АкцентАнализиКоментар

За насилието, скръбта и живеенето заедно

Споделете статията:

Има няколко неща, пред лицето на които заставаме изпълнени с безсилие. Смъртта. Войната. Разрухата. Болестта, която няма лек. Дълбокото страдание на другия. Бюрокрацията, в нечовешката и студена форма на безразличие към отделния индивид и неговите особености. Толкова често това са бездни, пред лицето на които ни изпълва усещането за окончателна загуба, безвъзвратност и край, който не обещава начало. Скръб, която нахлува и ни сварва неподготвени. Разруха, в коятоq ако се огледаме, ще видим разпадащата се представа за себе си и за света, който преди миг е изглеждал стабилен, представа, която никога повече няма да бъде сглобена отново. Не по същия начин. Не веднага. Може би никога.

Като пиша това, имам странното усещане за огледало. Огледален образ. Огледало, което скрива. Което не е там, за да отрази, а за да скрие. Това усещане ме тревожи и не ми дава покой. Какво е то? От къде се е взело?  В последните дни се докоснах до толкова много истории, които ме връщат към други истории – за смърт и болка. Те напират да бъдат споделени, да бъдат назовани, искат думите си, искат пространството си, искат живота си. Те, някак си, оформят това странно усещане за огледало, което е там, за да скрие бездната. Която не знам къде точно се простира – дали вътре в мен, или е някъде навън. Или може би и е навсякъде? Мисля за домовете за деца с увреждания и за трансформацията на тези домове в нови услуги. Не мисля, а чувствам. Опитвам се да уловя пулса на промяната. Има ли такъв? Жива ли е тази промяна или е някаква имитация? Случва ли се? Какво се случва? Мисля за насилието и многото му форми, насилието, което превръща човешкото същество в нещо друго, не-човешко, придава му характеристики, които оправдават всяка ужасна, немислима, жестока практика.

Спомняте ли си за Могилино?

Спирам да мога да говоря, когато ме застигне картина оттам. Спомен за мирис. Спомен за лице. За допир. За стена. За болка. За самота. За болка отвъд способността ми да разбирам. За безсмислено, дълбоко страдание…

А спомняте ли си за Джурково? За Крушари? За Петрово? За Михалци? Рудник? Медвен? Сладък кладенец? Списъкът изобщо не свършва тук.

Не говоря за населените места. Те, сами по себе си, са дори красиви. Но за онези места в тях, цинично наречени „домове“. „Домовете“ за деца с „умствена изостаналост“. Местата, където изоставените, които по някаква причина са били по-чувствителни, по-уязвими, бяха изпратени за да умрат, но да умрат в мъка и агония, цинично наречена грижа. Местата, които оправдаваха съществуването си с болестта на децата. С увреждането им. С неспособността (на децата) да бъдат част от света и (поради това) необходимостта да бъдат изолирани. Аз съм била за малко в тези места, но отпечатъкът е завинаги. Други са прекарали години там. Някой са преживели живота си така.

Тези домове сега не съществуват. Или поне се твърди така. Аз съм скептична и досадно подозрителна и докато не се уверя с очите си, няма да бъда спокойна и все още не съм. Защото някога домът за деца в Джурково беше закрит, само за да се „открие“ дом за възрастни там. Практическата промяна свършваше до подмяната на табелката. Сега по документи домове за деца с увреждания няма.

Факт е, че за децата са осигурени нови услуги, те са преместени  сега в наречени центрове за настаняване от семеен тип.

Че много от тези места са малки институции, не е голяма тайна.

Но повечето са чисти, приятни, оборудвани с помощни средства и с персонал, който искрено желае да направи най-доброто за децата. Не винаги, разбира се, но доста често.

Този месец дойде новината от Шумен и историите за побой над дете, прокраднаха се данни за тормоз над децата – принуда да спят по много часове, психическо насилие, изразяващо се във викане и използване на заплахи… Аз нямам за цел да съдя когото и да е – знам за историята в Шумен само от медиите. Но съм склонна да повярвам, че насилие е имало, защото то всъщност често се случва в социалните услуги. И преди да достигне до медиите и до който и да е проверяващ орган, то съществува в едни неразпознаваеми и често невидими (сякаш) форми, до онзи момент, в който драматично ескалира, за да не може повече да бъде отричано.

