„Бившите хора“на концлагерна България(2)
По-внимателният читател може би вече е забелязал известната терминологична „неувереност“ на първите страници от този текст. Разхвърлени, тук-таме из него вече срещнахме: „бивши хора“, „стари елити“, „буржоазни елементи“, „остатъците на недоубитата буржоазия“ и пр. Този понятиен плурализъм съвсем не е случаен и фактически отразява липсващото единство в названията – собствени и привнесени, официални и ежедневни, които се използват за наименуване и самонаименуване на социалната група, предмет на това изследване, казва авторът Мартин Иванов. Вижте 2ра част от забележителната книга „Бивши хора“*
Терминологичната пъстрота неминуемо говори за отсъстваща хомогенност сред, нека тук ги наричаме – „бившите хора“. Без съмнение те са един повече политически, отколкото реален социален конструкт, именно чиято неопределеност и както предстои след малко да видим – пропускливост на границите, го прави особено зловещ. Инструмент на произволната власт на партия с претенции след Девети септември да бъде с голямо „П“, удобна „яма“, в която да бъдат запратени всички неудобни на режима противници, но също така и хора, които пречат или биха могли в бъдеще да попречат на конкретни користни лични интереси на някой от властимащите. Именно тази лекота, с която БКП напълно фриволно приписва идентичности, според точното наблюдение на Росица Любенова, допринася съществено за социалното страдание на „бившите“.
Още преди двадесетина години американската социална историчка Шийла Фицпатрик забеляза тази „всеядност“ на конструираните след 1917 г. в СССР социални категории. Ако според класическото разбиране на Карл Маркс класата е онази обществена група, „към която човек принадлежи по силата на своето социално-икономическо положение и отношение към средствата за производство“, то в ленинско-сталинска Съветска Русия класовата принадлежност се приписва от държавата, като до голяма степен, твърди Фицпатрик, се следва старата имперска традиция на закрепените отгоре съсловия често съвсем произволно, по административен път въз основа на предреволюционния статус на лицето.
„Произходът – пише Асен Игнатов в своята „Психология на комунизма“ – е една биологична даденост, предопределяща по фатален начин поведението на личността.“32 В това философът дисидент открива първичната примитивност на комунистическите представи за пълно унаследяване, но не само в телесно, а и в духовно отношение. По подобие на първобитните племена, и тук се мисли по един изцяло биологичен начин: „Бащата, синът, внукът са идентични, те имат фактически обща душа, която преминава от единия към другия. Всички членове на примитивното племе се чувстват идентични с предците си“.
Веднъж приписана, идентичността на хората, и още по-страшно – на техните деца и внуци, остава според комунистическото разбиране завинаги „закрепостена“ към дадената социална категория. Особено ревностно този, както го нарича Фицпатрик, „генеалогичен принцип“ е следван спрямо членовете на стигматизираните „бивши хора“: „синът на свещеник остава завинаги „от духовенството“, независимо от неговата професия; синът на благородника завинаги е „от дворянството“.
И докато след смъртта на Сталин на „враговете с партиен билет“ може да бъде „простено“, дори да им се извинят с половин уста за „грешката“, а предишният им статус да бъде възстановен, то на „бившите“ класи подобна рекласация е възможна само чрез ритуален и показен отказ от своята приписана на Асен Игнатов.
Време е да падне тоя сноп за идентичността. Това става и чрез съгласие за доносничество на ДС и/или заявление за вливане в редовете на БКП. Неотменимостта, като кръвната група или като ДНК, на произхода, определящ социалния статус дори на второто и третото, родено след революцията поколение, се оправдава с предаваното по наследство антисъветско съзнание. „Дори след елиминирането на една класа… класовият враг оцелява … в лицето на живите нейни представители“, твърди през 1934 г. главният прокурор Николай Кириленко, цитирайки, както се предполага, непубликувано изказване на Сталин. Оттук следва и преследването на „кръвта“ чак до „девето коляно“. Единствената надежда да се заобиколят неотменимите „биологични закони“ за социална класификация (и декласиране), е те да бъдат заблудени чрез „изчезване“ и „скриване“ в друг регион и професия.
„На всеки роднина на кулак, който е изпратен в трудов лагер – разказва Ш. Фицпатрик, – има няколко, избягали от село по време на колективизацията и започнали нов живот другаде“. Както предстои да видим по-долу, заради по-бързото укрепване на комунистическия режим (отсъствието на проточила се гражданска война) и много по-тесните географски измерения на страната у нас възможността да прикриеш своя „класово чужд“ произход е много по-трудно, а от втората половина на 50-те години – фактически невъзможно. В резултат на непрекъснатата конкуренция между произволност и „генеалогични принципи“ в България социалната категория на „бившите хора“ набъбва непропорционално, като обема както довоенните елити, така и големи части от „средната класа“ – интелигенция, свободни професии, чиновници от междинните нива на администрацията и дори съпротивляващи се бедни селяни, занаятчии и работници.
