Любовта на Шай-хулуд
Във втората трилогия на „Дюн“ Франк Хърбърт разгръща любовна история, която изглежда невъзможна: Бог-Императорът Лито II. Проф. Владимир Сабоурин чете този необикновен романс като история за автономността, добротата и либералните ценности, за сакралните основания на любовта и за последната възможност на един бог да бъде човек.
Коментирайки тийнейджърската любов на Пол и Чани в Дюн, последвана от епизодична картина от семейния им живот в Месията на Дюн, имахме повод да отбележим, че представянето на интимния живот и еротиката не е точно сред силните страни на Хърбърт. Екранизацията на Дейвид Линч с право не ги поставя в центъра на вниманието, съсредоточавайки се върху вътрешния опит на пробуждащия сън на протагониста.
Дени Вилньов, от своя страна, верен на своя тийнейджърски прочит на първите три книги на хексалогията, предлага версия, в която протагонизмът на Чани става централен, прекарвайки го през зрелия си опит на абсолютната власт, харизматичното лидерство и тоталната война. В този прочит Чани е едновременно антидотът и жертвата на макиавелизма на тези трима конници на апокалипсиса на зрелостта.
Четвъртият, бледият конник е вече случилото се бъдеще.
***
Навлизайки обаче във втората трилогия на шестокнижието, попадаме на една любовна история с митологични измерения, не предвещавана сякаш от нищо в досегашната репрезентация на любовта и еротиката в света на Дюн. Любовна история, в която единият протагонист вече не е човешко същество, а другият е дизайнерски продукт, специално създаден и предназначен за съблазняването на тирана-червей.
Любовна история в рамките на един неовизантийски императорски двор, доведен до чудовищния предел на една абсолютна власт, чийто източник вече не е човешки в буквалния смисъл на трансхуманното хибридно естество на владетеля. Шекспировите неовизантийски интриги и интригантство са възведени на степен, при която любовта по необходимост трябва да доведе до катастрофа, а еротиката докосва тератологично-монстрозното.
Любовна история, накрая, която търпеливият и отдаден читател не очаква нито жанрово, нито тематично, нито сюжетно, но я вижда извън всяко възможно съмнение да се случва. А неовизантийско-шекспировият свят на властта във вселената на Дюн е по определение и дифолт свят на генерализираното тотално съмнение във всички и всичко.
Настръхнахте ли? Аз да. Дори в работния режим на втори прочит за целите на този пътеводител. Любовна история, където най-малко бихме я очаквали. Истинска любовна история от калибъра на Божествена комедия и Мъжът без свойства, по-известен като Човекът без качества.
***
Лито ІІ се влюбва два пъти. Първата му голяма любов – от годините преди метаморфозата – е Ганима, неговата сестра-близначка. Втората му и последна любов – вече като Бог-Император – е посланичката на планетата Икс, Хви Нории, клонинг, създаден и възпитан за проникване в най-тесния кръг на владетеля, под дебелата му непробиваема кожа от пясъчни пъстърви на път да станат пясъчен червей.
Първото влюбване е някъде през предучилищната и ранната училищна възраст, второто – точно на три хиляди петстотин и девет години. При първото си влюбване в Децата на Дюн той е unchild, предродено не-дете, пробудено в пренатална фаза. При второто в Бог-Император на Дюн става дума вече за влюбена протоформа на Дюнския пясъчен червей, обожествен под митологичното име Шай-хулуд.
Старецът на Пустинята, Старият Татко Вечност, Дядо на Пустинята.
Пясъчният червей е описан за първи път в Дюн в епизода на инспекцията на добива на подправка от дук Лито (дядото на Лито ІІ по бащина линия), при което към него се обръщат публично с молитва като към божество. Молитвата е произнесена на глас пред свидетели от планетарния еколог Лайът-Кайнс, непосредствено след като червеят поглъща комбайна за събиране на мелиндж.
„– Благословен да е Творецът и Неговата вода – промълви Кайнс. – Благословено да е идването и отиването Му. Нека Неговото преминаване прочисти света. Нека Той запази света за Своя народ.“
В превода на Виолета Чушкова, направен преди 1989-а, тенденциозно е редуциран[1] подчертано религиозно-молитвеният характер на пасажа, изтъкнат в оригинала чрез последователната употреба на главни букви и императивни форми при означаването на божествеността на пясъчния червей. Те му се полагат като на божество.
