Защо ни миришат очите?
Всички сме адски красиви. Непоносимо изискани, привлекателни и парфюмирани с парфюм за 200 евро, облечени в органичен памук ,и точно в същия момент, със същата тази фина, прогресивна маратонка от лимитирана серия, прескачаме едно вкочанено тяло на тротоара пред лъскавата витрина за био-храни.
Добре дошли в Големия град – Идеалният център на цинизма, където емпатията е просто хаштаг, а маргиналите са кулисите, които любезно молим да не ни загрозяват селфито.
- Декорът: Просякът като дефект в интериорния дизайн
Нека си кажем истината, без да крием очите си зад марковите си очила. За средностатистическия градски егоист бездомните, хората от гетото, наркоманите с разпадащи се вени под моста и лудите, които крещят на невидими врагове в трамвая, не са точно хора. Те са “визуален шум”, или роблем на чистотата или нещо като непометени есенни листа, петно от машинно масло или счупена кофа за боклук.
Ние не ги мразим с пламък – о, не, омразата изисква страст, изисква ангажираност, изисква да слезеш от пиедестала си. Ние ги даряваме с нещо много по-жестоко, с най-висшата форма на буржоазен садизъм: абсолютното, стерилно, медицинско пренебрежение.
Вървиш си по централния булевард, той ти протяга мръсна, трепереща ръка, а ти автоматично включваш онзи специфичен, дълго трениран поглед тип „гледам през теб, сякаш си от стъкло“. Ти не го виждаш, признай си! Ти отказваш да регистрираш присъствието му. За теб той е биологичен отпадък, който просто е забравил да умре навреме, за да не разваля апетита ти за днешното суши.
- Архитектура на лицемерието: Заглаждане на ръбовете
Обществото ни е измислило гениални, високотехнологични начини да се справя с тези „грешки на природата“. В учебниците по урбанизъм това се нарича „враждебна архитектура“, но в реалния живот е просто институционализирана липса на сърце.
- Пейки с шипове и прегради: Слагаме дебели железни подлакътници по средата на пейките в парка. Официално – „за удобство на седящите“. Реално – за да не може онзи вмирисан тип да легне там.
- Светлинни капани: Монтираме сини лампи в обществените тоалетни, за да не могат наркоманите да намерят вените си. Не за да ги лекуваме, а за да отидат да си бият дозата другаде. Скрийте ги, махнете ги, преместете ги в друг квартал, където не живеят данъкоплатци със скъпи кучета!
Към физическата архитектура добавяме и един перфектен езиков ботокс. Вече няма „цигани“, „просяци“ или „клошари“. Езикът ни стана стерилен. Има „лица в неравностойно положение“, „уязвими групи“ и „маргинализирани общности“. Колко елегантно, а? Опаковаме човешката мизерия в луксозен целофан от термини и купешки фрази, за да не ни мирише на вкиснато, докато превеждаме поредния транш по фондовете за интеграция.
III. Бизнесът с вината: Индустрията на фалшивата съвест
Забелязали ли сте как работи съвременната градска благотворителност? Тя се превърна във фитнес за егото, в бърз детокс за гузна съвест. Продаваме си индулгенции под формата на събиране на пластмасови капачки, благотворителни базари за ръчно правени свещи и празнични SMS-и около Коледа. Правим го, за да можем през останалите 364 дни от годината спокойно да подминаваме контейнерите за боклук със затворени ноздри. Купуваме си правото да бъдем безчувствени копелета на дребно срещу пет лева такса „социална отговорност“.
Организираме скъпи брънчове, уебинари и лъскави конференции в петзвездни зали с климатици, за да обсъждаме „социалното включване“. Ядем кетъринг с черен хайвер и пием скъпо просеко, докато умуваме как точно да помогнем на самотните майки от крайните квартали.
Това не е помощ. Това е чиста, дестилирана порнография. Снимаме се с бедните и различните като с екзотични животни в зоопарк, за да покажем в профилите си колко сме широкоскроени, а после се прибираме в затворените си комплекси с денонощна жива охрана, за да не би случайно някой от същите тези „интегрирани“ да ни почука на вратата.
- Голямата лъжа: Кой ви излъга, че сте безсмъртни?
Най-ироничната, направо гротескна част от цялата тази история е, че този извърнат поглед не е просто наглост. Той е от чист, първобитен, животински страх.
Всеки градски псевдо-бохем, всеки мениджър на средно ниво с трийсетгодишен кредит за кутийка в прехвален южен квартал, дълбоко в себе си знае нещо страшно. Знае, че е само на две или три неплатени вноски разстояние от същата онази картонена кутия пред подлеза. Една криза, един развод, един по-сериозен здравословен срив или фалит на фирмата – и си долу. На асфалта.
Маргиналът може да е твоето утрешно огледало, приятелю. Той е живото доказателство, че капиталистическата матрица те обича само докато си полезен. Докато имаш капацитет да произвеждаш лайкове, да плащаш данъци, да бачкаш по 12 часа и да консумираш боклуци. Спреш ли за миг, развалиш ли се – и хоп, имунната система на корпоративния град те изхвърля директно на бунището. А следващият хубав, млад човек с безжични слушалки ще те прескочи на тротоара, без дори да трепне.
- Епилог: Вятърът от периферията
И така, купонът продължава. Градът блести, витрините светят, рекламите ни обещават вечна младост и безкраен комфорт. Ние се парфюмираме, улиците се метат сутрин, а периферията гние в пълна, затворена тишина. Наркоманите умират тихо, старците в крайните панели мизерстват безшумно, а нежеланите просто изчезват от радара на нашето внимание.
И всички сме много щастливи. Докато вятърът не духне силно откъм гетото или откъм тъмните подлези и не донесе онази специфична миризма. Миризмата на разпад, която ни напомня, че колкото и високо да вдигаме носовете си, накрая – под парфюма и под марковите дрехи – всички миришем на абсолютно едно и също.
