Пустинна пролет
В поредния си прочит на Дюн Владимир Сабоурин разглежда психеделичния опит като един от ключовете към романа на Франк Хърбърт и към неговата рецепция през 60-те и 70-те. Повод за това е и опитът на сина му Брайън Хърбърт да представи в биографията на баща си отношенията му с наркотиците като нещо по-скоро случайно и анекдотично.
Първият опит за екранизация на Дюн на Алехандро Ходоровски от началото на 70-те се фокусира изключително върху два аспекта на романа: психеделията и месианството. В духа на лявата пролет на 68-ма както политическото месианство, така и психеделичният опит при Хърбърт са разчетени в позитивно-еуфоричен ключ.
Дюн безспорно демонстрира дълбокото и продуктивно въздействие на психеделичната култура на 60-те върху автора и произведението. Опитът на Брайън Хърбърт да сведе в биографията на баща си опита му с наркотиците до спорадични анекдотични случаи в Мексико лично за мен е неубедителен.
Макар и малко закъсняло дете на 60-те – при създаването на Дюн Хърбърт наближава четиресет и пет – той улавя духа на поколението на пролетта на 68-ма не на последно място с ключовата роля, която отдава на променящия психеделичен опит. При доста бавния читателски успех преди големия пробив през 80-те Дюн открива първите си страстни читатели в университетските кампуси по Западното крайбрежие.
***
Нито психеделията обаче, още по-малко политическото месианство, не са представени в Дюн в еуфорична светлина, пък била тя и пречупена през лилавата мъгла на епохата. Апропо, емблематичният образ от едноименното парче на Джими Хендрикс е заимстван от научно-фантастичния роман на Филип Хосе Фармър Нощ на светлина (1966). Описанията на психеделични състояния при Хърбърт поразяват с бленда си от рационална трезвост и фаталистична тягостност.
В най-чист вид този бленд се усеща в епизода с посвещаването на лейди Джесика в сана на фременска Света майка. Както първата част на романа завършваше с пробуждащия сън на Пол, причинен от наркотичната „подправка“, така с психеделичното посвещаване на лейди Джесика завършва втората част, озаглавена „Муад’Диб“, фременското име на Пол. След посвещаването на майката вече и двамата са инкорпорирани в пророческата схема на бин-джезъритската Мисионария протектива.
Непосредствено преди ритуала на посвещаването на майка му, Пол за пореден път е споходен от чувството за фаталистично вплитане във фременския живот. Макар и натрапливо повтарящ се, това е мотив, който еднаква последователно и успешно убягва както на тийнейджъра, навлизащ за първи път в света на Дюн, така и на екранизацията на Вилньов, балансираща между вярност на тийнейджърския прочит и зрелия препрочит.
„Той почувства, че този свят на фремените го дебне (fishing), че се опитва да го впримчи (snare) в своите обичаи. А той знаеше какво се крие в тази примка – свирепият джихад (the wild jihad), религиозната война, която той усещаше, че трябва да избегне на всяка цена.“
Думата джихад отново е избегната в българския превод, заместена от „свирепите легиони“, но все пак се съдържа в идеологически неутралното поясняващо историческо определение „религиозна война“. На лейди Джесика точно й предстои да направи решителна и смъртно опасна крачка в пълзящия процес на впримчване във фременския свят, мъчително усетен малко по-рано за пореден път от сина й.
***
Както при първото влизане в залата на замъка Аракийн при пристигането на планетата Дюн, така и при влизането в пещерата, в която ще се проведе ритуалът на посвещаване, лейди Джесика я спохожда асоциация с ученическите й години в училището на „Бин Джезърит“. Асоциацията е пространствена, но със сигурност има отношение и към преживяното някога от възпитаничката на Ордена.
„В най-отдалечената горна част на пещерата фосфоресциращи тръби хвърляха мъждива светлина към пълната с хора вътрешност, като подчертаваха още повече огромните размери на това обгърнато от скали пространство… по-огромно, както забеляза Джесика, и от залата за събрания на бин-джезъритското й училище.“
Усещането е като на ученик, излязъл за първи път на сцената на голямата зала на училището, искащ да е навън, където и да е, но не тук. „Знаеше, че навън, над пустинята, вече се стеле червеникав мрак, но тук, в залата на пещерата, бе вечен здрач, сив необятен простор (grey vastness), претъпкан с хора, дошли да видят как тя ще рискува живота си.“ Не знам защо Виолета Чушкова е изпуснала определението „сив“, то казва всичко за ученическото усещане за тези места.
