Що е подкопаващо утвърждаване: метавселената на Денят на опричника
Първо детето човешко отказва да изпълни командата, дълго и упорито. Един ден, мигновено като прозрението в началото на 2001: Одисея в Космоса, в зората на човека, проблясва, че костта от тапир, случайно ударила го по носа, докато си играе с друга кост, може да послужи за оръдие, за инструмент, обръщащ посоката на удара. На детето му проблясва, че ако свръхстарателно и хиперкоректно, със смехотворно-дразнеща бързина и инструментално съвършенство извърши нареденото, прави самата команда и дори командващия смешен. Прибързано, като смешен руски робот, като весела марионетка, изпълнявайки командата, утвърждавайки свръхстарателно волята на командващия, детето човешко я подкопава. Съвършеният мимезис на властта я прави смешна.
Обикновено смехотворната припряност на изпълнението на командата е съпроводена от папагалско-механично повтаряне на утвърдителни реплики, тавтологично изпразващи от смислово съдържание получената през езика команда. Смехотворността на моториката се съпътства и подсилва от смехотворността на псевдоезиковия й съпровод, който уж трябва допълнително да впише изпълнението на командата в символичния властови ред, но всъщност го разрушава, както свръхизпълнителната припряност разрушава смислеността на моториката на послушанието.
Ако си заекващо дете, може да направиш това само в писането, доколкото бързината на артикулацията е задължителен обезсмислящ изпълнението на командата момент, също както я обезсмисля припряната механичност на моториката. В писането обаче това може да се случи със зашеметяващ успех, ако пишеш достатъчно бързо и механично. Автоматичното писане е подходящо за леви интелектуалци в Париж от 20-те години на миналия век. Механичното – за ученик някъде в Подмосковието, в началото на епохата на застоя. Истерично е, да, но ако учиш в съветско училище по времето на Брежнев, може да е същевременно терапевтично, може същевременно да те направи писател.
***
Прочетох повестта на Владимир Сорокин Денят на опричника (2006) петнайсетина години след написването й, чак след началото на пълномащабната агресия на путинска Русия срещу Украйна. Преди това стоях далече от „постмодерниста“ Сорокин, превъзнасян от българските пишман постмодернисти, а всъщност провинциални тарикати и обикновени пладнешки обирджии.
Година и половина по-късно почина Сирма. Излязох в творчески отпуск, за да мога да се грижа за детето и с терапевтична цел започнах да пиша книга за руската дистопия на ХХІ век. Тръгнах от Пелевин, но постепенно си дадох сметка, че наистина големият руски писател от последната четвърт на миналия век и първата четвърт на настоящия е Сорокин. Това не е точно комплимент, но е нещо по-важно: пряк достъп до дълбините на руското.
Достоевски или Толстой? Пелевин или Сорокин? В случая на втората двойка Голямата война направи отговора на втория въпрос значително по-лесен: Пелевин мълчеше и продължи да издава всяка есен поредния си роман, фатално зависим от вътрешния руски книжен пазар. Съвестно прочетох и писах за съответните му романи от 2022-а, 2023-а и 2024-а[1], които по стечение на обстоятелствата – или на все по-тегнещата необходимост от нов Езопов език – бяха дистопии. Незабавното осъждане на войната от страна на Сорокин и неговата Ледена трилогия (2002-2005) за поредното руско „замразяване“ от началото на путинската ера окончателно и необратимо ме направиха сорокинист.
Дълго обаче бях непълноценен сорокинист, който тъй и не успява да хареса тъкмо най-експлицитната „сатира“ – за това жанрово определение по-късно – на ранния путинизъм: Денят на опричника. Староруската езикова стилизация ми разваляше на всяка крачка удоволствието от фантастичната плътност и мощ на Владимир-Сорокиновата проза, съизмерима поне по тези показатели наистина само с тази на Лев Толстой.
А тя, староруската стилизация на сказа на аз-повествователя, путинския силовак-опричник Андрей Комяга, е на всяка крачка например в най-дразнещите лично мен систематични и също толкова досадни архаизиращи инверсии, за да споменем само една от проявите на систематичната стилизация. А как да бъдеш истински, пълноценен сорокинист, когато въпреки най-добрата си воля и вяра не харесваш езика на ключов текст от Сорокиновата „история на бъдещето“? Как да игнорираш липсата, ненастъпването на фундаменталното езиково удоволствие тъкмо при творбата, чиято ретрофутуристична диагноза на руския абсолютизъм се оказва двайсет години по-късно смразяващо вярна за късния путинизъм?
Макар че пиша този текст след като явно най-сетне успях да изпитам удоволствие при настоящия препрочит на Денят на опричника, горните въпроси не стават поради това от само себе си реторични, продължават да бъдат същински и основателни. Продължавам да чувствам някакво сритване между приложенията на исторически-архаизиращо стилизираното аз-повествование, от една страна, и на субверсивната афирмация, на подкопаващото утвърждаване, това, което Сорокин умее най-добре, от друга.
