Клуб Маргиналия: Важно ли е да има справедливост в училище(2)

По въпросите дали е  демократично българското училище, как се отразява на учители и ученици разломът между бедни и богати, знаем ли достатъчно за климатичните промени и защо не се преподават човешки права, разсъждаваха учителите д-р Марта Методиева, Явор Хаджиев, Иван Луджов и социологът Константин Сапатупов. Модератор и автор на идейната рамка на дискусията е доц. Румен Петров, член на УС на Маргиналия. Виж първа част тук.

Румен Петров:

Имаме предварителна хипотеза, че определени социални конфликти се разглеждат зле. Не знаем кой се разглежда най-зле и кой се разглежда най-добре, но тези, които ни се струват, че училището подготвя по-скоро зле учениците за разбирането на сложността на тези социални проблеми, са проблемът за бедността, проблемът за правата на малцинствата и тяхното нарушаване, проблемът за организираното насилие, за хуманноста или нехуманността на организираното насилие – войните, например, проблемът за насилието в семейството.

Струва ми се, че поне тези четири социални проблеми, които ги има във всяко общество, са по-скоро се представят и се подхожда към тях едностранчиво и безкритично в училище като нагласа, педагогика, поука за тези неща. Дали това е така – кажете вие. И има ли проблеми, от тези или от други, които да добавите, които са в особено лошо състояние на едноплановост, повърхностност и незадълбоченост, която не съответства на сложността и на болката, която носят и проблемите, които създават. Пак казвам – бедността, правата на малцинствата, организираното насилие, насилието в семейството са като че ли зле изучаваните, опростенчески изучаваните социални проблеми. Така ли мислите и вие? Има ли някаква диференциация между тях или има други, които се радват на още по-лошо представяне или пък не? Кажете какво мислите. Марта – заповядай.

Марта Методиева:

Ако захванеш темата за незаконното влизане от страна на Русия в Украйна, (пресен конфликт), поемаш огромния риск да бъдеш много сериозно наказан, че политизираш часа.

Аз съм напълно изненадана въобще, че тези теми биха могли д се разглеждат в училище, камо ли едностранчиво, безкритично или както и да е било. Мисля, че сблъсъкът с бедността стига до стихотворенията на Христо Смирненски. Права на малцинствата не знам по кой предмет се учат специално и то с цялото уважение, което тази тема изисква, особено в последните 15 години. Организираното насилие, ако говорим от 10 ноември досега, не Първата и Втората световна война, защото там лесно спираме дискурса, въпреки че не го довършваме докрай, не знам да е тема на който и да е било разговор по който и да е било предмет, защото влиза в т.нар. политическо говорене, което е забранено на учителите и вероятно може да получи някаква свобода поне в часовете по гражданско образование. Но и там, ако захванеш темата за незаконното влизане от страна на Русия в Украйна, (пресен конфликт), поемаш огромния риск да бъдеш много сериозно наказан, че политизираш часа.

Да, може индиректно или възможно най-деликатно човек да изрази позиция, като например това, което аз съм си позволявала да правя – да забранявам да се говори за Путин в моите часове, казала съм, че не ме интересува кой какво мисли за тази личност или за Хитлер, друг всеобщ любимец. И просто темата се пренася, ако може, извън часа, защото, ако аз бих отговорила достатъчно детайлно на подобни провокации, влизам в съответната червена зона, в която ще бъде компрометиран целият час и въобще какво правим в него.

Насилието в семейството, това е напълно неприсъстваща тема, освен при психолога, който обаче не е образовател – при него може да се говори за това, но от там нататък, темата е скрита. Не бих казала тема табу, но просто това е тема, за която не се говори в традиционните часове. Разбира се, тук се стига до това, че все пак всяко дете и всеки наратив са неприкосновени и не може току-така изведнъж да се заговори за някаква конкретика. И, все пак, темата за насилието в семейството в най-голяма степен може да се обсъжда донякъде в часовете на класния ръководител.

Казано с други думи – часът е твой, как ще го изиграеш, как ще оставиш отпечатък от него в децата, си е твоя работа. И в този смисъл работата на класния ръководител би била много добра, ако той успее да говори за насилието по най-щадящия, дори цензуриран вариант, но все пак присъстващ. Може да се изиграе ролева игра в която някакъв конфликт да бъде обсъден от децата и да се види възможно по-неедностранно отношението им, пък и на самите учители. Останалите теми за мен са също обречени, защото темата за бедността е проблемна, тъй като разликата между много богатите деца и много бедните в училище е налице и много лесно тук би се прехвърлила една етическа граница в която някой може да започне да издевателства над друг и да се говорят, разбира се, типичните детски цинизми, които всеки учител, дори лицемерът, не би позволил.