Ученическият спомен, връщащ в залата за събрания на училището, спохожда бременна жена, която се страхува не само за себе си, но и за неродената си дъщеря. Тя още се колебае на ръба дали да направи решителната крачка, идват й на ум предлози, „за да свърне от опасния път“. За разлика от Пол, чийто ужас е в пророчески видяното бъдеще, нейният ужас е след миг, за нея и неродената й дъщеря.
Като добра бин-джезъритка, лейди Джесика мисли за вписване в пророческата схема, което е единственият начин за нейното и на сина й оцеляване сред фремените. „Нямах друг избор, освен да се реша да направя това – помисли си тя. – Трябва да действаме бързо, ако искаме да си осигурим място сред тези фремени.“ Тя вече мисли за избора си в минало време, като добра майка на сина си, като добра майка на дъщеря си обаче, е изпълнена с ужас.
Този ужас е напълно оправдан и предстои да бъде сюжетно разгърнат в съдбата на още неродената Алая, очакваща я в Месията на Дюн и окончателно катастрофално – в хорър вариант – в Децата на Дюн. Началото на ужаса на abomination – теологическа и психологическа мерзост – е поставено с решението на лейди Джесика въпреки всичко да се подложи на ритуала на посвещаване в сана на фременска Света майка.
***
Пред Пол не стоят неразрешимите дилеми на майка му между опазване на сина си (да се подложи на ритуала), от една страна, опазване на дъщеря си (да не се подлага), от друга, и опазване на себе си (и едното, и другото), от трета. Но той, като някаква Касандра от CI век A.G. (101 век след основаването на Сдружението) вижда последиците от действията на майка си и своите.
„Сега, застанал до майка си на площадката в пещерата и загледал се в тълпата, той се питаше дали някакъв план би могъл да предотврати дивото прииждане на фанатичните легиони.“ Ритуалът на посвещаването обаче вече тече по установения си ред, в който и двамата са впримчени. Попаднали са в цугцванг, включващ голо оцеляване, династични амбиции, бин-джезъритско образование – под една или друга социалноисторическа форма обичайните профанни съставни части на съдбата.
Ритуалът на посвещаване в сана на фременска – а, както ще видим, и на бин-джезъритска – Света майка се състои в потенциално смъртоносното превръщане на „отровата на просветлението“ вътре в организма на посвещаваната в (безопасен) наркотик от познавателния спектър.
След отпиването от „водата на живота“, както фремените наричат „отровата на просветлението“, лейди Джесика си спомня за слуховете сред възпитаничките на училището на „Бин Джезърит“, че „някои не оцеляват при изпитанието за Света майка, наркотикът (the drug) ги убива“. В Дюн: Домът на Ордена, шестата и последна книга на хексалогията, ще видим, че тези слухове сред възпитаничките отговарят на истината.
***
В конкретния ритуал, на който се подлага лейди Джесика, трансформацията на отровата на просветлението в безопасен наркотик от познавателния спектър се съчетава с „предаването на паметите“ от страна на настоящата Света майка на фремените, която вече си отива, на новата – ако първо издържи, разбира се, на процеса на превръщане на смъртоносната „вода на живота“ в собственото си тяло.
Първото впечатление на лейди Джесика от фременската Света майка много напомня на описанието на появата Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм в замъка Каладън и първото впечатление на момчето Пол от нея. И в двата случая става дума за „вещица“, като първо е използвана една и съща дума – crone, „старица-вещица“.
Подобно на орисването на момчето в леглото с наименованието Куизъц Хадерах от надзърналата в стаята му бин-джезъритска вещица, фременската вещица се обръща към лейди Джесика с omen, изречен още от шейдаут Мейпс след първото фременско изпитание с кристалния нож и сбъдващ се сякаш сега с повторението пред отново подложената на смъртоносно изпитание. „– Така значи, ти си тази (you’re the one).[1] […] Шейдаут Мейпс е имала право да те съжалява.“
Когато фременската икономка произнася своя omen, лейди Джесика за щастие не я чува, забързана да намери сина си на новото непознато място в замъка Аракийн, вдъхващо й лоши предчувствия. Казаното от Мейпс е обаче орисваща присъда, препотвърдена в критичен момент, когато сега фременската Света майка я повтаря почти дословно.