Силно стилизираното аз-повествование и подкопаващото утвърждаване някак си си пречат. Стилизираното аз-повествование омаломощава сякаш езиково емблематичната Владимир-Сорокинова мощ на субверсивната афирмация, една от неговите запазени марки.
***
Денят на опричника, повест с обема на средномалък роман, започва с десетина реда съновидение, набрано в курсив. С оглед на невероятните онирични серии в големите романи на Сорокин този сън не е сред най-пластичните и сугестивно-сгъстени, но в рамките на повестта е метафорично и наративно ключов. Сънят за белия кон ще бъде разгърнат две години по-късно в сборника разкази Захарният Кремъл (2008) до една дистопично-онирична ретрофутуристична бяла вселена. Тъй като по-нататък ще коментирам в близък прочит цял един сън в бяло в един ослепително бял и изцяло кокаинов Кремъл, включен в Захарният Кремъл, ще цитирам интегрално интрото на Денят на опричника със съня за белия кон.
„Все същият сън: вървя по поле безкрайно, руско, чезнещо зад хоризонта, виждам белия кон някъде напред, вървя към него, предусещам, че е особен тоз кон, кон на всички коне, красавец, вещознаещ, бързоног; побързвам, а не мога да го догоня, ускорявам крачка, викам, зова, разбирам изведнъж, че в този кон е целият живот, цялата съдба моя, цялата сполука, че ми е нужен като въздуха, тичам, тичам, тичам след него, а той все така, без да бърза, се отдалечава, като нищо и никого не забелязва, завинаги си отива, отива си от мен, отива си навеки, отива си необратимо, отива си, отива си, отива си…“[2]
Сънуващият аз-повествовател е путински силовак през зимата на 2027/2028 година. Междувременно в Русия е възстановена абсолютната монархия, изградена е Великата Руска стена, санитарно отделяща страната от външния свят, международната политика се свежда до спиране и пускане на кранчето на газа, от една страна, и специалните отношения с Поднебесната империя, от друга. Ширпотребата е само руско производство, световните вериги са затворени, асортиментът на хранителните продукти се свежда само до две възможности – например черен или бял хляб, водка „Ръжена“ или „Пшенична“, цигари „Родина“ или папироси „Русия“ и т. п. – високотехнологичните и луксозните артикули са изцяло китайско производство и са достъпни само за елита. Великата страна, „станала от колене“ през путинската епоха, може да се определи като територията, през която минават „Тръбопроводите“ и основната евразийска инфраструктурна артерия „Пътят Гуанджоу-Париж“. Децата на царя, наричан Государ (откъдето государство, „държава“, „бащинията на Государя“), учат и говорят китайски, играят на китайски електронни игри.
Най-мощната силова структура, посредством която Государят упражнява „ръчно управление“, на практика обезсмислящо каквато и да е правна традиция и държащо в перманентен терор всички останали „държавни институции“ – единствената реална държавна институция и източник на (извънредно) право всъщност е самият Государ – носи името, идещо от Иван Грозни: опричници. Наименованието на тези путински силоваци от 2027/2028-а имплицира континуитет в руския абсолютизъм между ХVІ и ХХІ век.
Аз-повествователят е сравнително високопоставен опричник с университетско образование, разказващ за един свой средностатистически работен ден, един ден на Андрей Данилович, един понеделник след тежка неделна нощ с водка, кокаин и интелектуални разговори, най-вероятно на исторически теми. Опричникът Андрей Данилович Комяга е историк по образование.
***
Ако съновидението на опричника, с което започва повестта, е доминирано от чисто митологичния образ на белия кон, будната му реалност е причудливо макаронично и сардонично преплитане на архаично-феодални и футуристично-високотехнологични реалии. Той е събуден от митологичния сън от мобилния си телефон с комично порусеното наименование моби́ло, имащо привкус както на жаргонен вулгаризъм[3], така и на архаизъм.
Рингтонът на мобѝло-то е запис на изтезания в централата на тайните служби на Лубянка, където са се помещавали съветските, помещават се понастоящем путинските тайни служби и, съгласно Денят на опричника, ще се помещават опричниците през 2027/2028 година. Вместо паметника на Дзержински, свален след провала на Августовския пуч през 1991 г. (решението за възстановяването му бе взето наскоро)[4], пред централата на КГБ стои паметник на Малюта Скуратов, опричника фаворит на Иван Грозни. „Снежецът леко се стеле, покрива колите. И на площада Лубянски стои, както винаги си е стоял, стои, извисява се Малютата наш бронзов, сгърбен, угрижен, лекичко покрит със снежец, гледа втренчено изпод надвисналите вежди. (ДО: 165)
Мобѝло-то възпроизвежда холограма на обаждащия се, което е важно както за футуристичния дизайн на света на Денят на опричника, така и за обрисуването на архаично-абсолютисткото му социалнополитическо устройство, при което Государят се появява в повестта само като холограма в модуса на мобилна връзка. За разлика от обажданията на всички други простосмъртни, при които холограмата се появява непосредствено до мобилния апарат, телефонните включвания на Государя проектират неговата холограма квазихрамово върху тавана на съответното помещение, в което са се събрали опричниците.
