Евтаназия на кусурите
Ако трябва да опиша моето поколение с една дума, тя не е „дигитални“, „либерални“ или „апатични“. Думата е „ергономични“. Ние сме родени в свят, в който буферната зона между желанието ни и неговото задоволяване е сведена до три секунди време за зареждане на екрана. Израснахме с усещането, че животът е приложение с безупречен интерфейс.
Проблемът се появява тогава, когато се сблъскаме с единственото нещо, което няма бутон „Update“ – човешките взаимоотношения. И тук не говоря само за любов (любовта я оставям на поетите и на хората с твърде много свободно време), а за чистото, битово ежедневие. За логистиката на битието ни ако щете.
1. Култът към Свещения ни Комфорт
Ние издигнахме личния си комфорт не просто в култ, а в единствената легитимна религия на XXI век. Проблемът на тази религия обаче е, че нейните храмове са абсолютно стерилни. Ние сме първото поколение, което разви тежка, анафилактична алергия към най-нормалното човешко триене- и тук не става дума за секс. Влизайки в каквито и да е взаимоотношения – независимо дали става дума за съвместно съжителство, приятелство по интереси или просто логистично партньорство – ние подсъзнателно очакваме отсрещната страна да функционира с безшумния и предвидим ритъм на японски хладилник. Всичко трябва да бъде ол-инклузив, безшевно и дигитално оптимизирано.
И тук идва големият късоглед парадокс на нашето време: ние не търсим живи хора, а търсим съвместими софтуери. В мига, в който климатикът на чуждото настроение започне да бучи истрерично извън позволените децибели, или когато се окаже, че партньорът ни има наглед невинния, но битово вбесяващ кусур да оставя чорапите си на географски ширини, различни от коша за пране – в нашия инкубатор избухва червена тревога. Ние не преговаряме, не викаме техник или поне свещеник, не търсим компромис. Това изисква енергия, а нашата енергия е скъпа и вече е инвестирана в криптовалути или в мисли за следващата екзотична дестинация. Вместо това ние хладнокръвно извършваме превантивна евтаназия на дискомфорта: събираме си дисагите, блокираме профили и се евакуираме.
Нашите баби и дядовци имаха житейска философия, изградена върху примитивния, но работещ лозунг, че „животът е борба и всичко се поправя“. Нашата философия е по-близо до упътване за ползване на смартфон: „ако забие, рестартирай; ако се надраска – смени го“. Ние превърнахме способността да понасяш чуждите недостатъци в признак на бавноразвиващи се, разбира се токсични и най- вече: задушаващи . Обявихме всяко усилие за „токсично“, а всяко изискване към нас – за „насилие над личното ни пространство“. И така, в името на това никой и по никакъв начин да не нарушава свещената ни душевна нирвана, ние методично умъртвяваме всяка възможност за истинско свързване. Живеем в абсолютна безопасност, чисти откъм чужди проблеми, но и напълно празни. Защото в една хирургически чиста операционна, където всеки кусур е евтаназиран още на входа, няма как да пипнеш вирус, вярно е. Но и нищо живо не може да оцелее там.
2. Синдромът на „Първия одраскан калник“
Лизингът и абонаментните планове отдавна спряха да бъдат начин на пазаруване и се превърнаха в наша екзистенциална философия. Формулата е проста, брутална и изпитана: вземаш кола, караш я две години до първата по-сериозна повреда, след което я връщаш в автосалона и излизаш оттам с новия модел със съответния фейслифт. И понеже мързелът в мисленето ни отдавна е правопропорционален на космическите ни претенции, тази потребителска психология беше пренесена едно към едно върху живите хора наоколо. Човекът до нас вече не е вселена от емоции и история – той е дълготраен материален актив. Уред с гаранционна карта.
Когато в началото се купонясва, пият се смутита и се споделят сторита от плажа, всичко е „уау“, „топ“ и „тотална ментална съвместимост“. Но в момента, в който се появи първият фабричен дефект на реалността – например единият се окаже непоносимо кисел сутрин, има наглостта да изпадне във временна финансова криза (БОЖЕ ОПАЗИ!) или просто прояви характер, който не фигурира в предварително одобрената софтуерна спецификация – в системата ни избухва паника. „Ама чакайте малко – казва си модерният егоист, – аз не съм се абонирал за това!“. Появата на най-малкия чужд недостатък се възприема като крещящо и подсъдимо нарушение на потребителските ни права.
И какво следва? Вместо да си изцапаме марковите ръкави и да се опитаме да поправим повредата, ние се държим като разглезени купувачи в био- менструален магазин , открили леко натъртена червена ябълка на дъното на щайгата. Веднага се задейства рефлексът за „връщане на стоката в 14-дневен срок“. Приема се като лична обида фактът, че съществото до нас изисква някакъв ремонт, поддръжка или – не дай си Боже – емоционални инвестиции. Защо ни е да се занимаваме с нечий повреден калник, след като дигиталният пазар е задръстен от чисто нови, лъскави „профили“, които само чакат да бъдат тествани? Това е върховното цивилизационно постижение на епохата ни: успели сме да приравним изхвърлянето на човек с изхвърлянето на стара пластмасова бутилка за еднократна употреба. Евтино, бързо, екологично чисто за егото и най-вече – без никакви ангажименти към боклука, който оставяме след себе си.
3. „Swipe Left“ на трудността
Палецът се оказа най-опустошителното оръжие на нашето време. Социалните мрежи и приложенията за запознанства не ни свързаха – те ни дресираха. Развиха у нас рефлекса на кучето на Павлов, но пречупен през дисплея: ако едно видео или едно лице не ни забавлява в първите две секунди, просто плъзваме пръста наляво или нагоре и проблемът изчезва. Този петмилиметров „swipe“ рефлекс неусетно се превърна в цялостна житейска стратегия. Защо, мама му мръсна, да инвестираш време, нерви и интелектуален капацитет в преодоляването на чужд кусур, след като в дигиталния каталог пред очите ти има още десетки хиляди „налични на склад“ опции?
