За катастрофата и други фикционални сюжети

Вероятното абсолютно мнозинство на Румен Радев е катастрофа. Подобна катастрофа се случи през лятото на 2001-а без наличието на абсолютно мнозинство.

Думата катастрофа в моята уста не е политологически термин. Използвам думата като автор, пишещ поетически фикции, и като живеещ в страната човек на 58 години.

В един фикционален сюжет е катастрофа персонаж с видимо слаба субектност, меко казано, силно казано сламен човек, да получи подобна власт. Симеон ІІ нямаше персонална харизма, но имаше легендарно-институционална. За майка, пострадала като попска щерка от комунистите, той бе Симеончо.

Румен Радев е политик с отрицателни нива на харизма. Той не просто я няма, но я има отляво на скалата. Като президент това минаваше, дори жалкият му опит за харизматичен юмрук.

Като премиер-министър, разполагащ с абсолютно мнозинство – дотук само т. нар. Командир е имал такова – отрицателните нива на харизма е катастрофа. В немската барокова драма това е ключов тип на протагонист: субект, наделен с абсолютна власт, на когото му е трудно да удържа фикцията на собствената си субектност.

С други думи, отново фикционално-метафорични, единствените, способни да опишат катастрофата, Румен Радев е Слави Трифонов, приел да стане министър-председател.

Дългия от анонимния диван в анонимно помещение в някакво анонимно-приватно пространство като министър-председател. Симеончо без Врана и говорител, компенсиращ никаквите му реторични способности.

***

При очевадна отрицателна харизма и никакво словесно-телесно присъствие неизбежно възниква въпросът кой стои зад субект, който видимо самият той не е кой. Във фикционалния сюжет, с който описвам случилата се катастрофа, той е вторият и по-успешен кремълски проект след Симеончо.

Първият успешно задейства процеса на самоунищожаването на десницата като национален фактор, способен да печели парламентарни избори извън големите градове. Вторият отраз терминира самото политическо съществуване на Столетницата. И двата проекта целяха и постигнаха разрушаването на една предвидима, защото субектна, национално автономна политическа система.

Винаги съм намирал за странен афинитета на българина към очевадно безсубектни национални репрезентанти. Такъв е народния писател (кратък член, защото е прякор) на българите, такъв е и предстоящият министър-председател.

Дотук сбито фикционално-метафоричното описание на катастрофата. То не претендира, разбира се, за истинност, самоназовавайки се фикционално.

Ясно и отчетливо обаче претендира, че моментните гилдийно политологически описания са или Явор-Дачковски ясно защо триумфалистки, или Румяна-Коларовски депресивно-сприхави, също ясно защо, или Андрей-Райчевски хитровати, най-ясно защо.

А Социологията носи зелена вратовръзка.

***

Другото описание на катастрофата, което предлагам, на живеещ в страната човек на 58 години, би трябвало да е още по-ясно и оголено. По-ясно и оголено поне за всеки в подобна възрастова категория.

Джен Зитата спокойно могат да приемат, че Двете Р-та ще свърши работата, която те започнаха или по-скоро му сервираха на тепсия, или по-скоро подносче тип Старбъкс. За преживял пролетта и лятото на 2001-а би трябвало да е терминално ясно, че няма.

Безсубектният Симеончо имаше късмета да управлява в българската стадия на неолибералния рай. Безсубектните Две Р-та ще управлява в глобалната стадия на рашистки враг пред портите и полудял съюзник навсякъде по света и юнас с милитарисиви самолети на летище София.

Безсубектните Две Р-та са едновременно импотентно ante portam с рашисткия враг, който трябва да бъде, според Двете Р-та, помирително почесан зад ушите и толкоз, и зад портите, където сме всички ние, живеещи на територията.

При Симеончовия триумф на неолиберализма у нас бях далече от пенсия. При триумфа на TACO-популизма, чиято бледо бледа проекция е Двете Р-та, съм на средна до къса дистанция от нея. Пълна илюзия е дори за неикономист и дори литератор, и дори поет като мен, че помирителното чесане на рашизма зад ушите е добра икономическа политика.

Рашизмът ясно показа и показва as we speak, че Путин е насмогнал с монетарно-дворцовата алчност на бедно момче от Ленинград и го вълнува световното господство или най-малко европейското, където сме ние. За работещ човек в обозримо предпенсионна възраст това е проблем.

Аз лично не вярвам да разполагам с десетина до двайсетина години след реализацията на Путинското европейско господство с любезното дребно съдействие на Двете Р-та на местно равнище и последващото връщане към нормалността върху руините на това господство.

Вервам на руините в Украйна.