В сгъстена форма тази макаронична ретрофутуристична плетеница се явява в ласкаво-бандитското назоваване на служебните возила и статусен символ на опричниците – червените Мерцедеси: „Пред портата е паркиран моят „мерджан“ (мерин) – яркочервен като ризата ми, ниско окачен, чист.“ (ДО: 15) Яркочервените мерджани на опричниците са „тунинговани“ с инсигниите на „братството“: свежоотрязана (или отрязана и замразена) кучешка глава, закачена на предната броня, метла с дълга дръжка – на задния капак. Тунингованите с архаичните и буквално реализирани инсигнии червени мерджани са емблематичен пример за макароничния ретрофутуризъм на света на Денят на опричника.
***
Друг ключов аспект на макароничния ретрофутуризъм на света на Денят на опричника е промискуитетната синхронност на всички исторически форми на руския абсолютизъм от Иван Грозни през Сталин до Путин. Въпреки че путинската ера се явява в аз-повествованието преди всичко като висша форма на вечното завръщане на руската история към Иван Грозни, комунистическата фаза на империята също присъства като неразделен елемент от самодържавния абсолютистки бленд.
Историософски и идеологически заклеймен в абсолютистката монархия от зима Господня 2027/2028-ра като „Червената Смута“, комунизмът негласно присъства като един от незаобиколимите езици на руското имперско величие. Поучавайки „брат“, пристрастен към „непристойни“ четива, аз-повествователят перифразира Феликс Дзержински: „Трябва да държим ума си хладен, а сърцето си чисто.“ (ДО: 35) – сравни сентенцията, приписвана на Железния Феликс и превърнала се в неформален девиз на руските тайни служби: „Чекист може да бъде само човек с хладен ум, горещо сърце и чисти ръце.“[5]
Добре подкованият исторически опричник-висшист не вижда и не усеща противоречие да медитира по време на църковна служба – след първата мисия за деня, включваща обесването на дворянин от древен род (столбовой), груповото изнасилване на съпругата му и опожаряването на имението му – в логиката, или по-скоро „диалектиката“, на Сталиновата теза за „нарастването на съпротивата на капиталистическите елементи и обострянето на класовата борба с напредването към социализма“.[6]
В богослужебно-историософските медитации на Андрей Комяга това звучи така: „Винаги е имало врагове на държавата наша, външни и вътрешни, но никога толкова яростно не се е обостряла борбата с тях, както в периода на Възраждането на Святата Рус.“ (ДО: 42) Тезата на Сталин, използвана първо за разправа с вътрешнопартийната опозиция – левия троцкизъм и „десния уклон“ – а по-късно и за оправдаване на Големия терор, върши чудесна работа и в рамките на къснопутинската абсолютна монархия през зимата на 2027/2028-а, постмодерно възраждаща всички форми – anything imperial goes – на имперското ставане от колене[7].
***
Самосбъдваща се пророческа сатира на късния путинизъм ли е обаче Денят на опричника? Първият ми прочит на повестта тръгна в тази посока и по този начин принципно ме лиши от най-дълбинното удоволствие от текстовете на Сорокин, дължащо се преди всичко на концептуалисткото подкопаващо утвърждаване на съответните господстващи дискурси вътре в собствената им езикова плът, иманентно в самата им езикова плът.
При този препрочит съзнателно се фокусирах върху и преакцентирах пасажите, в които определящ е похватът на субверсивната афирмация. За целта използвах успоредното четене на разказ от сборника Захарният Кремъл, в който подкопаващото утвърждаване е изведено в чист вид.
Струва ми се, че самият Сорокин извървява подобен път, превръщайки Денят на опричника в литературна метавселена, в която се помества действието на кратките разкази от сборника Захарният Кремъл. Сатирата предполага извън- и надпоставеност на имплицитния автор – повествовател, персонажен автор – спрямо света, който изобразява. Въпреки че Сорокин се опитва принципно да избегне в Денят на опричника сатиричната извънпоставеност посредством аз-повествованието, това не му се удава докрай. Формално-граматическата положеност и ситуираност на повествователя в света, който описва, не довежда от само себе си до преодоляването на сатиричната извънпоставеност.