Всичко това до голяма степен се основава на кризата на изследователската работа, която цитирам „подкрепя хуманизма в българското училище“. Самите учители, самите образователи не са изкушени, нито насърчавани да допринасят със своите изследвания, със своите наблюдения, със своите заключения по отношение на хуманизма в училището. Въобще учителят като учен е толкова деликатесна тема, толкова странна, че може би само в Класическата гимназия стана модерно учителите да са доктори, като в университет, защото училището се продава с това. Иначе, общо взето, няма голямо значение дали учителят се развива и извършва изследователска дейност, стига да си преподава нужното в часа и той да протича горе-долу безпроблемно. Това е учителят.

 Румен Петров: Тоест не се очаква учителят да цитира учител? Да го кажем афористично.

Марта Методиева: Не, не се очаква и даже е по-добре да не цитираш друг колега и да не влизаш в излишни коментари, защото не е етично.

Ние въобще нямаме дискусионна форма, в която учител да разсъждава върху текст, това е абсолютното безумие на съвременното образование, според мен, все едно къде се развива действието – в обикновено училище или в т.нар. елитни училища. Разсъждаването от страна на учителя, рефлексията му върху това, което само той преподава, мисля, че се случва крайно рядко и съответно, ако някой го направи, го прави на своя глава, със своето вдъхновение, а не защото се очаква от него и не защото някой ще му каже браво и ще го подкрепи в това, че „колеги, дайте да си четем текстовете, дайте да пишем текстове, защото много сме го закъсали“.

Румен Петров: Добре. Благодаря! Явор, Вие сте.

Явор Хаджиев:

За какво му е на учителя да изследва и да се развива истински, когато му е достатъчно просто да придобие кредити и така върви напред в кариерата?

Учителят да бъде изследовател – кога? Кога да бъде изследовател, след като са му възложени толкова много други функции? Не знам. Може би е въпрос и на мотивация, може би е въпрос и на нагласи, но може би е въпрос също и на време, на сили.

Румен Петров: Мислите ли, че му се слагат толкова много други задачи, може би и за да се попречи възможността той да аргументира поведението си професионалното с опита си?

Явор Хаджиев:

Може би. Възможно е, да. Ако е постоянно зает, дори с несвойствени работи, учителят по-трудно ще развие, може би, критично мислене и ще надигне глава. Иначе за какво да изследва и да се развива истински, когато му е достатъчно просто да придобие кредити и така върви напред в кариерата? Това също го има като проблем. За четвъртия въпрос, за конфликтите, които се засягат в училище – хващайки се за това, което каза Марта на Иван Луджов, че „часът е твой“ – много добри примери има. Например Георги Стоев, учител в Пловдив. Той преподава математика, но да речем в часа по математика с учениците си учат геометрия чрез създаване на план за бежански лагер, с всичките изчисления, които това включва и покрай това засягат самия социален проблем за войната, трудностите, пред които се изправят бежанците. Това винаги е един вариант.

Час на класа и гражданско образование също са добри възможности, но може би чисто като количество са малко. Предполагам често се случва в час на класа да има други („битови“) теми, които се налагат… За човешкия дух не остава достатъчно време. Формалността като цяло в засягането на тези теми според мен е факт. По мой личен опит учениците реално се ангажират и разбират какво е това човешки права, какво е това бедност, какво е уважение към другия когато афективно се ангажират и участват в нещо. Такъв пример е благотворителен базар, който бяхме организирали в училище в помощ на наш ученик. Така на съучениците на ученика им светнаха очите за тези неща и там дори подсъзнателно те учат за човешките права, за състраданието, вместо просто да слушат за тях абстрактно, изучавайки ги по същия начин, по който се изучава литературата – препускайки, без да се задълбочава.

Румен Петров:

Преди да дам думата на Константин, понеже той е в тази биографически условно двойна позиция – доскоро, разбирам, е бил ученик, а сега не е педагог, но е пък социолог и към всички останали, това е разширение към петия въпрос – какво се преподава на педагозите във всички тези въпроси? Дали курикулумът, педагогическият, изобщо, е на нивото на сложността на обществото? Какво се учи и в университетите?

Константин Сапатупов:

Идеологическите императиви за нас отиват на заден план, въпрос и на индивидуален избор, на индивидуална мотивация

Проблемът с всички тези социални въпроси, социални конфликти дали се обсъждат в училище или не е, че те винаги в някакъв смисъл са имплицитни във всичко, което казваме. То просто, ако не се обсъжда, така си мисля, то това е моментът в който ние приемаме пасивно някакви политически възгледи, някакви политически идеи, които имаме за съответните социални конфликти. Това не ги заличава. И всъщност обсъждането е това да подлагаме под въпрос тези идеологически схващания, които приемаме пасивно в рамките на всекидневието си.