Лито ІІ, намиращ се в стадия на предчервей – протоформа на това божество – се влюбва в изработен за целта клонинг. Любовта му е споделена както защото това влиза в програмата на клонинга, така и защото тя развива автономност спрямо дизайнерското си предназначение. Любовта като автономно надрастване на програмата на съблазняването.
Програмирано в дизайна на съществото автономно надрастване.
***
Меко казано екзотичната любов на меко казано неравната любовна двойка се оказва обаче не дотам ненормативна за света на Дюн, ако обърнем внимание на контекста, в който тя се случва. Протагонистите на Бог-Император на Дюн всички до един са под една или друга форма дизайнерски произведени и оформени.
Лито ІІ се самопроизвежда, целенасочено хибридизирайки се с ларвената форма на пясъчния червей. Майордомът Монео и дъщеря му Сиона са продукт на „програма за целенасочено размножаване“, с която Бог-Императорът иззема и поставя под свой контрол генноинженерната селекция на „Бин Джезърит“, чийто продукт, на свой ред, е била бабата по бащина линия на Лито ІІ, лейди Джесика.
Пореден клонинг от цяла серия, започнала още в Месията на Дюн, е голàта Дънкан Айдахо, с чиято последна за момента версия Хви Нории, самата тя клонинг, ще преспи в една почти експлицитна еротична сцена. Както първият голà на Дънкан, така и клонингът Хви са класически данайски дарове, троянски коне, които трябва да преодолеят свръхвисоки нива на защита.
В първия случай голàта е програмиран да убие Пол, но автономизацията му чрез себеприпомняне и себеизграждане осуетява плана. Във втория женският клонинг пробива защитата от първия опит и ускорява събитията, довеждащи до атентата срещу Бог-Императора, загивайки заедно с него.
***
Програмираността и контекстуалната „нормалност“ на тази любов обаче по никакъв начин не снема автентичната й патетична сингулярност, тоест изключителността на взетите решения и от двете страни. Бог-императорът решава да допусне планираното от иксианците създаване на пролука в бронята му.
Нека си припомним, че бронята беше пророческата метафора, образната фигурация на метаморфозата, превърнала го в това, което е в момента. Допускането на очевидна пролука в така разбираната броня е равносилно на заплаха за самата субектност, изградена и учредена от тази броня.
„С нарастващо вълнение Лито си даде сметка за наличието на измама, типична за иксианските махинации, в новия посланик. Това бе напълно в съгласие със собствената им програма за създаване и подготовка (breed) на подбрани индивиди, предназначени за специфични функции. А функцията на Хви Нории бе тревожно очевидна: да очарова Бог-Императора, да намери пролука в негова броня.“
Решението, взето от Хви, е не по-малко, за да не кажем несъизмеримо повече, свързано с поемане на непредвидим риск, доколкото тя го взима на базата на далеч по-ограничена информация, стриктно сведена до програмните параметри на мисията й. При първата й поява в романа се тематизира именно това съществено разминаване между програмното й информационно обезпечение, от една страна, и информираността, с която тя държи да разполага, от друга.
Държи да разполага не на последно място като свръхкомплексен дизайнерски продукт. Дизайнерите й обаче са склонни да я информират единствено в рамките на имащата да се изпълни мисия. По време на интервюто за заемане на поста на посланик при Двора на Бог-Императора този сблъсък по въпроса за степента на информираност проличава пределно ясно.
При положение че кандидатката е специално създадена за този пост.
***
Интервюто на Хви Нории в Големия Дворец на Инквизиторите на Икс е вторият и последен случай в Бог-Император на Дюн – след цитирания диалог между дъщеря и баща, записан от дъщерята – оформен като драматически текст. В този случай обаче диалогичната форма следва модела на разпита, инквизиционния модел, в който интервюираната се умъдрява тя да задава въпроси на институцията.
На първо място, Хви Нории не се задоволява с официалната версия за мотивите, накарали Лито ІІ да инициира самопреобразуването си в хибрид между човек и ларва на пясъчен червей. Проблематизирайки официалната версия, тя на практика поставя под съмнение основанията на механистичната картина на света на цивилизацията на Икс.