С паспортизацията от 1932 г. възможностите за прикриване на предреволюционния социален произход рязко намаляват и в СССР. С клеймо на „бившите хора“ се маркират практически всички „класово чужди елементи“: • доскорошни индустриалци, банкери, финансисти, предприемачи, търговци; • членове на дореволюционните политически партии (с изключение, разбира се, на БКП и сателитното ѝ казионно крило на БЗНС); • патриотични и националистически организации (легионери, ратници, бранници, „Отец Паисий“, ВМРО и пр.); •чиновници от високите, средните, но често и от ниските нива на централната и местната администрация; • дипломати; • представители на свободните професии – лекари, юристи, инженери; • царски офицери, полицаи, служители в службите за сигурност; • „кулаци“ или просто нежелаещите да влязат в ТКЗС; • духовенството, и • голяма част от интелигенцията.
Косвено по данните у М. Груев може да се приеме, че „кулаците“ са селски стопани, които притежават около и над 100 дка и ползват чужд труд при обработването на земята. Както показват документите на Държавна сигурност в следдеветосептемврийска България, у нас режимът следва значително по-инклузивен подход. „Бивши“, от гледна точка на българските служби за сигурност, са: Уволнени офицери; бивши полицаи; царедворци; бивши индустриалци; търговци и заличени адвокати; висши чиновници и изключени студенти… бившите притежатели на големи полски имоти, бившите собственици на едра покрита градска собственост, бившите притежатели на машинен земеделски инвентар – трактори, вършачки и др. … [както и] реакционното духовенство в църквите и манастирите.
В рамките на този „пъстър конгломерат от класи, слоеве и групи“, както показва руската историчка Татяна Смирнова, от гледна точка на комунистическата държава могат да се отчленят три основни подгрупи – „експлоататори“, „прислужници на експлоататорите“ и „лакеи на буржоазията“. Всъщност автор на тези етикети е Ленин, който в много популярното си писмо до Максим Горки от есента на 1919 г. настоява, че: Интелектуалните сили на работниците и селяните растат и набират сила в борбата за сваляне на буржоазията и нейните съучастници, интелектуалци, лакеи на капитализма, които си представят, че са мозъкът на нацията.
Тук, разбира се, трябва да се подчертае цялата условност на понятия като „буржоазия“ и „експлоататорски класи“ в една преимуществено селска страна на дребни собственици с твърде тънък градски слой. Безсмислието на привнесените идеологически клишета в рамките на българската действителност след Втората световна война може да бъде видяно много добре от изповедта на чифликчията Михаил Пенчев, която той записва в своя дневник през 1949 г.: „Какъв ти е произходът“ питат във въпросника на Държавна сигурност, където човек се спира и няма възможност да отговори. За нас, българите, произходът е много ясно определим: три четвърти днес от градското население е от селски произход, ето произхода ни48.
Ето защо, струва ми се, наред със сляпото копиране на ленинскосталинския модел, след 9 септември у нас е проведена операция за лично обогатяване и главно – за ликвидиране на всички потенциални среди, от които би могъл да бъде застрашен властовият монопол на комунистическата партия. Или с други думи – цели се заличаването „бившите“ класи не толкова заради тяхната капиталистическа и експлоататорска природа, а заради стремежа да се разчисти всяка потенциална конкуренция за властта. Липсата на отчетлива правна дефиниция позволява към „бившите хора“ отговорни фактори на режима често да прибавят или да изключват хора по политически, конюнктурни, а и по чисто лични подбуди (стари вражди, заграбване на жилище и пр.).
В България, наред с имуществения критерий (буржоазия, експлоататори), за дефиниране на групата властта се ръководи и от реалната или мнима опасност прослойката „да започне подривна дейност“, водена от „своя социален произход“.
Пред актива на Държавна сигурност в средата на 1948 г. Георги Димитров недвусмислено посочва „бившите хора“ като основни врагове на новата власт: Ние сме принудени да разчистваме много и много буржоазнокапиталистически конюшни, яхъри, много гнило трябва да бъде очистено от пътя, по който върви нашето обществено развитие… Тия елементи от старо време [к. м. – М. И.], тия елементи, които губят почвата под краката си, тия елементи, които вече не могат и не трябва да играят никаква роля в нашия стопански и обществено-политически живот, те все повече и повече се озлобяват, тяхната ярост расте право пропорционално с нашия ръст.
В изпълнение на тези идеологически директиви в самия край на 40-те и началото на 50-те години на 20. век за вътрешна употреба ДС въвежда по-всеобхватното понятие „вражески контингент“, което се припокрива с онези „елементи от старо време“, за които говори Г. Димитров. Новият конструкт включва в себе си „бившите хора“ (търговци, индустриалци), „бившите“ царски офицери, „бившите“ полицаи, „бившите“ фашисти (легионери, бранници, ратници, цанковисти и пр.), духовници, анархисти, бившата земеделска опозиция (БЗО), „кулаци“ и т.н. С времето опасността от средите на „недоубитата буржоазия“ да възникне някаква съпротива намалява, а на своя VII конгрес през 1958 г. БКП обявява пълната „победа на социалистическия строй“ у нас.