Аз бих казал, че в университета, в хуманитаристиката това би следвало да е цел от първостепенна важност, да се демистифицира това, което считаме за нормално, всекидневно, нещо, което се случва по подразбиране, за да се поглежда отвъд него – конфликтите, които се прикриват, за които не се говори и съответните промени, които биха могли да бъдат полезни за тях. На последно място аз просто мисля, че сме в такъв исторически период, много общо, в който точно идеологическите императиви много желаят да отиват на заден план, все е въпрос на индивидуален избор, все е въпрос на индивидуална мотивация и т.н. През това време забравяме за самите идеи, които ни държат заедно. И това е от мен.

Румен Петров:

Вие очаквате ли да преподавате на педагози в университета тези мислители, тези понятия и позиции спрямо нещата, които цитирахте по-рано? Знаете ли дали на педагозите се преподава тази критическа социология, която помага на човек да заеме позиция спрямо властта, доста по-конструктивна и еманципирана, с извинение за думата, от идеологиите? Къде са критичните умове – дали ходят по педагогическите катедри или ходят някъде другаде? Ние, като критични мислители, знаем ли какво се случва в подготовката на учителите? Тук без съмнение всички сме будни и критични, но сякаш сме се случили такива извън обучението по педагогика. Така ли е?

 Константин Сапатупов:

Нямам опит със самата програма на педагози, аз мога само да кажа за социологията. Но в случая аз имам колеги, които вземат допълнителни предмети, за да станат преподаватели, те са си съответно обект и субект на материала, който е в самата социология. За материала в самата социология мога да кажа, че той е именно силно критически и политически фокусиран. Някак си аз най-вече това извличам от своята специалност, но за педагозите специално не знам дали някои специални курсове за педагози интегрират социално-критическа мисъл и така нататък, не мога да кажа. Надявам се да има.

 Румен Петров:

От разговори с критични и утвърдени в критиката си сериозни български социални мислители, установих, че те се изненадват от въпроса какво е отношението им към преподаваното по педагогика. Смятат, че това е втора и трета класа интелектуалец, в рамките на университетската йерархия, в която техният ум и техните умове не очакват да пристъпят. Това е дъното на интелектуализма в академията, казано най-предизвикателно. Мислите ли, че има такъв тип пренебрежение от страна на критичните интелектуалци и в академията към педагогиката?

 Марта Методиева:

Разбирам, че на Константин му е трудно, защото не е имал такива курсове. Аз трябваше да мина такъв за една квалификация. Точно така е, Румене. Няма въобще какво да дращим по темата. От учещия педагогика не се очаква да размишлява по педагогически казуси, на него хора теоретици, до голяма степен вече и практици, примерно в Нов български имат интересни преподаватели, наистина практици, просто изсипват върху главите на студентите знанията си, но не очакват кой знае какво развиване на критично мислене. Това не, че е забранено, просто по условие се усеща, че сякаш учителят не е способен да развие сам теорията и практиката на това, с което се занимава. Въобще критичното отношение не се изисква, защото първо трябва да си научиш школите, тенденциите, съответно съвременните модерни практики и така нататък. Просто да ги знаеш. А как ги прилагаш ти със своите казуси в училище – не е предмет на обсъждане.

Румен Петров: Благодаря! Иван, Вие завършвате нашата дискусия, имате тази чест да приключите кратко и убедително.

 Иван Луджов:

Дали средното училище е манастир, където учителите  влизат в час, говорят едни свещени слова, които се повтарят от поколения? Или е лаборатория, в която едни учени изследват педагогическите методики!

Съществената част, между другото, по темата дали се дискутира насилие, войни и т.н. – тези, които работим по линия на обхвата, за нас това си е ежедневие. Пропускате темата за наркоманиите, която е много съществена. Когато започнах работа в гимназията си, имах 15 наркомана, сега си имам 2, другите 13 са живи и здрави след много насочена работа. Както и да е.

Много по-съществен въпрос е дали средното училище е манастир, където едни  влизат в час, говорят едни такива свещени слова, които се повтарят от поколения, или е лаборатория, в която едни учени изследват педагогическите методики, педагогическите знания, изследват децата като способности за възприемане – кое влияе, кое не влияе – и най-вече т.нар. в училище методически обединения. Това е важен момент, в който идва един много умен човек, събира всички учители и казва „сега да видите как стават нещата“.

В момента, в който учителят се превърне от този, дето преподава, тоест разказва едни приказки, които се разказват от сто години, в този, който изследва детската психология, детската душа, педагогически методики… Имам удоволствието, между другото, да имам страхотни преподаватели по педагогиките и до ден-днешен, когато имам педагогически казус, звъня на тези преподаватели, обсъждаме го, те респективно ме канят от време на време в някакви публикации, което е по-скоро забавно, да се видим, да пием по кафе. Но училището трябва да се трансформира от манастир в лаборатория. Тогава всички неща ще се случат почти от самосебеси.

Запис и редакция Станка Георгиева