Всъщност Сорокин постига до съвършенство ефекта на тоталната ситуираност на повествователя в света на повествованието като условие-без-което-не-може на субверсивната афирмация тъкмо в третоличностното повествование с отчетливо дефиниран персонажен автор. Такъв в най-чист вид е случаят в краткия разказ Сън от сборника Захарният Кремъл. Преди да преминем обаче към близкия му прочит трябва да проследим произхода на самата метафора на захарния Кремъл, която се буквализира – „реализира“ се – в разказите от сборника, тепърва превръщащ Денят на опричника в литературна метавселена.
***
След и извън изходния ониричен контекст белият кон, който отвежда към белия и захарен Кремъл, се появява в дневния свят на аз-повествователя в потока на съзнанието му при груповото изнасилване на съпругата на дворянина. Изнасилването става стриктно по старшинство, аз-повествователят е първият по ред. По време на акта опричникът-повествовател назовава специалната операция срещу дворянина с думата наезд – „атака“, „въоръжено нападение с цел отнемане на собственост“, „въоръжено нахлуване или завземане на имот в епохата на Средновековието“. Най-близо до конкретния контекст на употребата на думата обаче е значението „кавалерийски набег“.
„Без тази работа [изнасилването, б. м., ВС] набегът е все едно кон без ездач… без юзда… кон бял, кон… красив… умен… омагьосан… кон… нежен кон-огън… сладък… захарно конче без ездач… и без юзда… бяс на юздата… с бяс бял… с бяс сладък… с беса на захарната юзда… с беса на захарната юзда… с беса на захарната юзда… с беса на захарната юзда…“ (ДО: 33, курсив в оригинала).
Ониричният бял кон, който в курсивираното интро на Денят на опричника звучеше чисто митологично, придобива тук – в постепенно заумь-но разпадащия се оргиастичен поток на съзнанието – реалния смисъл на садистично екстремно насилие, което е отъждествено с ултимативното сбъдване на сексуално желание. Въжделението по сбъдването на достигането на изплъзващия се бял кон не е изчезнало, но е придобило формата на тотален, екстатичен, необуздан, садистичен бял бяс на разрушението.
В самия край на повестта, след групов секс между самите опричници и садомазохистична игра на разновидност на руска рулетка – но не с револвер, а с бормашини – аз-повествователят се унася на сутринта отново с видението на белия кон вече в мито-политически контекст. „Кон бял мой, почакай… не бягай… къде отиваш, роден мой… къде, белогрив мой… захарен кон мой… живи, ох, живи… живи са конете, живи хората… всички са живи, докато… всички… цялата опричнина… цялата опричнина родна. А докато е жива опричнината, жива е и Русия.“ (ДО: 238)
Нека обобщим уловеното дотук. Денят на опричника може да се определи като сатирична путинистка дистопия[8], обрамчена от мито-политическата фигурация на белия кон, в която подкопаващото утвърждаване е реализирано в пределно чистия вид на възпроизвеждане и реализиране на дискурса на едно садистично екстремно насилие, което е отъждествено с ултимативното сбъдване на разрушително желание, идентифицирано като руското въжделение парекселанс. Това мито-политическо руско въжделение, на свой ред, е показано като осъществено в путинската дистопия. Но това вече не е нейна сатира, а неин апокалипсис.
***
Разказът Сън от сборника Захарният Кремъл започва с точна до час и минута датировка. Точната датировка на съновидение звучи като оксиморон, или като психологически експеримент, или като документ от царската канцелария, в който се фиксира с генеалогически цели нощният интимен живот на височайшите особи, преди всичко на височайшата особа в лицето на майката на законородените престолонаследниците. „На девети февруари две хиляди двайсет и осма година от Рождество Христово Нейно Господарско Величество (Государыня) заспа в 06:17 [сутринта, б. м., ВС] по московско време в кремльовските си чертози, в розовите покои. Присъни й се сън.“[9]
Читателят познава Нейно Господарско Величество Татяна Алексеевна сравнително добре, доколкото тя редовно използва аз-повествователя от Денят на опричника за тайни мисии, свързани с промискуитетния й начин на живот. През работния ден, описан в повестта, опричникът лети в Тюменска област, за да се срещне в тайгата с ясновидка, която да направи любовна магия на поредния гвардеец, с който Нейно Господарско Величество иска да преспи.
За разлика от Государя, лицезрян в Денят на опричника единствено като холограма на тавана, аз-повествователят не просто има достъп до покоите на Государинята, не само я вижда на живо, но присъства по нейно изрично желание на ходенето й по нужда и къпането й, при което „за пореден път“ (срв. ДО: 169) я вижда гола. Тя го третира като прислугата си, от която никой аристократ не се срамува – NB: без да има сексуален интерес към него, тя избира любовниците си сред гвардейците, не сред опричниците[10] – оказвайки му така същевременно височайшата милост на близостта до Тялото.