Насилието все още е на много нива и то далеч не е феномен, който се случва само между персонал в домове и деца там. Насилието е навсякъде, пропити сме от него, живеем в култура на насилие, култура, която не просто го приема, а често го фаворизира. И може би за това го виждаме по-скоро в онези крайни, грозни форми, при които някой е видимо наранен.

Социалната ни система е така конструирана, че насилва хората, които са в нея – и потребителите, и онези попаднали там, за да дадат грижа. Персоналът в социалните услуги е ниско платен и по правило феминизиран. Там работят повече жени. Не непременно защото жените „са по-пригодни“ и не защото на всяка цена това е работата, която търсят наистина, а защото заплащането (по правило) е обидно ниско за високата квалификация, които тези хора трябва да имат. И защото друга работа няма. Това разбира се е дискриминация, която е структурен проблем, поставящ работещите в системата в състояние на напрежение и неудовлетворение. Но дори и да има достатъчно финансов ресурс, проблемът пак би стоял и насилието пак би било възможно, ако работещите в тази услуга не са достатъчно (а достатъчно в случая означава много повече от предполагаемото) подготвени да се срещнат с тъмната страна в себе си, с поведения, които могат да бъдат разчетени погрешно, ако не се знае историята на детето, което ги проявява, ако не е предложена терапия (и то адекватна) за травмите, които това дете е преживяло. Не само за физическите травми, а за емоционалните травми, психическите белези от преживяното. Хората, работещи с деца, особено с деца с увреждания, трябва да са подготвени да комуникират с тях, да разбират сигналите, които те дават, да имат търпението и умението да общуват – не само да сменят памперси и да поднасят храна, или дори да превръщат тези рутинни дейности в общуване и средство за развитие на отношения. Но тези умения често са подценени, а понякога изцяло липсват.

От друга страна, дори на законодателно ниво, цялата система на социалните услуги е така конструирана, че подкрепя институционалната грижи. Инерцията от миналото е твърде силна и институцията не може да се трансформира толкова лесно, просто чрез избиране на нови думи, с които да се назоват стари практики.  Нужна е сериозна реформа, за да се избегне риска за онези, които са готови да разчупят институционалния модел на грижа, да се избегне страхът им, че може да бъдат наказани заради куража да направят крачки напред към истинско включване на услугата и на децата в общността. Нужно е изграждане на капацитет за виждане на институцията като порочна, увреждаща система, във всички и аспекти. Нужно е развиване на капацитет за критичност и самокритичност, за кураж и готовност за промяна отвъд всичко познато.

Защото обратното на институцията е включването и живеенето заедно с общността.

А то няма да се случи, докато не се постигне разбиране и за двете.

Живеенето заедно изисква общността да бъде информирана за травмата, през която децата са преминали. И общността започва с персонала, който работи в социалната услуга. Никой, който претендира да полага добра грижа за едно уязвимо човешко същество, не може, няма право да си затвори очите пред насилието, през което детето е минало или е вероятно да е преминало. Разбира се, това е лесно да се каже, но трудно да се изпълни. Защото информацията за преживяванията може да липсва. Травмата може да е толкова тежка, че да не може да бъде комуникирана. Или пък може да е толкова тежка, че човекът, дошъл, за да се грижи, да не е готов да понесе знаенето за страданието, през което детето е минало. Дори много емпатичен, дори много чувствителен човек внезапно може да се изправи пред неспособността си да приеме факта, че един силно уязвим човек е минал през насилие и болка, трудни за разбиране и обяснение. Тогава ще отрече, ще постави стена между себе си и уязвимия човек, може би дори вярвайки, че прави най-доброто…

Това понякога може да означава, че полагащият грижи ще пропусне да постави под съмнение стари документи, които описват поведението, свидетелстващо за преживяно насилие, като нищо друго, освен типичен симптом на болестта или увреждането. И така ще пренебрегне необходимостта на уязвимия човек от терапия и психологическа подкрепа, за да премине през страданието. Или пък ще пропусне да разбере определено поведение като комуникация, като съобщаване на проблема и, вместо да отговори на сигнала по подходящ начин, ще накаже уязвимия човек за фрустрацията, която е причинил… Или пък няма да сдържи собствената си агресия и ще се разкрещи, ще удари… Или пък ще заключи уязвимия човек. И така насилието ще се продължи да се случва, в един болезнен цикъл, от който изглежда, че излизане няма.