Търсенето на партньор, приятел или съмишленик се изроди в среднощно скролване из безкраен, денонощен супермаркет за човешко месо. Всичко е сортирано, филтрирано, осветено с правилния софтуерен нюанс и готово за консумация. Ако реалното същество от плът и кръв сбърка и покаже някаква грапавина – бам, следва бърз, безмилостен „Swipe Left“. Ние не даваме втори шансове, защото живеем с илюзията за безкрайния избор. Вярваме, че зад ъгъла, в следващия профил, ни чака онзи перфектен, софтуерно изчистен андроид, който хем ще ни гали егото, хем няма да цапа банята и никога, ама никога няма да ни натовари с лошото си настроение.
Голямата ебавка на тази дигитална дресура е, че накрая каталогът винаги побеждава купувача. Търсейки абсолютното, несъществуващо съвършенство, модерният млад човек завършва житейския си цикъл като абсолютен самотник, абсолютен боклук. Седи в перфектно подредения си, безшумен и празен апартамент, поръчва си храна през приложение и скролва. Превърнали сме се в колекционери на илюзии, които умират от ужас при мисълта, че някой може да ги докосне с “непочистени обувки”. И докато бягаме от всеки, който не е идеален, неусетно се превръщаме в най-скъпата, най-лъскавата и напълно ненужна стока, останала да прашасва на рафта, защото никой не иска да плати цената за нея.
.
4. Бягството като висша форма на дипломация
Някога, в онези варварски времена на истинските емоции, хората се караха с чупене на посуда. Викаха, псуваха с речник, който би накарал и каруцар да се изчерви, замеряха се с битови предмети, но накрая сядаха върху руините на кухненския бокс, лепяха порцелана и преговаряха. Имаше някаква първична, макар и шумна драматургия на оцеляването. Днес ние сменихме топките с бутони. Обявихме всеки шибан опит за характер за „токсично поведение“, навлякохме си копринените пижами на емоционалната крехкост и издигнахме в култ най-жалкото откритие на века – „ghosting“-а. Изчезваш като призрак. Блокираш в Инстаграм, изтриваш от Снапчат, пускаш телефона на „Do Not Disturb“ и – о, чудо! – Вселената отново е чиста и безопасна.
Това не е просто липса на първите седем години; това е абсолютна, клинична кастрация на социалния гръбнак. Нашето прехвалено поколение е задръстено от емоционално недоносени, които изпадат в бясна паника при най-малкия намек, че трябва да проведат един откровен, труден разговор лице в лице. По-лесно ни е да се изпарим от чуждия живот като пръдня в коридор на министерство, отколкото да имаме примитивната доблест да застанем пред другия и да кажем: „Виж какво, не ставаш“. Страх ни е от дискомфорта на чуждата реакция, защото захарното ни его не може да понесе гледката на реалния свят, в който хората кървят, викат и страдат, без да използват емотикони.
Ние сме банда дигитални дегенерати, които се крият зад пет инча стъкло и си въобразяват, че светът е длъжен да им сервира само филтрирано щастие. Умъртвяваме историите, ситуациите, приятелства и общи спомени с лекотата, с която се чисти спам в пощата, просто защото сме твърде импотентни, за да понесем чуждия дефект. Накрая постигаме върховната нирвана – седим си чисти, неопетнени, никой не ни безпокои, никой не ни търси сметка. Честито, станали сме перфектните самотни тъпанари. Бягаме от недостатъците на другите с писъци, без да забелязваме, че най-грозният, най-вдлъбнатият и напълно неспасяем фабричен дефект в цялата тази ебана картинка ни намига сутрин от огледалото в банята.
Възкресение на грапавия свят
Хубавата новина във цялата тази стерилна катастрофа е, че животът има един изключително циничен и прекрасен навик – винаги побеждава приложенията. Колкото и перфектни филтри да слагаме на съществуването си, колкото и кусури да евтаназираме в името на свещения ни комфорт, реалността рано или късно ни удря зад врата. И това е най-хубавото нещо, което може да ни се случи.
Истинската надежда за нашето поколение не е в това, че ще открием перфектния, безшумен партньор на лизинг, а в това, че в един момент просто ще ни писне от скуката на съвършенството. Ще ни писне да живеем в инкубатор. Един ден, уморени от безкрайното скролване из дигиталния каталог на идеалните и празни хора, ние просто ще свалим гарда. Ще спрем да бягаме при първата драскотина. Ще открием, че най-красивите, най-смешните и най-истинските моменти се случват точно тогава, когато всичко се обърка, когато маските паднат и пред нас остане едно чисто, несъвършено човешко същество с всичките му безумни кусури.
Защото накрая, след като изтрием всички профили и изхвърлим илюзиите за 14-дневен срок, ще разберем едно простичко нещо: смисълът не е в това да намериш идеалния уред, а в това да намериш някой, с когото си струва да поправяш счупеното- без значение дали ще ти е съмишленик, приятел или гадже. Животът е прекрасен именно защото е шибан, абсурден, шумен и кошмарно по женски непредсказуем. И рано или късно, нашето поколение ще излезе от операционната, ще си изцапа марковите ръкави и ще се научи да живее не с филтри, а с характер. Защото перфектните хора наистина съществуват само в Instagram, но, между нас казано – там е ужасно скучно, а и никой не черпи бира в някоя дупка.