Ето omen-ът на Мейпс, с който лейди Джесика е посрещната сред фремените: „Зад гърба й [на Джесика] Мейпс спря да сваля опаковката от главата на бика и погледна към отдалечаващата се фигура./ – Тя наистина е Очакваната – промълви тя. – Горката. („She’s the One all right“, she muttered. „Poor thing.“)
А ето „сбъдването“ му в повторението от страна на фременската Света майка, която би трябвало да знае много по-добре от Мейпс защо: „So, you’re the one.“ […] „The Shadout Mapes was right to pity you.“ (Курсив мой)
Прекалено тежки, буквално повторени думи, прекалено сходство с потвърдена от последна инстанция поличба. В момента на изречените от фременската вещица – и познати на читателя – думи лейди Джесика е наистина горката, poor thing. И горката, и тази, the one, за която е разказала Мейпс, и Очакваната, the One.
***
След цялата тази оминозна прелюдия, по време на която лейди Джесика по принцип може във всеки момент да се дръпне назад и съответно е разкъсвана от неразрешими дилеми, най-сетне е поднесена Водата на живота[2], фременската отрова на просветлението. Като бин-джезъритска възпитаничка, лейди Джесика умее да разпознава многобройни отрови и наркотици, но това е нещо непознато за нея, резервирано за Светите майки на Ордена.
„– Ето Водата на живота, водата, която е по-велика от самата вода – Кан, водата, която освобождава душата. Ако е речено да станеш Света майка, тя ще ти разтвори вратите на вселената. А сега нека Шай-хулуд отсъди.“
По-велика от самата вода на пустинната планета Дюн граничи с божественото, с трансцендентното. Тя ще ти разтвори вратите на вселената отбелязва, че става дума за наркотик от познавателния спектър, наркотик на прозрението.
Водата, която освобождава душата препраща към връзката с трансцендентното – и с възможната смърт. Символична смърт има по подразбиране, както при всяка инициация: умира старият и се ражда новият човек в нас.
„Тя пое с устни тръбичката и смукна една съвсем мъничка глътка. Течността имаше вкуса на подправката (the spice) и едва-едва щипеше на езика./ Чани притисна кожения мях, огромна глътка напълни устата на Джесика и преди тя да успее да реагира, глътна течността, като се мъчеше да запази спокойствието и достойнството си./ – Да се приеме малката смърт (a little death) е по-лошо от самата смърт – изрече Чани. Тя впи очи в Джесика и зачака.“
Ако страхът беше психическата малка смърт – the little–death – за която говори Литанията срещу страха, малката смърт – a little death – на вкусилия Водата на живота въвежда в биохимичната органика на един психеделичен трип, по-лош от самата смърт. Фременското момиче-дете Чани добре знае защо.
Хърбъртовото описание на трипа на лейди Джесика е много по-близо до прагматично-трезвото архаично страхопочитание пред ритуалния психеделичен опит, отколкото до еуфоричното му превъзнасяне в рамките на културата на преживяването по време на написването, публикуването и рецепцията на Дюн през втората половина на 60-те и първата половина на 70-те години на миналия век.
Когато ужасът я залива и пронизва, лейди Джесика започва да произнася Литанията срещу страха, но бързо си дава сметка, че в тази малка смърт, по-страшна от самия страх, дори молитвените думи няма да свършат работа.
Words won’t work.
***
Това, което следва, е най-доброто, с което разполагаме от психеделичния опит на младежката субкултурна пролет на 60-те и 70-те, най-доброто, в което смъртоносната отрова на просветлението е превърната във възможно най-чистия наркотик от познавателния спектър. Толкова пречистен, че в пуританска Америка се препоръчва за колежанско четиво.
„Вихрена тишина (Whirling silence) настъпи около Джесика. Всяка фибра от тялото й приемаше факта, че с нея, с всяка отделна фибра бе станало нещо дълбоко. Тя чувстваше, че бе съзнаваща прашинка (conscious mote), много по-малка и от най-малката субатомна частица, но която въпреки това бе способна да се движи и възприема със сетивата си (sensing) заобикалящата я среда. Като при рязко откровение (revelation) – завесите бяха отметнати встрани – тя си даде сметка, че бе осъзнала (become aware) психо-кинестетичното разгръщане на собственото си аз. Тя бе прашинката – и не бе прашинката.“
Във вихър от тишина. С нея – не със субекта, а с всяка отделна нейна фибра е станало нещо дълбоко. Съзнаваща прашинка, която възприема със сетивата си лъча светлина, в който плува. Шрьодингерова съзнаваща прашинка, чието бъдене или небъдене прашинка зависи от наблюдателя, намиращ се в снопа на просветлението на психеделичния трип.
