Вълнения преди пътуването за Пловдив

Имаше една година от живота ми, в която петък често започваше с магистрала и хълмове. Живеейки в Ерусалим, в някои от седмиците решавах да прекарам Шабат на друго място и за целта рано сутрин се отправях към автогарата, за да се кача на автобус, който пробивайки си път през хълмовете, обграждащи града, да достигне моята уикенд дестинация.

И тези шабатни пътувания винаги бяха съпроводени с едно огромно притеснение. Трябваше да приготвя всичко, което ми трябва, да си опаковам багажа, да съм сигурен, че не забравям нещо, да стигна до автогарата, да намеря правилният изход за правилния рейс. Затова и често приготвянето – особено на багажа, започваше от четвъртък по обед. И чак когато седнал до прозореца в автобуса, виждах магистралата, която лъкатуши измежду хълмовете, можех да се успокоя и моя Шабат да започне.

И така до следващата седмица, до следващия Шабат и следващото пътуване.

Днес същото притеснение и нетърпение се появи в мен, както не го бях изпитвал от годините ми в Ерусалим. Може би защото последните два Шабата прекарах в карантина с гледката от прозореца на апартамента, а този планирах да е различен – планът беше да го прекарам в Пловдив.

Нищо особено – бихте казали – от София до Пловдив са 100 километра и има хора, които ги взимат всеки ден по два пъти. Е и аз така си мислех, като си лягах снощи, оставяйки важната задача да си събера куфарчето за сутринта.

Но петък сутрин започна с огромно притеснение. И объркване. Как ще замина в Пловдив? Ами ако изпусна рейса? Ами ако не си взема всичко необходимо? Как ще изкарам 24 часа в непознат град – ами ако ми потрябва нещо?

Станах и започнах да си правя багажа. Подредих всичко на леглото и се уплаших. Бях приготвил горе долу толкова количество дрехи, колкото подготвям и за 20 дни летен детски лагер. За всеки случай. Ами ако ми потрябват четири ризи, ами ако имам нужда от пет?

Прибрах всичко в гардероба и започнах отначало. Събрах каквото ми трябва като дрехи и неща, затворих малкия си куфар и се отправих на път. Но неприятното чувство продължаваше. Дори повече отколкото като живеех в друга държава, чиито език почти не владеех. Осъзнах, че нямам зарядно за телефон. И че не съм пил кафе. И че не знам в колко има автобус. И къде спира в Пловдив.

Почти бях готов да се откажа и да звънна на моите чудесни домакини Кристиан и Алекс и да им кажа, че нещо голямо и сложно (като това да си опаковам багажа) е изникнало и няма как да дойда. Извадих телефона, за да се обадя и…

И го прибрах в джоба. Разумът в мен се обади – „не бъди лигльо – подвикна ми – досъбери си багажа, мини да си вземеш зарядното, купи си кафе и не се оплаквай“. Няколко минути по-късно пристъпих през прага.

Стигнах до автогарата, като в мен продължаваха да се борят тези две чувства – притеснението, че нещо забравям, че не искам да пътувам, че ще е сложно и съм забравил най-важното нещо на света. И разумът ми, който ми натякваше: „Не се лигави – тръгвай на път“.

Рейсът дойде и се качих. Седнах до прозореца и директно заспах. Цялото това притеснение и липса на кофеин ме бяха изтощили.

Може би щях да проспа целия път, ако слънцето не беше изгряло така силно, че ме напече и очите ми се отвориха, за да видят магистралата и хълмовете. И точно както ерусалимските хълмове ме успокояваха преди, така и сега излизането от Софийската котловина изведнъж ми донесе спокойствие и радост. И невероятно желание да пътувам не само до Пловдив, а и до още по-далеч…

И ето ме петък следобед седя в центъра на пролетния Пловдив и разпределям багажа си в гардероба в хотела. И осъзнавам как съм забравил вкъщи толкова много неща, които най-вероятно ми трябват. И бих използвал. Но всичко е наред. Утре ще се прибера у дома и те ще са там и ще ме чакат.

А дотогава. Дотогава имам пътища, хълмове и настъпваща пролет, които да наблюдавам и да ми носят повече радост от всички предмети и притеснения. И смятам да им посветя следващия ден..

Пожелавам ни прекрасен Шабат, много слънце и много прекрасни моменти!

Шабат Шалом