Макар да не оставя никакви съмнения, че би счел не просто за височайша милост, но и за височайшо удоволствие да преспи с Нейно Господарско Величество, фетишизирайки огромния й бял бюст, аз-повествователят изпитва дълбоко амбивалентни чувства към нея, разкъсван между дълга си към Родината и Държавата, т.е. към Государя, и историософските си визии за величието на Русия, от една страна, и почти гъливеровската си привлеченост към огромния бял бюст, който в не по-малка степен въплъщава Родината, Държавата, Русия.
„Государинята наша винаги извиква в душата буря от чувства. Да ги опишеш е трудно. Сякаш се сблъскват две вълни-цунами, сгромолясват се една съпроти друга: едната вълна – омраза, другата – любов. Ненавиждам аз мама ни заради това, че позори Государя, подкопава народната вяра във Властта. А я обичам заради характера й, за силата и целостта, за непреклонността. И заради… бялата, нежна, несравнима, безразмерна, обилна гръд нейна, да видя която понякога, слава Богу, ми се отдава с крайчеца на окото.“ (ДО: 183, курсив в оригинала)
Това са размислите на опричника-повествовател след срещата с Тялото и отдалото му се с крайчеца на окото виждане. Преди срещата държавния, т.е. государевият служител, и историка взимат еднозначно превес. „Погледнато като цяло, от държавническа гледна точка – не му провървя на Государя наш. Страшно не му провървя. Едно-единствено е тъмното петно в Новата Русия наша – съпругата на Государя. И това петно никак не може да се измие, прикрие, изтрие. Може само да се чака, търпи и да се храни надежда…“ (ДО: 164, курсив в оригинала) Но и тези високодържавни и високопатриотични мисли са прекъснати от внезапно обаждане на Государинята, викаща го незабавно при себе си.
***
В края на повестта, когато го карат у дома мъртво пиян и надрусан след опричническата хомосексуална оргия и играта на руска рулетка с бормашини, аз-повествователят има визия, в която гъливеровски огромният бял бюст на Нейно Господарско Величество прекрачва, трансцендира границата на сексуалното желание, изстрелвайки се в сферите на мито-политическото видение, в което бялата гръд се превръща в държавно-митологически Левиатан.
„Гръдта на Государинята е излята от тлъстината на нейните поданици. Невиждано грамадна е гръдта на Государинята наша! Над нас надвисва тя в синевата. Необозрима е тя! Да се протегнеш към нея, да долетиш на китайски аероплан бързокрил, на яростен изтребител на враговете наши, да се докоснеш с устни, да паднеш в краката, да се притиснеш с буза, да се притиснеш, да замръзнеш навеки за нея, за да не те откъсне никой, за да не те отпори никой от гръдта, да не те отпори от Господаревата й гръд, да не те отпори с нажежени щипци, да не те отреже с нож, да не те откърти с лом, да не те отломи заедно с костите, пукат страшно костите, месото, месото се пука, месото мое, месото тленно и бренно, бедното мое месо, яко аще восхотел еси жертвы, дал бых убо [защото ако би възжелал жертва, дал бих Ти я, б. м., ВС], а не разплулото се месо мое, слава на теб във висините небесни, слава во веки веков на теб, мамо наша от Тлъстина Бяла!“ (ДО: 233-234)
Ако при белия кон движението беше от дифузно съновидно-митологичното към разрушително мито-политическото, при бялата гръд движението е обратно от мито-политическото към жертвено визионерско-митологичното. Двете фази на движението образуват съгласно Денят на опричника уробороса на руското разрушително-жертвено въжделение.
***
Но нека се върнем към съновидението на самата Государиня. Сцената на съня й и неговата сценография е белият Кремъл. За разлика от реалния тухленочервен този е „просияващо“ бял. И тази белота не е, както бихме могли да си помислим, онирическа, сюрреалистично съновидна, а емблематична характеристика на реалността в метавселената на Денят на опричника, в която тухленочервеният Кремъл е вече превъзмогнат исторически етап, свързван преди всичко с комунизма, с Червената Смута и „бесовските пентакли на кулите на Кремъла Московски“ (вж. ДО: 115). Във Владимир-Сорокиновата къснопутинска дистопия avant la lettre Кремъл е „белокаменен“ и вместо бесовско рубинените петолъчки-пентакли сияят – също „сияят“, макар че не са бели, със златото си – „великодържавните орли двуглави“ на Руската империя.
Ето историята во кратце на белия Кремъл, разказана от опричника-историк и свидетел както на епохата на червения, така и на прехода към белия Кремъл. „Като дете видях съвсем друг Червен площад – суров, строг, плашещ, с гранитното купище, в което лежеше трупът на подбудителя на Червената Смута. А до него се гушеше гробището на съучастниците негови. Мрачна картина. Но таткото на Государя купището гранитно разруши, трупът на размирника кривоглед в земята закопа, гробището ликвидира. След това заповяда да белосат стените кремльовски. И стана главният площад на страната наистина Червен (Красной), красив (красивой)[11].“ (ДО: 46)Така Кремъл става, съгласно Денят на опричника, наистина бял, красив, какъвто го вижда в съня си Нейно Господарско Величие, какъвто е в реалността на метавселената на Денят на опричника.