Черти на лице, очертани със светлина.
Осъзнаване сега, че всичко това става в един застинал миг от време – спряло време, единствено за нея. Застинало изражение, над главата е застинала прашинка, не съзнаваща, а просто прашинка, a dust mote.
Осъзнаването защо е спряло времето като експлозия в нейното съзнание: личното й време бе спряло, за да спаси живота й. Прашинката аз – mote self – търсеща вътре в нея опасността. Намираща я на молекулярно, на атомарно равнище, реконфигурираща атомите на отровата, трансформираща отровата на просветлението в чист наркотик от познавателния спектър, наркотик на прозрението, годен за масова употреба, за масово четене, независимо от познаването и разбирането на превърнатата отрова.
Писането като превръщане на отровата на просветлението в чист наркотик от познавателния спектър. Четенето като масово споделим индивидуален психеделичен познавателен трип.
***
Втората фаза на ритуала е преливането на паметите от съзнанието на старата Света майка на фремените – в съзнанието на току-що станалата, превръщайки отровата в организма си в познавателен наркотик, нова Света майка, доскорошната лейди Джесика. Пол се е превърнал вече в Пол Муад’Диб, лейди Джесика сега – в Светата майка Джесика Чудноватата.
„Вътре в осъзнатата й възприемчивост (awareness) имаше още една психокинестетична прашинка! […]/ Докоснаха се!/ Беше като пределно simpatico, бидейки две личности наведнъж: не телепатия, а взаимно осъзната възприемчивост (mutual awareness)./ Със старата Света майка!“ (Курсив в оригинала)
Първата изненада за новата Света майка в пространството на взаимно осъзнатата възприемчивост със старата е нейната младежка вътрешна фигура. „Пред окото на общото съзнание изплува образ: младо момиче с танцуващ дух и нежен хумор./ Вътре във взаимно осъзнатата възприемчивост младото момиче каза:/ – Да, ето такава съм.“
Ако първата изненада е видимо приятна не само за старата Света майка, която е активната страна в сферата на взаимно осъзнатата възприемчивост, но и за Джесика, втората изненада е шок за старата фременка и нейните памети на Света майка. Чак сега тя открива с потрес, че Джесика е бременна.
Оказва се, че бременността на току-що посветената е дори по-голяма грижа и религиозна боязън за подложилите я на ритуала на посвещаване. „– Трябваше да ни кажеш, че си бременна! […]/ – Това променя и двете! Майко Космос, какво направихме!“
Старата Света майка говори в множествено число от името на всички памети в себе си, които скоро ще прелее в новата Света майка. Това е първата реакция на колективната памет на опасността от психическа малформация, която в крайна сметка ще доведе до теологическата и ментална мерзост – abomination.
Старата Света майка заговаря като пренатален лекар, съобщаващ лоша новина на пациентка. „– Трябва да бъдеш силна – каза образното присъствие на старата Света майка. – Бъди благодарна, че носиш в утробата си дъщеря. Това би убило зародиш от мъжки пол.“ Почти медицински трезво, много по-трезво от великолепното образно решение в екранизацията на Вилньов с отварящия окото си ембрион – синьо фременско око.
***
Преливането на паметите е изрично без гаранция за психическото здраве на ембриона. „Трябва да ти предам много неща. И не зная дали дъщеря ти ще може да приеме всичко това, запазвайки здравия си разсъдък.“ Още първият спомен, прелят в осъзнатата възприемчивост на новата Света майка, поставя това под въпрос.
„Имаше любовник – мъжествен, брадат, с тъмносините очи на фремените, и през паметта на Светата майка само за кратък миг Джесика зърна цялата му сила и нежност, видя всичко за него./ Вече нямаше време да мисли как ще се отрази това на зародиша на дъщеря й, имаше време само да приема и запаметява. Преживяваният опит се изливаше в Джесика – раждане, живот, смърт – важни неща и маловажни, избликване на време от единствена гледна точка (single-view time).“
Маловажно, прекрасно-страшно нещо, преляло като спомен от съзнанието на старата Света майка в осъзнатата възприемчивост на лейди Джесика – срутване на пясъчна лавина от върха на дюна.[3] NB в екранизацията на Дени Вилньов ониричното артдеко на дюните от птичи поглед. Паметта работи така – като Кантова способност за въображение – с маловажното прекрасно-страшно.