„ХВИ НОРИИ: Питам се, какво е накарало господаря Лито да приеме тази отвратителна трансформация, това тяло на червей, тази загуба на човешката си идентичност? Вие се ограничавате да отбележите, че го е направил заради властта и дълговечния живот.
ИНКВИЗИТОР: Тези мотиви не са ли достатъчни?
ХВИ НОРИИ: Попитайте себе си дали някой от вас би платил подобна цена при толкова нищожна възвръщаемост.“
Прави чест на дизайнерите на Хви Нории, че допускат толкова висока степен на самостоятелност в мисленето на създанието си. Тя е съвършен и неустоим продукт, защото това е допуснато в програмата й, но въпросите й на практика систематично поставят под съмнение политкоректната версия за тирана Лито.
„[…] Предлагам версията, че той е направил отчаяния си избор, защото е видял в нашето бъдеще нещо, предотвратимо единствено чрез подобна жертва. […] ИНКВИЗИТОР: Представяш тирана като безкористен слуга на хората! […] Каква друга положителна характеристика би приписала на тираничния Червей (the tyrant Worm)?“
Както при разговора между дъщерята и бащата, така и при този доста либерален инквизиционен разпит в крайна сметка се очертава опозицията и дилемата между тирана, от една страна, и съществото с пророческа дарба, жертващо се за човечеството като цяло. В рамките на дискурса на технократично-либералната иксианска цивилизация се избягва думата „Бог“, но описателно се подразбира.
***
Апропо, Хви Нории не оспорва свидетелствата за жестокост (brutality) на Лито, неприемлива за либералната парадигма, която тя споделя с интервюиращите я. (NB: спомнете си аналогична квалификация на принцеса Ирулан за Пол, бащата на Лито ІІ.) Но се опитва да я мисли в перспективата на някакво по-малко зло с оглед на неизмеримо по-лоши бъдещи алтернативи, от една страна, и на също толкова неизмеримо високата цена на жертвата, от друга.
Никой уважаващ себе си и реално заслужаващ името си (западен) либерализъм не може сякаш да се лиши от тези последни религиозни основания на ценностите си. Хви отстоява обаче не по-малко радикално и чисто секуларните основания на либерализма в неговото търсене на баланс между иновация и ценности. (Не, не „традиционни ценности“, защото иновативността е ключова ценност в либералната парадигма.)
„Господарят Лито винаги търси новото (newness) и оригиналното, но се безпокои от разрушителния потенциал в подобни неща.“ Отличен синтез, бих казал, на един защитим и вменяем либерализъм, въплътен в изключително симпатичен клонинг, чиято мисия е да открие пролука в бронята на един тиран, ако се изразим на политкоректния език на Инквизиторите на Икс.
Любовта, тази квинтесенция и връхна точка на всяка мислима автономност в дизайна на иксианския клонинг, ще намери тази пролука, потапяйки се в сакралните дълбини на либералния проект, без които той се превръща в чисто комсомолско мероприятие. Експлицитното теолого-автобиографично описание на тези дълбини е изведено като мото на неочаквания разпит, на който Хви Нории подлага Инквизиторите на Икс, тези добри комсомолци.
„Някои казват, че нямам съвест. Как лицемерят само, дори пред самите себе си. Аз съм единствената съвест, съществувала някога. Така, както виното запазва аромата на бурето, в което е лежало, аз помня същността на най-древния си генезис, а това е семето на съвестта. Това е, което ме прави свещен. Аз съм Бог, защото съм единственият, който наистина знае своето потекло!“[2]
Инквизиторите остават много доволни от степента на автономност, демонстрирана от специалния дизайн на посланичката Хви Нории. Тя обаче ще ги изненада с една квазиестетически незаинтересована употреба на тази автономност: както има изкуство за изкуството, така има и любов за любовта.
Когато има Бог. Когато попаднеш на Бог в рамките на дискурса на един либерален космос с помощта на една любов, добре програмирана и калибрирана в съгласие с автентично либералните ценности, помнещи религиозния си произход.
***
Нека да се върнем обаче към момента на първата среща. Това е любов от пръв поглед, напомняща за спонтанната симпатия в Помилване на Паоло Сорентино между италианския президент и посланичката на Литва.
Още преди да са разменени реплики, Лито си дава сметка, че Хви Нории е клонинг на човек, когото е харесвал някога като добър събеседник, но с огледално обърната етическа структура на личността. Прототипът е бил изкусен хедонист-циник, клонингът е природено добродетелно-ласкав.