В съня й обаче бяло е наистина, буквално и абсолютно всичко, супрематистки-концептуалистки бяло и всичко, тотално бяло. И тя самата е чисто бяла, защото е чисто гола, само на високи токчета. „Гола, но на високи тънки токчета, тя влиза в Кремъл през Спаските врати. Денят е слънчев, топъл, дори горещ. Кремъл е идеално осветен, той така сияе с белотата си под слънчевите лъчи, че заслепява Государинята. Но това интензивно сияние е изключително приятно, то ободрява, изпълва тялото с радост. На Государинята й е много хубаво. Не само стените и зданията, но и обичайният паваж под краката също е бял, искрист, иризиращ. Паважът скърца под токчетата на Государинята. Государинята стъпва по него, усещайки с всяка крачка как се подмладява, изпълва се със сила и здраве нейното тяло. Тя чувства как полюшващите се при всяка крачка гърди добиват стегнатост, ставайки твърди, еластични, млади.“ (СК: 88)
Ониризмът започва да действа отвъд ретрофутуристичната реалност на метавселената на Денят на опричника – белосания Кремъл – по посока на някаква белота, чиято субстанция е вече чисто съновидна, бяла като захарта например, захарта в къщичката на Хензел и Гретел, само дето в случая и тревата на полянката около нея би трябвало да е бяла и от захар.
Онирична е и дибидюс голотата, супрематистката голота на високи токчета, онирична е белотата на паважа, на белите павета на площада на властта, някаква виртуална белота на някаква нова абсолютна власт. Онирично е скърцането на токчетата по паважа като по стъкло, по огледало, по амалгамата на огледало, по стъпките на Алиса в огледалния свят, в един еротически нецензуриран огледален свят.
„Тя пипа гърдите си, докосва зърната, дивно втвърдяващи се при всяка нова крачка. Всяка крачка й доставя все по-голямо и по-голямо удоволствие. Чувството на завръщащата се младост изпълва тялото с неописуем възторг. На Государинята й е много, много, много приятно да върви, върви, върви по този празен, бял, залят от горещо слънце Кремъл. Тя разбира, че Кремъл е съвършено празен.“ (Пак там)
Началото на височайшата мастурбация на практика съвпада с властовия делириум на абсолютната власт в абсолютната агорофилска празнота наоколо и абсолютното усамотение на Нейно Мастурбиращо Господарско Величество. Едва ли и Путин в момента консумира в такава пълнота насладата на абсолютното бункерно уединение някъде в Алтай, абсолютната безопасност на абсолютното усамотение на наслаждаващия се на абсолютната власт абсолютен владетел, самодържец всея Руси.
***
„Государинята върви по Кремъл, оглеждайки го и пипайки се. Сърцето й бие радостно и оглушително. Толкова й е хубаво, че простенва от радост при всяка крачка. Стоновете стават все по-силни, Государинята започва да издава резки, възторжени звуци. Отразявайки се от ослепително белите кремльовски стени, виковете се завръщат при нея като причудливо ехо. Тя издава все по-силни викове и писъци.“ (СК: 88-89)
Оглеждането е акт на суверенност, акт на суверен. Такива се гледките, откриващи се от класицистичните тераси и Сталинските трибуни, гледката от терасата на Версайския дворец надолу към геометризираната природа и положените в чисто Картезианско пространство човешки фигури, оказващи нулево съпротивление на суверенния поглед, абсолютно прозрачни за суверенния поглед.
Пипането по време на това суверенно оглеждане е акт на суверенност, акт на суверен, взимащ в ръцете си решението за извънредното положение на абсолютно суверенната наслада, маркиз Дьо Сад, мастурбиращ чисто гол на терасата на Версайския дворец, на трибуната на Мавзолея на Ленин.
Белите повърхности отразяват най-силно, поглъщат най-малко. Тоталната белота наоколо е абсолютната резонансна камера на абсолютната наслада, чистото ехо на абсолютната наслада, което не се поглъща от нищо наоколо, защото всичко наоколо е бяло. Всичко наоколо е резонансна камера на суверенната наслада, слушаща себе си в чистото си, непоглъщано от нищо хетерогенно, абсолютно и безкрайно отекващо ехо.
Достигнала прага на мистерията на руските гласове, мистерията на чистия, абсолютен, неабсорбиран от нищо наоколо, суверенен глас, Государинята започва да пее. „Тя е потресена от мощта и чистотата на собствения глас. Тя плаче от радост, но бързо се съвзема, изпълвайки се с гордост и осъзнаване на собственото величие.“ (СК: 89)
Първият повик за свършване, надигащ глас в разплакването от радост, бързо е овладян от гордостта и осъзнаването на величието, което иска вечност на несвършващото суверенно самодържавно самонаслаждаване. Достигната е фантасмагоричната фаза на ставащото от колене величие, завръщащия се, отразен от абсолютната белота на белия Кремъл гръмовен съветски химн с нов текст, в който думата „Бог“ се появява точно в средата, в средоточието на текста, думата „Бог“, възнасяна към небесното нищо от луциферовската музика на комунистическия химн.
