Гладната стачка на Ива Джаджева – ще чуе ли държавата музикантите
Гладната стачка на Ива Джаджева е терминален акт към правителството на Радев. Да чуе и да се засрами. И не само да увеличи бюджета на оркестъра на БНР. Ключовата дума е достойнството на музикантите от „Драган Цанков“4.
Когато музикант сложи тялото си на везната, значи нотите вече не стигат. Джаджева е участвала в програма съчетаваща бароковия Вивалди и тангото на Пиацола. Тя е първа цигулка в изпълнение на музиката от, „Хлапето“, както и на „Танцът на хлебчетата“ на Чарли Чаплиновия шедьовър „Светлините на рампата“. Гладуването й е последен сигнал за провала на държавата да защити професията „музикант“. Такова чудо по света не е виждано.
Братовчед ми беше обоист. Свиреше от 10 годишна възраст. Стараеше се с двете тънки пластинки тръстика, които вибрират от въздушната струя. Искаше да постигне прецизен контрол на устните, челюстта, езика и дишането. Вместо да играе народна топка с нас, повтаряше една и съща фраза десетки пъти, докато пръстите му я запомнят. Беше влюбен в бароковата музика. На 15 години изпълняваше Марчеловото Адажио така, сякаш обоят пееше. Постъпи в оркестъра на БНР и свиреше под палката на Александър Владигеров и Емил Чакъров. След пенсионирането си прибра обоя в калъфа. Никога повече не го докосна. Каза лаконично „край на униженията“.
Преподавах за кратко литература в Музикалното училище „Любомир Пипков“. В ранните часове когато влизах в сградата на „Оборище“ чувах как долу в мазето се разсвирват перкусионистите. Страхотният студ не ги спираше, а идваха и от провинцията. Четях възрожденска литература и пиесите на Шекспир, но през последните часове учениците просто заспиваха от умора. Помня едно 14 годишно девойче, което мъкнеше огромния контрабас и въпреки това се стараеше да напише есето си. Знаете ли какво означава да прекараш часове с този огромен инструмент, когато тялото ти още расте? Да учиш пръстите, слуха, стойката, дишането, ритъма!Изтощителни репетиции с цигулката, докато пръстите прокървят. Тийнейджърите бяха избрали нещо ужасно трудно, без изобщо да знаят дали един ден ще могат да живеят от него. Детство ли? За музикантите този период твърде условно може да се нарича така.
Всъщност, какво обещава България на децата, които искат да учат за професионални музиканти? От братовчед си знам, че свиреше не заради заплатата. Не заради сигурната кариера. Не защото някой му е обещал спокойно бъдеще. Просто беше влюбен в звука. Както всичките му колеги от радиооркестъра, професионалисти от световен мащаб.
Националният радиооркестър, създаван десетилетия наред е оставен да се разпада пред очите ни. От години той живее на ръба на унизителното заплащане. А музикантите му са представяли изкуството си в Париж, в престижната зала „Плейел“. Те бяха първият български състав, изнесъл концерт там! Оркестърът на БНР участваше в културната програма на Mondial ’98. И прочее. Каквито и светила да са били диригентите му, каквито и международни аплодисменти да са получавали, днес обаче радиооркестърът изглежда осъден да изживее дните си по отвратителната схема „поради отпаднала необходимост“.
Само да отбележа.
Не съм сигурна, че хората знаят как освен концертната си дейност този оркестър създава звукозаписи! За Златния фонд е записал изпълнения на произведения на Хайдн, Шьонберг, Шуберт и Вол, Марин Големинов и Веселин Стоянов! Проверих специално: Симфоничният оркестър ежегодно прави над 600 минути студийни звукозаписи на българска музика. Това, което музикантите изсвирят в Първо студио, не приключва с последния такт. То остава в националния звуков архив! Което е архи безценно.
Питам се, как обществото разбира собствената си култура?
Искаме класическа музика, искаме да влизаме във впечатляващото Първо студио на БНР с неговата пищна дървена ламперия и балкони и да се наслаждаваме на Бетовен и Моцарт. Тази концертна зала с нейните 500 места е открита през 1942 година и е била едно от най-модерните студиа на Балканите! Е как е възможно да пазим ламперията като музей, а музикантите да ги третираме като ненужен остатък от миналото.
Нека да бъде ясно.
Осем десетилетия класическа музика е звучала, записвала се е, превръщала се е в нашата памет. Позорно е да не може да се плати цената за хората, които са посветили живота си на нея. Позорно е всички тези майстори на струнните инструменти, на виоли, виолончела, контрабаси, на флейти, обои, кларинети, да бъдат изооставени на ръба на просията, наречена евфемистично „недофинансиране“.
