Израел извършва ли геноцид?(втора част)
В първата част на обемистата статия „Израел извършва ли геноцид?“ Арие Найер обосновава подхода на правозащитното движение към обвиненията в геноцид. Той описва как Хюман райтс уоч е определил като геноцид избиването на голям брой кюрди в Ирак през 1988 г., както и защо това, което се извършва в Газа от израелските власти, може да се определи като геноцид.
Днешната публикация на статията „Израел извършва ли геноцид“(2) проследява историята на борбите на международното правозащитно движение за формулиране на международното хуменитрано право. Очертава приноса на държави, учени и международни правозащитни организации в тази насока. Описва първите актове на международното хуманитерно право.
Днес движението за правата на човека включва хиляди организации по целия свят. От международните граждански движения само екологичното движение може би е по-добре развито. Амнести интернешънъл и HRW, които не търсят и не приемат държавно финансиране, имат офиси и стотици изследователи в много страни. Персоналът на HRW наброява над петстотин; Персоналът на Амнести е много по-голям. През последните няколко десетилетия тези организации създадоха широко разбиране, че съществува съвкупност от закони, известни като Международно хуманитарно право (МХП), които представляват цивилизационни ценности, регулиращи поведението на военните. То забранява такива практики като безразборни бомбардировки и изисква въоръжените сили да се опитват да защитават цивилните от нараняване. То осъжда атаки, които умишлено или безразборно разрушават цивилни жилища и такива структури като училища, болници и места за религиозно поклонение. И забранява мерки, които имат за цел да уморят от глад цивилното население или да го лишат от други жизнени нужди.Някои принципи на международното хуманитарно право имат древни корени. Херодот ни казва, че Спарта, в нарушение на обичаите на войната, е убила пратениците на персийския цар Ксеркс, за да водят преговори. След това Спарта изпраща в Персия двама благородници, които е трябвало да платят за това престъпление с живота си. Ксеркс обаче отказва да ги убие; това, казва той, ще освободи спартанците от тяхната вина за нарушаване на обичаите на войната. Китайският военен стратег Сун Дзъ призовава армиите да се отнасят добре с пленниците. Свети Августин твърди, че целта на войната не е повече война, а мир. Следователно воденето на война по начин, който допринася за възстановяването на мира, е от съществено значение.В епохата на рицарството, приблизително от дванадесети до петнадесети век, са разработени специфични правила за почитаните като рицари.
Съдилища като Парламента на Париж разглеждат дела, включващи нарушения. През седемнадесети век холандският учен Хуго Гроций кодифицира законите на войната. Един век по-късно Жан-Жак Русо пише, че след като хората сложат оръжие и се подчинят, „те престават да бъдат врагове… и се връщат към състоянието на хората, чисто и просто, върху чийто живот никой вече не може да упражнява законни претенции.“Съвременното МХП се основава до голяма степен на работата на двама души, които имат голям принос през 1860-те години: Анри Дюнан, млад швейцарски бизнесмен, който основава това, което ще стане Международният комитет на Червения кръст (МКЧК), и Франсис Либер, роден в Германия професор по право в Колумбийския университет, който изготви подробен кодекс, който военният министър Едуин Стантън обнародва, за да регулира поведението на силите на Съюза по време на Гражданската война.
Кодексът на Либер включва разпоредба, която гласи, че когато войниците на Съюза окупират вражеска територия, всяко безсмислено насилие, извършено срещу лица в нападнатата страна, всяко унищожаване на имущество, което не е разпоредено от упълномощен служител, всички грабежи, плячкосвания или заграбвания, дори след завземане на място от основната сила, всички изнасилвания, наранявания, осакатявания или убийства на такива жители, са забранени под смъртно наказание или друго тежко наказание, което може да изглежда адекватно за тежестта на престъплението.Усилията на Либер и Стантън бяха подпомогнати от изобретяването на телеграфа, което направи възможно вестниците да изпращат военни кореспонденти, които да докладват за поведението на военните сили по време на битки. Когато тези сили са участвали в жестоки практики, тази информация беше широко разпространявана.Друго важно развитие се случи в края на деветнадесети век, когато руският цар Николай II свика мирна конференция в Хага с намерението да наложи ограничения върху военните разходи и въоръженията.
В това отношение конференцията се провали. Но успя да приеме първия международен договор, който поставя ограничения върху воденето на война. Това включваше приемането на клаузата на Мартенс, наречена на руския дипломат, който я предложи:Докато не бъде издаден по-пълен кодекс за законите на войната, високодоговарящите страни смятат за правилно да заявяват, че в случаите, които не са включени в приеманите от тях правила, населението и воюващите остават под закрилата и повелите на принципите на международното право, които са резултат от употребата, установена между цивилизованите нации, на законите на човечеството и изискванията на обществената съвест.