Не е ясно дали в мига на смъртта животът минава като кинолента при спряло време, но от разглеждания епизод на Дюн става ясно, че спомените се изливат от умиращото съзнание в осъзнатата възприемчивост на живия възприемник. „Джесика разбра твърде късно онова, което ставаше: старицата умираше и умирайки, преливаше своите познания в паметта на Джесика така, както се налива вода в чаша. […] И умирайки в пълно съзнание, старата Света майка остави своя живот в паметта на Джесика“.
В паметта-възприемница се запечатва дори мигът на смъртта. Споменът на паметта-донор за мига на смъртта й, прелят и запечатан в паметта-възприемница. „Сега аз съм вече Светата майка – осъзна Джесика./ И със станалата всеобща осъзната възприемчивост (generalised awareness) тя разбра, че наистина е станала именно това, което се разбираше под бин-джезъритска Света майка. Отровният наркотик я бе превърнал в това.“
***
Оттук насетне започва разговорът с другата памет (other-memory), който ще получи епическо повествователно разгръщане в последната книга на хексалогията Дюн: Домът на Ордена. Книгата, посветена на Светите майки и натрупаните от тях хилядолетни памети, която ще бъде архитектоничният купол на света на Дюн.
Първата Света майка, при която виждаме това – нещо като архитектурен чертеж на основата на пантеона на паметите, чийто строеж ще бъде завършен в шеста книга – е лейди Джесика, незаконородената фременска Света майка. Отхвърленият от строителите на Ордена камък, станал крайъгълен.
„И паметта-съзнание (memory-mind), капсулирано вътре в нея, се разкри пред Джесика, позволи й да погледне надолу по един широк коридор към други Свети майки, вътре в които имаше други Свети майки, вътре в които имаше други и така сякаш те нямаха край./ Джесика изтръпна, уплашена, че може да се загуби в океан от единение на памети-съзнания (ocean of oneness).“
Някъде най-надолу по интериорния коридор се чува крясък: „– Никога не прощавайте! Никога не забравяйте!“ Never to forgive! Never to forget! Може би този коридор на паметта на Светата майка Джесика е мястото, където се сбъдва omen-ът на шейдаут Мейпс, препотвърден от старата Света майка. Шейдаут означава гмуркач в кладенец.
***
Третата фаза на ритуала е колективна многохилядна оргия. Let them have their orgy, казва паметта на старата Света майка вътре в Джесика. Преводът „пиршество“ е не просто соц-пуритански, но и не свършва дори работата си на евфемизъм, който да даде в крайна сметка ясна представа за реално случващото се във фременската пещера.
Няма пиене, още по-малко ядене. Има причастяване с познавателния наркотик, изработен от Светата майка Джесика чрез обезвреждане на отровата на просветлението. Има безвредна дрога на прозрението – the drug is safe now – и някаква форма на неописан, но недвусмислено подразбиращ се групов секс в пещерата.
В екранизацията на Вилньов това, разбира се, няма как да присъства. Интересно, че и сторибордът на Ходоровски заобикаля епизода през първата половина на 70-те, времето на Салò, или 120-те дни на Содом (1976), предсмъртния филм на Пазолини.
Нелошо филмово приближение до ставащото във фременската пещера е рейв партито в Зион от Матрицата: Презареждане, втората част на трилогията. (С оглед на систематичното заимстване-плагииране от света на Дюн, Матрицата е за ХХІ век това, което бяха Междузвездни войни за последната четвърт на ХХ-ти.)
Сравнението на партито в Зион с фременската оргия е коректно и по отношение на монтажа, синхронизиращ дионисийската масовка и сексуалния акт между Нео и Тринити (спечелил, доколкото си спомням, наградата за най-лоша еротична сцена на 2003 година). В Дюн Чани отвежда Пол от пещерата в private apartment.
***
Преди да се реши да консумира дрогата, Пол определя на трезва глава случващото се в пещерата като „карнавална възбуда“ (carnival excitement). Той вече знае как му действа „дрогата на подправката“ (spice drug) – ясновидски, като буквализиран наркотик на прозрението. „Той щеше да се върне към видението на чистото време (vision of pure time), на времето-станало-пространство (time-become-space).“ Определено не звучи еротично, меко казано не звучи.
