“ си има един господар – Москва, така и „колективният Запад“ си има един господар – Вашингтон. Поне в главите им де, не реално…

РУСОРОБИ (мн.ч, ед.ч., м.р. – русороб, ж.р. и ср.р. – няма). Р. са най-окаяната прослойка путинофили. С ниско образование, с примитивни разсъждения, с готови щампи. Донякъде може да ги оприличим на героя от „Записки от подземието“ на Достоевски, за когото 2 + 2 изобщо не е задължително да бъде = на 4; по същия начин за тях зверствата и безогледността на руската армия срещу цивилното украинско население съвсем не е някаква истина, а лъжа и измислици на „хохлите“. Прочее, те нямат понятие за този презрителен прякор, наричат украинците „укри“ или „усраинци“. Безграмотността им е въпиюща, безпросветността – ужасяваща: постовете им във Фейсбук са пълни с правописни грешки – толкова много, че чак се позамисляш дали не са някакви ботове, а не живи хора. Р. са тези, които проявяват най-голяма злост към украинските бежанци. За тях няма по-голямо достойнство от грубата сила и понеже са учили, че по-велика от Русия няма, те си въобразяват, че са на страната на победителя: „Кат Русия няма втора тъй могъща на света“. Или както преди време един Р. ми заяви с отчаяние: „Пак застанахме от грешната страна на историята“. Изненадващо е, че сред тях има много жени – вярно, необразовани, но пък за сметка на това злобни и агресивни; разпенявено агресивни…

РУСОФИЛИ (мн.ч., ед.ч. – русофил, ж.р. и ср.р. – няма). Р. в българската история след войната от 1877–1878 г. са с мощно политическо присъствие, една от двете кохорти на партийните борби. В различните периоди от развитието на България Р. ту се засилват, ту отслабват, но никога не изчезват, въпреки че в много случаи Русия ги е използвала, а след това – мамела (вж. мъглявото споразумение, сключено през 1912 г. между Сърбия, Гърция и България с гарант Руската империя и позорното поведение на правителството на Стоян Данев през 1913 г., изляло се в рефрена: „Попитай Данев министра защо продаде Силистра?“). Единствен Патриарха Иван Вазов успява да се освободи от илюзиите през Първата световна война. Ама той затова е и Патриарх де, всички патриарси да бяха като него. След Деветосептемврийския преврат русофилството беше приравнено със съветофилията (дружбата със СССР като слънцето и въздуха) – агитация в повечето случаи успешна. В настоящия момент Р. са трагично раздвоени: от една страна, обичат Русия и руската култура, от друга обаче, добре виждат престъпленията, които кремълските криминали извършват в Украйна. Някои си затварят очите, други обаче не могат. И това им докарва силни душевни терзания и емоционални сривове…

СНЕГУРОЧКА (ж.р., ед.ч., мн.ч. – снегурочки, м.р. и ср.р. – няма). С. принадлежат към т.нар. „нови руснаци“ (по-скоро „нови рускини“), навреме усетили се и напуснали коя как и с кого може „широка страна моя родная“. Предпочитат да се установяват край морето, много си падат по големите градове Варна и Бургас. Обикновено изглеждат шикозно, движат се грациозно, а в магазините се държат нагло и предизвикателно, сякаш са им бащиния. След началото на войната обичат да се представят за украинки – едно, за да будят съчувствие, второ, за да сриват авторитета на врага, бидейки нахални и безпардонни. Не владеят български, говорят само руски, с руснаци предимно и се обграждат. Имайки предвид огромната руска собственост край Черно море, не им е трудно. Нищо чудно след време Кремъл да ги вземе като повод за някоя нова СВО…

ТЬОТЯ (ж.р., ед.ч., мн.ч. тьоти, тьотки, м.р. и ср.р. – няма, синоним – мамаша). Т. обикновено са рускини на средна и повече възраст, пристигнали в България, след като са се омъжили за българин, учил или работил в Русия (тогава още СССР). Характерното за тях – освен като на снегурочките нагло поведение, е, че независимо, че са в страната от 10–20–30 и повече години, продължават да говорят развален български. Сякаш нарочно. По отношение на мъжете си се държат като великоимперски екатерини, все едно лично са приели владетелския жезъл от Северната Месалина. За разлика от снегурочките обаче, които непрекъснато нарастват по численост, Т. намаляват – биологичният часовник ден след ден си казва безжалостната дума…

ЧЕБУРАШКА (м.р., ед.ч., мн.ч. – чебурашки, ж.р. и ср.р. – няма). Ч. е герой от анимационен филм, за първи път се появява през 1966 г. в дилогията „Крокодилът Гена и неговите приятели“. Ч. пристига от незнайно коя тропическа страна, намират го в празна щайга от портокали. Пухкав е като коала, но с много по-големи уши и не толкова остър нос. Негов създател е Едуард Успенски, за името се твърди, че идва от глагола чебурахнуться, което ще рече „падам, сгромолясвам се“. Ч. е добро и наивно същество, което за всичко разчита на крокодила Гена – той го направлява, той го предпазва от опасностите, той го ръководи накъде и кога да върви. Доскоро голяма част от руснаците се държаха досущ като Ч., връчили на кремълския крокодил дядя Вова „себе дори“, стига да не ги занимава с войни, проходи и преходи. Изненадата обаче дойде, когато този контракт (както всеки контракт, гарантиран от руската власт) се провали, бидейки развален тъкмо от властта. В български вариант Ч. непрестанно настояват, че трябва да мислим за мир, че не може с остър, рязък и неотстъпчив курс срещу Русия, че трябва „со кротце, со благо“ и никакъв кютек. Опитът обаче показва, че само кютек я оправя Московията…