Дъщерята на Цветана Джерманова: Закриването на Комисията по досиетата е реваншизъм срещу истината

Елза Джерманова, дъщеря на последната оцеляла жена от лагерите „Босна“ и „Белене“, определя предложението за закриване на Комисията по досиетата като опит да бъде спрян процесът на осветляване на престъпленията на комунистическия режим.

Цветана Джерманова, починала през 2024 г., беше последната оцеляла жена от комунистическите лагери „Босна“ и „Белене“. Арестувана е едва на 20 години заради свободомислието и несъгласието си с политиката на новата власт след 9 септември 1944 г. Оставя спомените си в книгата „Спомени от лагерите“, достъпна и онлайн.

Дъщеря ѝ Елза Джерманова разказа пред БНР не само за съдбата на майка си, но и за живота на децата в семейство, белязано от политическите репресии. Едва през 2022 г. тя почувствала, че може свободно да разкаже тази история.

„Бяхме много малки деца и не можехме да разберем защо трябва навън, като излезем на улицата и в училище, да се държим по един начин, а вкъщи, като се върнем, става нещо различно. За едно малко дете е много, много трудно да го разбере. Едва по-късно разбрахме истината, но вече бяхме достатъчно зрели и по-големи, за да го осъзнаем“, споделя тя в предаването „Хоризонт до обед“.

От свободомислието към лагерите

Цветана Джерманова е била част от голямо обкръжение на млади хора с леви убеждения. Сред тях имало социалисти, комунисти и троцкисти – хора, обединени от идеите за социална промяна, но не и от готовността да се подчиняват безкритично на властта.

Според дъщеря ѝ именно това свободомислие се оказва несъвместимо с политиката на установилия се след 9 септември 1944 г. режим.

„Социалисти, комунисти, троцкисти – те всички са били едно общо – лявомислещи хора. Обаче след 9 септември, когато идва болшевишката власт, тя започва съвсем друга политика. Започва да търси тези, които се подчиняват, а не свободомислещите и тези хора, които могат наистина да мислят.“

Младите хора, сред които и майка ѝ, постепенно разбират, че новата власт не се интересува от идеалите, заради които преди това са се борили други поколения. Вместо обещаната социална промяна тя налага тоталитарен контрол и репресии.

„И младежите, по-будните, като майка ми, виждат, че новата власт иска само власт и нищо друго, че тя не се интересува за идеите на хората, които са се борили, давали са си живота, за да дойде нещо по-добро, а иска само да налага тоталитаризъм чрез репресии. И тя затова не е била съгласна. На 20 години е много ясно, че така ще мисли един млад човек“, разказва Елза Джерманова.

„Това е директен реваншизъм“

В разговора с Ирина Недева дъщерята на Цветана Джерманова коментира и предложението на вицепремиера Иво Христов Комисията по досиетата да бъде закрита, а дейността ѝ и архивите да бъдат прехвърлени към Държавна агенция „Архиви“.

Оценката ѝ е категорична: това е отстъпление от усилията да бъде разкрита историческата истина и опит да се прекрати процесът на осветляване на престъпленията на комунистическия режим.

„Това е отстъпление от намерението да се разкаже истината. Това си е директен реваншизъм от страна на наследниците на бившата комунистическа партия и на ДС, които искат да спрат процеса на осветляване на истината за техния тоталитарен режим.“

Елза Джерманова заявява, че изцяло подкрепя отвореното писмо на Съюза на репресираните срещу закриването на комисията – както от свое име, така и от името на майка си, която според нея също би застанала зад тази позиция.

Тя вижда политическия контекст на инициативата и в състава на сегашното управление:

„Наследниците в момента са в управляващия Министерски съвет на държавата. От тяхната гледна точка, те вече имат възможност да закрият изцяло тази комисия, защото те нямат интерес да се осветлят престъпленията на комунистическата власт. Затова е реваншизъм. Те нямат интерес да се каже цялата истина, да се разкрият всички престъпления, да се осветли всичко това, което са вършили техните предци.“

Дигитализацията не е аргумент за закриване

Джерманова отхвърля и аргумента на Иво Христов, че Комисията по досиетата вече е изпълнила задачите си и че архивът може да бъде напълно дигитализиран и предоставен на обществеността.

Според нея подобно твърдение подценява както сложността на процеса, така и риска от прехвърлянето на архивите в друга институционална структура.

„Това не е вярно! Дигитализацията, първо, е много труден, скъп и почти невъзможен процес. А пък аз имам личен опит, че тази дигитализация се прави много некадърно в държавните институции и след това не работи. Това е едно. На обществото не му пречи тези архиви да останат в независима комисия.“

За нея въпросът не е просто къде физически ще се съхраняват документите, а дали ще продължи да съществува независима институция, която да гарантира достъпа до тях и осветляването на миналото.

Личният интерес и политическата инициатива

Елза Джерманова поставя под съмнение и безпристрастността на Иво Христов по темата. Тя припомня, че като евродепутат от БСП той е завел дело срещу гражданин, публикувал информация за участието на баща му във военното разузнаване.

„Скоро научих – той като евродепутат от БСП е водил дело срещу гражданин, който е изнесъл информация за неговия баща, че е участвал във военното разузнаване. Във връзка с това лично Иво Христов завежда дело, което, естествено, е загубил. Сега вече иска да закрие тази комисия, за да не се разкриват повече факти за семейството му.“

В тази връзка тя определя личните мотиви като очевидни и вижда в политическата инициатива опит за прекратяване на публичното осветляване на тоталитарното минало.

„Очевидни са личните мотиви за тази политическа инициатива за ликвидирането на комисията. Всички – и опозицията, и юристи, и граждански организации категорично се противопоставят на този план, като това е опит за заличаване на осветляването на тоталитарното ни минало.“

В подкрепа на контекста около съдебния спор може да бъде припомнен и материалът на „Дойче веле“ за загубеното от Иво Христов през 2020 г. гражданско дело за клевета срещу политолога Огнян Минчев, свързано с публично коментираната принадлежност на баща му към бившите служби.

Историята на Цветана Джерманова показва как политическите репресии не приключват с освобождаването на лагерите и с края на комунистическия режим. Те продължават да определят живота на семействата, да влияят върху възможността за публично говорене и да поставят въпроса кой има право да разказва миналото. Затова и спорът за Комисията по досиетата не е само административен въпрос за преместването на архиви. Той е спор за правото на обществото да знае.

цялото интервю на Ирина Недева виж тук