При отпадналата опасност за „реставрация“ на додеветосептемврийския „буржоазен“ режим, партията възприема един по същността си бихейвиористки подход, дефинирайки вече като „бивши хора“ „онези, които в съзнанието и бита си носят отживелиците на миналото“. Ето защо предлаганото от Тамара Смирнова определение като „бивши“ да бъдат разглеждани „всички социални слоеве, които в резултат на Октомврийската революция са лишени от власт и привилегии“ми се струва недостатъчно всеобхватно за българския случай.
В нашите условия, при толкова противоречивото съдържание на термина и при голямата пъстрота на групата в имуществено, социално и политическо отношение, категорията на „бившите хора“ може да бъде дефинирана най-пълно въз основа на прилаганите от държавата репресивни и дискриминационни мерки. С изключение на „враговете с партиен билет“ и на „хулиганите“, преследването срещу които започва малко по-късно и е относително по-краткотрайно55, всички останали жертви на режима по дефиниция попадат сред гетоизираните като „втора категория“ „бивши хора“.
Или както по-късно ще предаде усещанията си една от представителките на тези „класово чужди елементи“: „Бивш човек“ значеше несъществуващ човек или, може би, така разпаднал се вид, че вече не е „хомо сапиенс“, а някакво нисше безгръбначно. Впрочем нали обръщението на комунистите към задържаните по затворите и лагерите беше именно „гад“. Всъщност във френския си вариант, ci-devant, терминът „бивши хора“ води началото си още от края на XVIII век. Век по-късно, под влияние на едноименното произведение на Максим Горки, като „бивши“ започва да определят предизвикващите съжаление хора, които са изгубили предишното си състояние и „са пропаднали в бездната на страданието“. С Октомврийската революция терминът се завръща към своето първоначално дерогативно значение, а след Втората световна война той е копиран в този му смисъл и у нас. Колкото и неясно да са дефинирани границите на категорията „бивши хора“, може все пак да се каже, че в нея попадат няколко стотици хиляди българи. Точни цифри, за съжаление, няма как да бъдат добити.
Нито ДС, нито официалната статистика предлагат указания в тази посока. Ако вземем обаче преброяването от 1934 г. – това от 1946 г. е проведено по неясен начин и е с трудна за използване за нашата цел структура, – ще видим, че класифицираните като собственици в индустрията, търговията, услугите, транспорта и съобщенията, както и заетите в общественото управление, отбраната и сигурността, здравеопазването, науката, изкуството и образованието, заедно с всички членове на техните семейства, са ок. 380 хил. души. Към тях трябва да се добавят поне още 15 хил. „кулаци“ с над 100 дка и поне 50 хил. активни членове на опозиционния БЗНС.
За различните оценки за членската маса на опозиционния БЗНС – Никола Петков през 1946–1947 г. Водените от Държавна сигурност статистики могат да бъдат само отчасти полезни, тъй като чрез тях се следи „вражеският контингент“, а данните за т.нар. „бивши хора“ изглеждат неубедително ниски. През 1955 г. например, според наскоро публикуван документ, „ДС фиксира контингента на бившите хора на 4746 души“.
Две години по-рано, пак според официални данни, броят им е 57 044 души. През 1985 г. по линия „бивши хора“ и „деца на бивши хора“ са регистрирани 6926 души61. Дори и за т.нар. „вражески контингент“ събраните в архивите на ДС данни са доста противоречиви – между 115 хил. през 1948, 370 хил. през 1953 г. и 66 хил. три години по-късно62. Въпреки това може да се приеме, че в общи линии официалните данни потвърждават многочислеността на социалната категория на „бившите“.
Приведените тук оценки от порядъка на около половин милион души не изглеждат преувеличени, имайки предвид и това, че цифрите за Съветска Русия са двойно по-големи – 10–15% от населението, сигурно поради значителното по броя си дворянство в Руската империя63. Въпреки неясната и противоречива природа на категорията „бивши хора“ и при цялата относителност на подобни обобщения, gross modo, бихме могли да разглеждаме групата на „бившите“ като разширена и в някакъв смисъл свръхпредставителна извадка на дореволюционните български елити. При едва начеващата през 30-те и 40-те години аграрна модернизация в общество, съставено три четвърти от селяни с техния все още традиционен, макар и постепенно променящ се бит и светоглед, тънкият, предимно градски (но далеч не само), слой на „елита“ се отличава не толкова по своя икономически, социален и културен, колкото по притежавания от него символичен капитал.
със съкращения
*Бившите хора“ на концлагерна България“, изд. Сиела, 2023
Първа част виж тук
