Надяваха се до седмица да се върнат в Украйна…
Когато влязох в една от стаите, които бяхме приготвили за хора от Украйна, заварих Олег. Той е мъжът от първото семейство настанено в Социален център „Св. Константин“ във Фондация КОНКОРДИЯ България. Скоро дойдоха и неговата съпруга Марина и дъщеря им Галя. Явно се връщаха от пазар в близкия магазин за хранителни стоки. Всички изглеждаха много уплашени, въпреки привидното спокойствие. Това беше вторият ден, откакто са при нас и май още не осъзнаваха какво точно им се случва.
„За първа нощ спим, откакто започна войната при нас…“, беше едно от нещата, които Галя, дъщерята в семейството споделя. „Страх ни е за живота ни, но искаме да се върнем, когато всичко свърши. Днес трябва да е имало преговори и се надяваме да са се разбрали и войната да свърши…“, продължи с надежда тя.
Те са бесарабски българи, роднините им са живеели в района на Ямбол и преди много години са се преселили в Украйна. „В района, в който живеем има над 75 000 българи, всички говорим български език.“ разказва Галя.
Олег е на възраст над 60 години и затова е могъл да тръгне със жена си и дъщеря си, заедно да потърсят по-спокойно място за живот. Там е останал обаче синът им Руслан, защото е на възраст, в която подлежи на задължителна военна служба и е забранено да напуска Украйна. Те идват от района на Одеса, като живеят в различни селища там: майката и бащата са пенсионери и живеят в село, в близост до Одеса. Дъщерята е на 36 години, юрист по професия, живее в Одеса. Когато започнала войната, заводът, в който работела бил разрушен и тя останала без работа. Руслан живее в град Измаил. Има българско гражданство и преди време е живял и работил в България. „Руслан ни каза да дойдем тук, в България, защото е по-сигурно. Ние живеем на границата с Румъния, там е опасно. Каза ни – ходете в България, и ето, тук сме“ сподели с мен Олег.
През цялото време Галя гледа с безизразен поглед. Няколко пъти казва, че веднага щом всичко свърши, някъде до една седмица – ще се върнат в Украйна. В погледа й има вяра, че това ще стане. Докато говорихме с дъщеря й Марина, тя се просълзи. Имаше доста измъчен вид, притесняваше се да ме гледа в очите. А Олег някак по мъжки беше приел това, което им се случва или поне не издаде пред мен голямата трагедия на войната, докарала ги тук, в България.
Попитах ги за „истината“ за войната в Украйна, споменах им за фалшивите новини, които се разпространяват в България, а вероятно и в другите държави. „Не можем и не искаме да коментираме политиката. Това е война, която тече в момента, застрашава живота ни и на много други украинци, затова сме тук, в България и се надяваме скоро всичко да приключи и да се върнем“ казва за пореден път Галя.
На следвашия ден си помислих, че тези две жени сигурно изобщо не са си представяли, че на 8 март, Международния ден на жената, ще се окажат в… България! И спонтанно решихме да им подарим по една свещ – розичка от нашето Ателие за свещи и керамика, за да почувстват и те празника. Галя и Марина искрено се изненадаха, усмихнаха се и благодариха. Показаха си и мартениците, с които някой вече ги беше закичил. Въпреки минутите, в които говорихме за празниците през март и усмивките, които за кратко озариха лицата им, те бързо се върнаха в действителността: „Чуваме шума от самолети, които ни плашат… Казахме си инстинктивно: нали не сме в Украйна, какво става…?“, сподели Олег притеснено. „Надяваме се до седмица да се върнем в Украйна…“ изрече с надежда отново Галя.
Пожелах им спокойни дни и дано всичко приключи скоро, за което всички тук се надяваме, но за съжаление не вярваме, че ще се случи… Ще предлагаме подслон, храна и каквото още можем за хората от Уктарйна, които потърсят помощ при нас, до запълване на стаите, с които разполагаме.
Дарете сега за бежанците от Украйна! е нашата дарителска кампания, в която всеки може да подкрепи хората в нужда. Можете да го направите тук или тук.
Благодарим!