„Тя никога не е можела и не е обичала да пее, затова не знае до края думите на нито една песен, нито един руски романс. Тя обичаше да пеят другите, особено младите и красиви мъже във военна униформа. […] Откъсът от един романс задълго засяда в гърлото й, тя го пее непрекъснато, в различни варианти […]. Пеейки тези [откъслечни] думи, тя върви ли върви по белия Кремъл, подмладявайки се, радвайки се, вижда великите руски реликви – Цар Камбана и Цар Топ – минава покрай Цар Камбана, пипайки блестящата му бяла повърхност, Цар Камбана резонира, отвръщайки на песента й, гласът на Государинята бучи и звъни вътре в Цар Камбана.“ (СК: 89-90)
Пипането на себе си, пипането на Цар Камбана. Пипането на белия храм на това тяло. Пипането на блестящата бяла повърхност – всъщност зеленикавосива с позлатен кръст на върха – на Цар Камбана. В съня си тя не е забравила, че Цар Камбана е зеленикавосив(а), че „сините ели кремльовски“ са сини, но кремльовските сини ели „сега са също ослепително бели“, тя „пипа твърдия, бяло-искрящ, ажурен елов клон“ (вж. СК: 90). Пипане сега, белота сега, помнене после. Който владее настоящето на съня, владее и миналото на реалността, в което сребристите ели са били сини.
***
Забелязването, че дори кремльовските сини ели сега са също ослепително бели, и пипането на твърдия бялоискрящ ажурен елов клон ескалира накрая в едно онирично ясно осъзнаване, което вече наистина е преддверието на голямото екстатично ултимативно свършване. Щом има съновидно ясно осъзнаване, ще има и реално ултимативно свършване.
„Тя полага своите подмладили се ръце върху белия Цар Топ и изведнъж ясно осъзнава, че всичко в Кремъл – стените, съборите, чертозите на Государя и Государинята, паважа, елите и Цар Топ – всичко това е направено от пресован, някакъв много особен, невероятно чист кокаин. Именно този необичаен, някак небесен кокаин е подмладил тялото й.“ (СК: 90-91, курсив в оригинала)
Ясното осъзнаване на естеството на субстанцията, носител на белотата, на субстанцията на белотата, на бялата субстанция, достигнато посредством (или след) полагането на ръцете върху белия Цар Топ, довежда до прехода от тактилната към оралната фаза на ултимативното суверенно наслаждение. „Тя лиже Цар Топ, чувства цялата прелестна мощ на това вещество, сърцето й бие така сякаш е готово да изскочи от гръдната клетка. Государинята започва да я втриса от възбудата, надигаща се като вълна.“ (СК: 91)
Би било може би твърде елементарно да се обърне внимание на фелационния момент, място и предмет, стартиращ оралната фаза на ониричната наслада. Също толкова елементарно е обръщането на внимание върху милитаристкия момент на суверенната наслада. И най-елементарно ще е да се изтъкне наркотично индуцираното и самоподдържащо се естество на суверенната наслада, божественото вещество. Тези онирични елементарности не отменят обаче, а по-скоро затвърждават съновидната очевидност и буквалност – реализираната метафора – на дискурсивния факт, че именно лизането на Цар Топ експлицира лексикално желанието за свършване.
„Тя лиже ли лиже топа, конвулсивно мърдайки крака, езикът й сладко изтръпва, сълзи текат от очите й, ръцете пипат тялото, тялото й е младо и очароващо, тя пипа с възторг тялото си, всички негови извивки, всички издатини и продълговатости, милва топлата копринена кожа, глези всяка вдлъбнатинка, стиска гърдите, опиянявайки се все повече. Ужасно й се иска да свърши, като се притисне към божественото вещество“. (Пак там)
Самото свършване обаче ще бъде Мюнхаузеновско яздене, Мюнхаузеновски трип: не топа, а гюлето ще е предметът и мястото на свършването. Макар и чугунено, то също е бяло, искрящо-бяло, прохладно, от невероятно чист пресован, небесен кокаин, изстрелващ в небесата на свършването. Ониричното свършване ще е реално събуждане и реален comedown, реална студена пуйка.