А може би има? Може би пропукването на институцията е възможно?

Разбира се, че е възможно.

Видях, че е възможно. То не е само в думите. Не е само в законите. Не е и в политиките. Всичко това, разбира се е важно и смислено и то е, което дава устойчивост на промяната. Но за да се случи, необходимо е да се намеси човешкото.

Децата от домовете да станат човешки деца. Да спрат да са деца на една бездушна система.

Те (засега) нямат голям шанс да бъдат осиновени. Приемните семейства (засега) също са малко, а тези, които съществуват, рядко са подготвени за предизвикателството. Така че нямам предвид непременно това.

Но дори в социална услуга на децата може да им бъде признато правото да бъдат деца.

Човешки деца. Замислете се за малко. Какво правят човешките деца? Те играят, правят бели. Сърдят се понякога, искат различни неща. И на никой не му хрумва да каже, че това е заради „болестта“.

Не, детството не е заболяване.

Децата се привързват – едно към друго, към приятелче, към възрастен. На никой няма да хрумне, надявам се, да поиска от дете да забрави приятелчето си веднага след раздяла. Детето ще бъде утешено, ако се случи раздяла, ако някой замине или пък, не дай боже – почине. На децата от институциите тези неща, кой знае защо, се отказват. По правило. Заради увреждането.

И колко е важно това да спре разбрах, когато видях дете в услуга да е загрижено за друго дете, което беше малко, увредено и уморено от външни хора. Когато говорих с друго дете за дома, от който идва, и за детето, с което са преместени заедно. Когато видях деца да се сърдят и да преговарят съвсем по детски. Когато всичко това не стана повод за истерия, а за нормално, човешко поведение и отношение.

Там, в същата тази услуга, научих за хора от квартала, които идват с децата си, за майки, които по съседски помагат понякога. За младежи, които се грижат за градината. За някой, който е подарил точно онова, от което имали нужда децата. За училището, в което децата ходят и като всички ученици сега имат ваканция.

Истории за чувствителност. Истории за виждане. Такива, които дават послание на другия, че е

видян като човешко същество,

точно какъвто е, че е приет такъв, какъвто е, в човешкия свят, в който сме всички. Истории, в които няма нужда да бъде скривана бездната на болката, защото има ръце и сърца отсреща, които не се страхуват от тази бездна на болка и ужас, през която децата са преминали. Има хора, които са готови с простички, човешки стъпки да извървят пътя от ръба на тази бездна до света на човешкото, в който всички сме раними, уязвими, готови да дадем подкрепа, готови да получим подкрепа, застрашени от неизвестното, но способни да се изправим пред него, с целия кураж, на който сме способни. С цялата си човешка уязвимост. И там някъде границата между „нас“ и „тях“ спира да е толкова драматична.

Ние всички сме човешки същества.

И си мисля, че е време да се обърнем към тази бездна от болка света, в който живеем и да направим малките крачки, които са ни възможни. Да я видим. Да я признаем. Да спрем да отричаме факта, че хиляди деца с увреждания, деца, които са по-чувствителни и по-уязвими, са били изоставени и подложени на нещо, което причинява огромно страдание – физическа болка, увреждане на тялото, психична травма, емоционална болка. Да започнем да разбираме какво извършва институцията с човека и каква загуба причинява това. На самия човек. На семейството и на рода му, на човешкото общество. Да се обърнем към тази загуба и да си позволим да изживеем скръбта, да почетем скръбта и болката на другия и на себе си.

И да започнем да се учим да бъдем заедно по споделен начин. Не защото бюрокрацията го изисква и не защото травмата ни свързва, а защото по  зрял, човечен  начин можем да бъдем заедно.

Там и тогава институцията ще бъде минало.

 

Снимка: авторът

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Подкрепете ни

Споделете статията:

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Validity Foundation. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.