Спи ли съвестта на България?

Съвестта на България не е спяща красавица, която някой принц да може да събуди с нежна целувка. Съвестта на страната ни трябва да се събуди сама, от вътре. В това дело, обаче, като че ли все повече се усеща липсата на гласове, които в Историята обикновено не са мълчели. Български духовници, например, са сред тези надигнали глас, мобилизирали обществото и осуетили планове за депортация на хиляди български евреи към нацистките лагери на смъртта.

В човешката история, по цял свят, често намираме духовници там, където се водят най-свирепите битки за човешката душа, за човешкото достойнство и за съхраняване съвестта на обществото. От Рим, през Втората световна война, където португалският отец Жоаким Карейра помага на стотици евреи и противници на фашизма да се спасят от властта; през Южна Африка, където архиепископ Дезмънд Туту се бори срещу апартейда; през Бразилия, където американската сестра Дороти Станг е убита от бракониери заради работата си в защита на местните общности; до всички други, чиито имена не знаем, но които по примера на Франциск Асизки и много други от различни вероизповедания застават, живеят и умират до най-потиснатите, бедните, ограбените и изоставените.

В нашето общество има подобни примери, но май все по-редки днешно време. Днес ми идва единствено на ум примера на отец Иван, изградил и поддържащ дом за сираци и за нуждаещи се в с. Нови Хан. Ако има други примери на свещеници, от каквато и да е вяра, които така ярко застават с тяло и дух зад човешките права днес в България, моля да ми простите невежеството.

Тези размисли са по повод случващото се с Абдулрахман ал-Халиди и множеството други хора търсещи убежище у нас. Вместо убежище, те получават тормоз от държавните органи, омраза от различни сектори в обществото, оплюване в социалните мрежи или по кафенетата, и понякога игнориране от медиите. А каква е позицията на духовниците у нас и техните институции? Знаем ли дали въобще се интересуват от тези казуси?

Когато се сещам за свещеници и обществен активизъм, за съжаление се промъкват в ума ми снимките на главния мюфтия с Делян Пеевски, про-саудитската пропаганда извършвана от Мюфтийството* и кадрите във вечерните новини на православни свещеници в приятелска интимност с Бойко Борисов, които така бяха на мода преди години. Може БПЦ и Мюфтийството да не са особено ангажирани със защитата на човешките права днес, но за сметка на това имат опит и особени заслуги в сферата на политическия пиар.

Важно е да отбележим, че тук не говорим за онази основна форма на благотворителност, за която Оскар Уайлд би имал да каже дума или две, но която все пак е нужна и важна за хората, които се намират в центровете за мигранти и търсещи убежище. Няма спор, че не са малко религиозните организации или тези свързани с религии, както и доброволците, религиозни или не, които често правят чудеса от храброст в полза на нуждаещите се, без да очакват нищо в замяна.

Тук, обаче, говорим за по-висшата, психологическа и морална подкрепа, надигането срещу неправдите, беззаконието и институционалния произвол, която може би е редно да очакваме от духовниците на страната ни, от тези, които би трябвало да бъдат сред най-чувствителните към нарушаването на човешките права. Защото това нарушаване се сблъсква челно с буквата и духа на Писанията, с вродената стойност на човека-създание. Ако те искат да имат прерогативите на духовни водачи на страната ни, на обществото ни, те трябва да поемат и ролята на „солта на земята“, така, както са били патриарх Кирил, екзарх Стефан I и други. Хора като тях са дръзнали в изключително тежки времена на война и недоимък да бъдат щит, глас, за потиснатите, независимо от настроенията и плановете на властимащите и независимо от възможни загуби на позиция или привилегии.

Днес, от комфорта на съвременния живот, в офисите на Мюфтийството и на Патриаршията, какво спира духовниците и техните съратници да се борят за потиснатите, независимо от къде са дошли и кои са те? Може би отговорът е в снимките със „силните на деня“, в мекия и добре дегизиран слугинаж на чужди страни ръководени от тирани, в суетата на религиозните одежди, реликви и артефакти, в титлите и привилегиите предоставени на ръководителите на тези институции, като например служебен автомобил, движене из коридорите на властта. Ще се окаже, че не е съвсем „на Цезар, това, което е на Цезар“. Може би е нещо от сорта на „едната ръка мие другата“.

Твърде лесно е да подадеш хляб на потиснатия, да се снимаш с него, и да продължиш напред сякаш тези, с които ежедневно се срещаш и общуваш не са същите, които са наредили тормоза върху него или същите, които могат да го спрат, макар и да не са го наредили.

Но все пак, ако не е трудно да видим какво пречи на ръководителите на духовните институции да вдигат глас срещу неправдите, какво пречи на другите духовници, какво затваря клепачите и устите им? Казва се, че изяществото на религиозното изкуство, на декорацията, и блясъкът в храмовете имат за цел да възвисят човека. Дали се получава? В някои случаи със сигурност. В други случаи, може би вместо възвисяване, имаме откъсване от хората и от проблемите им. Може би редовите духовници са преди всичко лоялни към земните йерархии. Кой знае?

Казахме, че България не е спяща красавица. Но ако беше, и ако принцът, който трябва да я събуди бяха духовниците ѝ, може да се сетим за един подобаващ родопски лаф – „Ага го сториш, яла ми свирни“.

* По публикации на сайта на Главното Мюфтийство може да предположим, че Мюфтийството е в добри и близки отношения със саудитските власти. Освен посещения в Саудитска Арабия по различни поводи, някои от тях религиозни, Мюфтийството гостува в саудитското посолство, като поне в един случай приема дарения там, при което главният мюфтия се снима пред ликовете на саудитския принц и неговия баща. През това време, саудитският дисидент, и неволно превърнал се в борещ се срещу безправието у нас, Абдулрахман ал-Халиди, продължава в състояние на затворник в центъра за мигранти в с. Бусманци, въпреки решение на ВАС през януари 2024, той да бъде освободен. Важно е да отбележим, че по индекса за човешка свобода на Freedom House, Саудитска Арабия има 8 от 100 точки и се счита за несвободна страна.

На 27.06 в изпратен от мен имейл до [email protected] споделям „Писмо от Бусманци“ и питам дали ще вземат отношение към случващото се на Абдулрахман и други в подобно положение. На 07.07 все още няма отговор.