Сцената с Чани обаче е най-близкото до някакъв реален наркотичен опит описание в света на Дюн. Най-близкото и необработено присъствие на младежката субкултура на 60-те в романа. „Почувства главата си отделена от тялото и след това прикачена обратно с помощта на някакви странни свръзки. Усети краката си далечно несвои и гумени.“
Близкото описание на наркотичното състояние засяга дори абстрактно-метафоричните фигури, с които се концептуализира ясновидското възприятие на времето. „Пол усети как наркотикът започва да му действа по своя неповторим начин, отваряйки времето като разцъфващ цвят.“ Изрично се тематизира, че еротичният компонент модифициращо трансформира психеделичния.
„Твърдата и същевременно нежна плът, която напипа под робата й, раздвижи кръвта му. Усещането се прибави към действието на наркотика, огъващ бъдещето и миналото вътре в настоящето, при което той се оказа на косъм от един триокулярен фокус.“
Дървено-остарялата фраза „раздвижи кръвта“, написана сякаш от старец, привнася в описанието автентичността на дистанцията между младежката култура на 60-те и закъснелия повествовател, на когото му предстои по-късно да стане гуруто на тази субкултура. Описанието му на наркотичния трип обаче е много по-добро от описанието му на еротичната сцена.
***
Има обаче пасажи на съвършена метафорична интерференция между психеделичното и еротичното, превърнали Хърбърт в една от иконите на 60-те, въпреки зрялата му – на моменти анахронична – дистанция спрямо ретроспективно припозналата го епоха. „Той се опита да фокусира погледа си върху нея, но минало и бъдеще се сливаха в настоящето, размазвайки образа й. Той я видя по безброй начини, в безброй пози и обстановки.“
Както ужасът, така и отдаването на момичето преминава през споделянето с Пол на пророческите му видения. Първоначално те с право я ужасяват. Ужасът й се изостря от факта, че всеки фремен – поради непрестанната подложеност на въздействието на подправката в околната среда – е малко ясновидец.
„Те притежават частица от дарбата на прорицанието – подсказа му разумът. – Но я потискат, защото ги изпълва с ужас.“ (Курсив в оригинала)
Въпреки че табуто на девствеността не се тематизира изрично при фремените, трябва да си го представяме като негласно налично, както във всяко архаично – макар и в случая егалитарно дори в полово-родов смисъл – общество. При Пол, от друга страна, наркотикът предизвиква ясновидски трип, потискащ директната сексуална интенция, въпреки първоначалното доста старческо „раздвижване на кръвта“.
Почти като в роман на Достоевски, тийнейджърът плаче ante portam, смазан от апокалиптичните си видения. На въпроса на момичето за кого плаче Пол отговаря напълно по същество в рамките на пророческата си визия За онези, които още не са умрели, вече мъртви в бъдещето в миналото на видението.
Тук момичето казва нещо решаващо, което по неясни причини е изпуснато изцяло в българския превод: „– Остави ги тогава да изживеят отреденото им време (Then let them have their time of life).“ Остави Ерос да победи за кратко Танатос – въпреки съдбата, която виждаш вече сбъдната в бъдещето в миналото.
Той ще я нарече Сихайя – пустинна пролет. „СИХАЙЯ – на езика на фремените – пустинна пролет (springtime). Думата има религиозни оттенъци, свързани с времето на плодовитост и „идния рай“.“ Въпреки коректния превод в приложението „Терминология на империята“, в коментираната сцена, неразбираемо защо, е преведено „изворът на пустинята“. Да, the desert spring може да се преведе и така, но не и в комбинация със Сихайя, the desert springtime.
Неговата пролет в пустинята на отровите на просветлението на 60-те.
Неговата пролет в пустинята на бъдещето в миналото.
[1] В българския превод: „– Така, ето те и теб!“ (б. м., курсив мой).
[2] „ВОДА НА ЖИВОТА – […] Течност, която се получава при последното смъртно дихание на удавен пясъчен червей.“ Извличането на течността е детайлно пресъздадена от Вилньов.
[3] За краткосрочната персонална памет на лейди Джесика пясъчната лавина не е нито маловажно, нито прекрасно нещо. При броденето на бегълците майка и син из пустинята преди да срещнат фремените лейди Джесика е затрупана от потенциално смъртоносна пясъчна лавина, оцелявайки единствено благодарение на бин-джезъритското си квазийогинско умение да забавя дишането си.
Вж. предишните статии – тук
