Готов ли си да умреш за Украйна?

Казват, че няма трудни въпроси, има  трудни отговори.

Отговори, подобни на онези, които получих от деца, отгледани в социални институции, деца, които бяха преживели , (а дали са преживели?!) или по-скоро деца, върху чиято съдба Провидението бе стоварило нелеката участ да се сблъскат с неща, ситуации и отношения, за които понякога е нужен цял живот.

Нека веднага да кажа, че тези деца не будеха съжаление, а и те самите не го искаха, а по-скоро бяха свикнали да го приемат, без това да се отразява на самочувствието им. Че именно тези деца или всъщност  юноши на въпроса : „Какво е това да си възрастен?“  отговориха с една спонтанна и категорична  увереност: „Да си държи на думата“.

Да си държи на думата, на думата, която е изрекъл. А може би и да не създава красиви илюзии, удобно скрит в убежището на добрите намерения?! Намерения,  разпадащи се в момента в който се сблъскат с необходимостта. Да кажем също, че тези деца, за които става дума са живели в приемни семейства, били са осиновявани   и може би в този сблъсък между красотата на жеста, думите, илюзията и разочарованието се е родило онова  скромно, смирено и може би  достатъчно условие  – „Да си държи на думата“.  Да си държи на думата или да вярва, че думите означават нещо.

Георги Господинов усети това разминаване на думите и нещата и го заяви още в първия си роман-„  най-страшното неравновесие е между имената на нещата и самите неща. Нещата започват да се изсулват от имената както бобените зърна от изсъхналата шушулка ..“, и тръгна да спасява думите.

С тази очарователност  с която ги владее съм убеден, че ще успее, но дали не би трябвало всъщност да спасяваме нещата, (ако те изобщо се нуждаят от нечия помощ)? Даже напротив, нещата са винаги такива, каквито са  били и тяхната извечност и непроменяемост  е много по-голяма отколкото нашите усилия, човешките усилия или усилията на човечеството  да се отдалечим и избягаме от тях- някои биха нарекли този опит  деконструкция, а дали не е всъщност реконструкция- кой знае, но каквото и име да дадем, този опит нещата и думите да се разделят е обречен,  и нито финансовата мощ на Западният свят, нито технологичната мощ на транснационалните корпорации могат да променят тази истина, още по-малко  опитите на съвременни кремълски идеолози-Александр Дугин и други –  настояващи за съществуването на някаква специфична руска истина- истина отказваща се от индивидуалната индентификация( субективация)  и търсеща знанието за себе си чрез колективното.  Едно колективно  удобно обитаващо или всъщност завърнало се  в същите парично-стокови пространства в които пребивава съвременния капитализъм, независимо от неговата либералност или не-либералност. И точно този капиталистически  дискурс, дискурс, придобил измеренията на свещеност и в който индивидуалната воля за притежаване на блага по един „невидим“ според Хайек начин довежда и до обществено благополучие, е  нещото  което като че ли  не сме способни да понесем.

Икар е обречен да падне, независимо от силата подкрепяща крилата му и тази съдбовност  е различна от  изгарящите или изпепеляващи импулси  които можем да открием   в онова любопитство, едно много конкретно любопитство:

„ Ти за кого си ? За Украйна или за Русия? “.

Едно любопитство, което като че ли е предпоставило победителя и желаещо  фаворитът да спечели. Ние ще подкрепяме нашите фаворити, ще им показваме подкрепата си,  ще се радваме когато те убиват и ще  скърбим когато тях ги убиват.   Едно перчене, самодоволно наблюдаващо  развръзката на войната  с очакване да осребри правилно познатия победител, подобно на залог за конно надбягване и с една  лековатост, настояваща за преименуване на булеварди, настояваща със същият ентусиазъм  с който Варна в  не дотам далечната 1949 г. е била преименувана в Сталин, и изобщо преименуването е част от същото това изплъзване между именуваното и името, едно разминаване, тревожно разминаване или разминаване, предизвикващо тревога.  Тревога, която виждаме в онова, (трудно ми е да намеря точните думи), настояване за събаряне на паметници и  нанасяне  унижения на противниковия отбор без да си дава сметка, че с мръсната вода, с която заливаме противника не можем да измием собствените си ръце.

Войната не е спортно състезание, в което краят  се дава  от външна за  играчите инстанция, а още по-малко риалити шоу, в което симпатиите на публиката са определящи. Войната е… кой би могъл да каже какво е войната, но за тази, настоящата,   всяко изпращане на подкрепа и бойна техника би било наливане на масло в огъня, в огъня на една братоубийствена война

Да, Украйна и Русия са братя, свързани с общи минало, традиции, религия , език и докато в библейската притча Каин е този, който напада, нека не  забравяме и за поведението на Авел. Поведение, различно от онова механистично разбиране на човешкото „око за око“.  Нима има смърт, която да отмени друга- запита Златко Енев в статията си „ Симптомът Буча“ и предупреди за бързината с която и най-напредналото общество може да се завърне  към онова от което се опитва да се отдалечи, отдалечаване започнало  с безусловното уважение към мъртвия ( наш или чужд) и неотменим дълг да го погребем.

И ако се върнем към Авел, символ на това, което ни отдалечава от природното, (или както сега биха  го нарекли еволюционното), отдалечава и същевременно ни притегля към онези най-човешки неща, неща  намерили символното си съответствие в думите: „ Не се страхувам от хора. Не се страхувам от Путин. Ръка срещу брат си няма да вдигна“.

Някои биха казали , че е наивност, други биха обвинили Авел в страхливост, ние бихме казали, че Авел е удържал на думите  си.

Думи, свързващи смъртта по един различен начин от онова прословуто или дяволски проклето „всичко е думи, само смъртта е съ-битие“. Битие, разделящо смъртта от думите и битие, в което е по- лесно да се умре. Да се умре за Украйна. Бихме казали, че  е трудно  да се живее,  да се живее за България,

за България, в която допуснахме                         „герои“ да зададат  в учебник по Литература въпрос към нашите 11-12 годишни деца:

„ … Кои характеристики на речта и повествувателни похвати  спомагат за изграждане на образа на литературния герой в произведениет? “….

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Маргиналия