Както при наслагването на образите на две снимки, естествената добродетелна ласкавост пази в себе си интелектуалната наслада от своята нравствена противоположност. Този принцип на генноинженерния дизайн на Хви се повтаря и на ниво образование.
Естествената й добродетелна ласкавост е прокарана през филтъра на рационално-инструменталния ригоризъм на бин-джезъритската школа. Но това школуване е добавено само като повърхнинен филтър, избягвайки дълбокото проникване в структурата на личността.
„Щом тя заговори, Лито прозря, че част от нейното образование е било дело на „Бин Джезърит“. Бе овладяла техния начин на контрол над реакциите и отговорите, на усет за полутоновете в разговора. Въпреки това той разбра, че привнесеният от „Бин Джезърит“ слой е фин, без да е успял да проникне в основополагащата ласкавост на нейната природа.“
Много се чудех и мъчих как трябва да се преведе the basic sweetness of her nature – как да се преведе sweetness. Българската сладост е от съвсем друг, прекалено гъсто, почти ориенталски сиропиран регистър. И въпреки изразено източния привкус на името на Хви[3], тя не е ориенталска сладост. Свалям шапка на Александър Бояджиев за преводаческото решение ласкавост. Да, нейната сладост е нежно-лека до степен на ласкавост. Това е Димчо-Дебеляновата ласкавост от Гора:
взори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,
пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим.
Тя е животът ласкав и любим.
***
Последващата размяна на реплики между влюбващия се Лито и дизайнерското създание, изработено така, че това неминуемо да се случи, е сред най-прекрасните епизоди в света на Дюн, съизмеримо по своята елизабетинска изящност единствено с Шекспировия пир в първия роман на хексалогията. И двете пиршества на живота ласкав и любим предшестват смъртта на домакините си: в първия случай на дук Лито І Атреидски, във втория на неговия внук.
„Лито доброжелателно се усмихна на Хви.
– Как са те подготвили да ме ухажваш?
Тя дори не мигна.
– Снабдиха ме с комплект от запаметени отговори за особени случаи – каза тя. – Научих ги както се изискваше от мен, но нямам намерение да ги използвам.
Точно това, което те искат – помисли Лито.
– Кажи на господарите си – каза той, – че ти си точният вид примамка, която да размахват пред мен.
Тя сведе глава.
– Ако това се нрави на моя господар.
– Да, нрави ми се.“
Позволих си този дълъг разгърнат цитат, защото тази неовизантийско-макиавелистична Шекспирова размяна на реплики не може да се реферира, тя трябва да се прочете в лица. От името на персоните на влюбените. За първи път в света на Дюн смъртоносната реторика на интригантството е използвана за предаване на един автентичен любовен дискурс. Резултатът е главозамайващ.
If it pleases my Lord. Yes, you do.
***
Хви Нории е чудесно създание – и marvellous, и creature в буквалния смисъл на думата – чиято дизайнерска продуцираност по никакъв начин не засяга автентичността на чувствата, които предизвиква. Тя ги предизвиква, защото е отгледана и възпитана сама автентично да ги преживява.
„Изглеждаше като същинско въплъщение на добротата (goodness), очевидно отгледана (breed) и възпитана в притежание на това качество от иксианските си майстори и господари, които внимателно бяха пресметнали ефекта, което това щеше да има върху Бог-Императора.“
Още при разпита-интервю при утвърждаването й за посланичка Хви Нории демонстрира ясно съзнание за функцията и таргета на етическата структура на своята личност. Когато Инквизиторът я упреква, че не следва стриктно официалната версия за тирана Лито, допускайки наличието на алтруистична мотивация от негова страна, тя се позовава на родово-династичния етос на атреидите.
„ИНКВИЗИТОРЪТ: Представяш тирана като безкористен слуга на хората!/ ХВИ НОРИИ: А не е ли такава отличителната черта на рода на атреидите?“
Таргетът на етическия дизайн на Хви, включващ ласкавост, доброта, откровеност и благост, визира характерна черта на рода на атреидите. Може би тук му е мястото да споменем нещо на пръв поглед банално, но важно за ориентацията в нравствената координатна система на света на Дюн: атреидите са американците, наследници на западната цивилизация, тръгваща от гръцката Античност.