***
Андрей Комяга, аз-повествователят от Денят на опричника, се появява само в два разказа от Захарният Кремъл: в прочетения отблизо Сън и в Немилост, епилога на сборника. В последния разказ от сборника опричникът-повествовател ще бъде застрелян от упор в челото от Кирил Иванович Кубасов, с когото висшистът историк обича да води „умни“ разговори и е водил такива разговори с много кокаин и водка в нощта преди описания в повестта ден (срв. ДО: 8-9), този един ден на Андрей Данилович. Кирил Иванович ще използва за целта „черен маузер“ (СК: 283), обичайното оръжие, използвано при масовите екзекуции по време на Големия терор.
В Сън, четвъртия разказ от сборника (от общо петнайсет), опричникът Комяга е привикан веднага след пробуждането на Нейно Господарско Величество от белия сън. Той току-що се е върнал от поредната си мисия при тюменската ясновидка, която отговаря за любовните магии, имащи за цел привързването на поредния гвардеец към Государинята, която вече трета нощ спи сама. Време си е, а? пита тя прислужницата си след привикването на опричника-повествовател, както в класицистичната трагедия владетелките разговарят със себе си основно посредством разговорите с дойките си. И поглежда през прозореца.
„Государинята видя през прозореца градинката със сините ели и снега върху тях […]. В далечината, зад белия ъгъл на Успенския събор, се виждаха очертанията на черния чугунен Цар Топ. До него, на фона на снега чернеше пирамидата от гюлета. Государинята си спомни бялото, гладко, прохладно гюле и докосна топлия си корем./ – Време е – произнесе тя едва доловимо и чукна с нокът по бронираното стъкло.“ (СК: 95)
Сребърните ели са сини и заснежени, Цар Топ е чугунено черен, гюлетата се чернеят на фона на снега. Бялото гладко прохладно гюле е само памет на тялото за свършването, за края, за субверсивната афирмация на белия кон, на бялата гръд, на захарния, небесен, кокаинов Кремъл.
[1] Срв. Сабоурин, Вл. „Третият Рим. Дистопия и архаика като история на настоящето в Пътешествие до Елевсина на Виктор Пелевин“, Colloquia Comparativa Litterarum, Vol. 10, No. 1 (2024), с. 141-154 (за LGBT+ (2022) и Путешествие в Элевсин (2023), най-силното, но недостатъчно силно, написано от Пелевин за Голямата война; Сабоурин, Вл. „Жестоката врътка на Виктор Пелевин“, Портал Култура, 18.10.2024 (за Круть (2024), с който спрях да чета „новия“ Пелевин).
[2] Сорокин, Вл. День опричника [2006], Москва: Издательство АСТ, 2020, с. 7. Цитирам Денят на опричника по-нататък в текста по това издание със сиглата ДО.
[3] Срв. „муди́ло“, Викисловарь <https://ru.wiktionary.org/wiki/мудило> и „уди́ло“, Викисловарь <https://ru.wiktionary.org/wiki/удила>, неизползвана в съвременния руски форма за ед. ч. на „удила́“. Посетени на 8.06.2026.
[4] Роштанд, М. „Зыгарь: Решено вернуть памятник Дзержинскому на Лубянку“, DW, 30.05.2026 <https://www.dw.com/ru/zygar-vlasti-rf-odobrili-vozvrat-pamatnika-dzerzinskomu-na-lubanskuu-plosad/a-77359062>. Посетено на 09.06.2026.
[5] „Холодная голова, горячее сердце и чистые руки“, Циклопедия <https://cyclowiki.org/wiki/Холодная_голова,_горячее_сердце_и_чистые_руки>. Посетено на 08.06.2026.
[6] Срв. „Классовая борьба в марксизме-ленинизме“, Википедия <https://ru.wikipedia.org/wiki/Классовая_борьба#Классовая_борьба_в_марксизме-ленинизме>. Посетено на 08.06.2026.
[7] „Вставание с колен“, Неолурк <https://neolurk.org/wiki/Вставание_с_колен>. Посетено на 08.06.2026.
[8] Терминът е на Елиът Боренстийн, срв. Borenstein, E. „Dystopias and Catastrophe Tales after Chernobyl“. – In: Dobrenko, E., Lipovetsky, M. (Ed.) Russian Literature since 1991, Cambridge: Cambridge University Press, 2015, p. 102.
[9] Сорокин, Вл. Сахарный Кремль [2008], Москва: Издательство АСТ, 2021, с. 87. Цитирам по-нататък в текста със сиглата СК.
[10] „Жалко е само, че предпочита Государинята наша гвардейците пред опричниците. И предпочитанието й едва ли ще се промени.“ (ДО: 183-184)
[11] Названието „Красная площадь“ се утвърждава през втората половина на XVII век, когато площадът започва да се използва за военни церемонии при посрещане на чуждестранни владетели и посланици. По това време думата „красный“ все още е имала значението на „красив“, „прекрасен“, „представителен“, срв. „Красная площадь“, Википедия <https://ru.wikipedia.org/wiki/Красная_площадь#Этимология>. Посетено на 09.06.2026. Какво по-красиво наистина от военен парад.