Клаузата на Мартенс породи концепцията за престъпления срещу човечеството, според която нацистките лидери бяха преследвани в Нюрнберг, а японските военни лидери бяха преследвани в Токио след Втората световна война.Съвременното движение за правата на човека започва с акцент върху политическото преследване. През 1898 г. френският адвокат и политик Лудовик Трарийо, мотивиран от противоречията около процеса, в който капитан Алфред Драйфус беше осъден за шпионаж в полза на германците, стартира Лигата за правата на човека. Ранната работа на Лигата включваше усилия за защита на коренното население във френските колонии срещу етническо преследване и други злоупотреби. През 1922 г. тя помага за основаването на Международната федерация на лигите за правата на човека (FIDH), която обединява секции на тази организация в няколко европейски страни. Това бе една опасна работа.
Джакомо Матеоти, водеща антифашистка политическа фигура и лидер на италианската секция на FIDH, бе убит от фашистката тайна полиция през 1924 г.Карл фон Осиецки, лидер на нейната германска секция, който спечели Нобеловата награда за мир през 1935 г. за разобличаване на превъоръжаването на Германия в нарушение на Версайския договор, бе затворен от нацистите и почина през 1938 г. от туберкулоза, с която се зарази в затвора. Виктор Баш, президентът на FIDH във Франция, бе убит по време на Втората световна война от фашистка паравоенна организация.Няколко членове на FIDH избягаха от Франция след германската инвазия и се отправиха към Съединените щати. Те се свързаха с Роджър Болдуин, дългогодишния директор на Американския съюз за граждански свободи, и се присъединиха към него в създаването на Международната лига за правата на човека, която започна да функционира през годините на войната и се застъпи за това ООН да включи ангажимент за защита на човешките права в своята харта. Друга организация, базираната в Женева, Международната комисия на юристите, която насърчава независимостта на съдиите и адвокатите, е основана през 1952 г. Тя действа и днес.
Работата на МКЧК, швейцарска организация, която е независима от националните дружества на Червения кръст, доведе до приемането на Женевските конвенции от 1929 г., които бяха важни по време на Втората световна война за защита на военнопленниците в страните, които са ги ратифицирали. През 1949 г. МКЧК организира приемането на ревизирани Женевски конвенции, които идентифицират „тежките нарушения“, които трябва да бъдат преследвани, и също така осигуряват значителна защита срещу злоупотреби във вътрешни въоръжени конфликти.Допълнителни важни защити за цивилни лица бяха включени в два важни протокола към Женевските конвенции, приети през 1977 г., като единият се занимава с международни въоръжени конфликти, а другият с не-международни въоръжени конфликти.
Протоколите очертават много от правилата, които израелските отбранителни сили са били обвинени че нарушават в Газа, включително забраната за безразборни бомбардировки и използване на глада като оръжие във войната.През 1961 г., след като британският адвокат Питър Бененсън публикува статия, озаглавена „Забравените затворници“ в британския вестник Озървър, която впоследствие е препечатана по целия свят и призовава за освобождаване на всички хора, задържани за мирно изразяване на техните вярвания, бе създадена Амнести интернешънъл. От самото начало тя се зае да набира членове и да създава секции в много страни. Отначало тя строго се ограничаваше до освобождаването на хора, които определя като „затворници на съвестта“. Но постепенно разшири мандата си, като добави въпроса за изтезанията и много други проблеми с правата на човека. Организацията имаше намерение да остане неутрална в Студената война, настоявайки, че нейните активисти трябва да „осиновят“ равен брой затворници на съвестта от противоположните страни на разделението Изток-Запад, както и в необвързаните страни.
През 1978 г., заедно с Робърт Бърнстейн и Орвил Шел, основах организацията, която стана Хюман райтс уоч. Тя започна като Хелзинки уоч, която насърчава правата на човека в тридесет и петте страни от Европа и Северна Америка, които бяха приели Хелзинкските споразумения от 1975 г. Това бяха първите международни споразумения за зачитане на правата на човека, към подписването на които се присъединиха Съветският съюз и други комунистически страни. Правозащитници в Москва и други страни от съветския блок създадоха организации, които да наблюдават спазването им. Когато Съветският съюз започна да затваря тези активисти, ние решихме да учредим организация, която да помогне за освобождаването им и да разшири усилията за постигане прилагане на разпоредбите за човешките права на Хелзинкските споразумения.
Като председател и главен изпълнителен директор на Рандъм хаус, Бърнстейн беше издател на някои от активистите в тези страни от съветския блок, като например физика и носител на Нобелова награда за мир Андрей Сахаров, и така беше засегнат от репресиите на Съветския съюз. Шел беше виден адвокат, председател на Адвокатската колегия в Ню Йорк и участваше в усилията за защита на правата на адвокатите. Тъй като бях изпълнителен директор на Американския съюз за граждански права (ACLU), участието ми показа, че сме загрижени и за правата в Съединените щати. След като станах изпълнителен директор през 1981 г., добавихме секции, занимаващи се с правата в Америка, Азия, Африка и Близкия изток. След като придобихме капацитета да насърчаваме правата по света, преименувахме организацията в Хюман райтс уоч през 1988 г.
следва продължение
първа част виж тук