Както харконите са руско-съветските хора със своя барон Владимир Харконен.
Като всяка голяма литературна творба, Дюн-хексалогията представя идеално-типичния образ на определена велика нация. Атреидите са този идеално-типичен образ на Америка, какъвто неин образ е и китоловната общност в Моби Дик.
Най-странното е, че има нещо такова в американците. Няма да забравя как след едно семинарно занятие с т. нар. фрешмени получих персонална благодарност от един от тези първокурсници за някаква конкретна информация от моята презентация.
Шестокнижието на Дюн позволява да видим това в епичен мащаб. Таргетът на етическия дизайн на Хви е именно този атреид-американец. В тази връзка един позакъснял дисклеймър: хексалогията определено не е за американофоби.
Когато източният човек намира западноевропейския за наивен, американецът за него е наивен на степен. Хви Нории е създадена и възпитана да харесва това до степен да се влюби и да накара да се влюбиш.
***
При Бог-Императора, от своя страна, човешкото е в напреднал стадий на превръщане във фантомна болка. Като липсващ крайник, в който ампутираният изпитва сърбеж. Той е в ситуация да хване последния влак за поне имагинерно връщане в междувременно абсорбираната му от пясъчните пъстърви човешка природа, която съзнателно е пожертвал.
Любовта, дизайнерски фасилитирана – да използваме този маркетингов израз – от Хви Нории, е този последен влак. Това, че той неизбежно ще излезе от релси и буквално ще падне от моста в реката, по никакъв начин не омаловажава екзистенциалната свръхценност на преживяването, пък било то и фантомно.
„Понякога не мога да избегна изпитването на силни илюзорни усещания (delusionary sensations), чувството, че някъде вътре в моята непрекъснато променяща се форма се намира тяло на зрял човек с всички необходими функции. […] Чувствам изчезналите си части. […] Дори мога да почувствам половите си органи, за които по мисловен път знам, че изчезнаха преди векове. […] Познанието не потиска подобни чувства. Моите изчезнали части все още се намират в личните ми спомени и в множествената идентичност на всички мои предци.“
NB: в качеството си на предроден Лито ІІ разполага в реално време с идентичностите-памети на съвкупното си генеалогическо дърво. Разполага с тях още като unchild, още преди метаморфозата.
***
Не само физиологично, но и емоционално в неговия случай любовта е фантомна болка на един предчервей, който халюцинира и си спомня за своя човешки живот. Това щеше да бъде чиста проба delusional disorder, ако не беше любовта на Хви, която в случая е интерсубективен критерий за истинност на делюзията.
„Изправилата се пред него Хви със самото си присъствие отчаяно зовеше неговото загубено човешко същество. […] Нищо не можеше да скрие дълбоката й тъга по човешкото същество, което Лито бе пожертвал. Тя знаеше това, което знаеше Лито: те щяха да бъдат приятели, любовници, партньори във върховното споделяне на сексуалността. Нейните създатели и господари бяха планирали тя да знае това.“
Кулминационната точка на жестокия романс и красота на този дизайн е пълната липса на всякакъв експлицитен сексапил. От Катул през Тертулиан до левия радикализъм на 60-те любовта призовава да бъдем реалисти и да искаме невъзможното. „В нея нямаше нищо открито съблазняващо, но тъкмо този факт я правеше за Лито дълбоко съблазнителна.“
Нима някой не вярваше, че той е Бог?
Една технократично-либерална цивилизация, една влюбена в него жена.
[1] Ето преводът на В. Чушкова: „– Благословен да е творецът вестител и неговата вода. Благословено да е идването и отиването му. Неговият преход прочиства света. Дано запази света за своя народ!“ В една молитва обаче не се констатира случващото се – неговият преход прочиства света – а се призовава към божественото утвърждаване на трансцендентния смисъл на събитието: Нека Неговото преминаване прочисти света. Абсурдно е в молитва да се използва и пожелателно-оптативната частица дано – молитвената модалност е категорично императивна: не дано (да) бъде твоята воля, а да бъде Твоята воля.
[2] Неясно защо, Александър Бояджиев е сложил точка. Посвенил се е, неясно защо, да остави удивителната от оригинала.
[3] ИИ настояват на китайско-корейската етимология на името, на мен ми звучи старозаветно-семитски.
