Най-деликатната грижа за началото: момчето Пол
Дюн започва с мото, което без подготовка въвежда в крайно чудноват свят, пълен със собствени имена, дати и имена на населени места. Като източник на мотото е посочено произведение на принцеса Ирулан, която се появява като епизодичен персонаж в самия край на първия едноименен роман на шестокнижието. От последното изречение на мотото става ясно, че Дюн е име на планета.
Някои от непознатите имена са снабдени с астериски, препращащи към речник в края на книгата, който в началото на четенето постоянно се налага да разгръщаме. NB: речникът, озаглавен „Терминология на Империята“, е информативен по същество, не е постмодернистка игра.
Само един пример в тази връзка от английския оригинал, по естествени причини изпуснат в българския превод: „BAKLAWA: a heavy pastry made with date syrup.“ Може би все пак е можело да се включи и в българския превод – заради информативния, поне за мен, сироп от фурми.
В оригиналното издание няма астериски и бележка под линия към първия от тях, която в българския превод коректно е отбелязана като „бележка на редактора“. Апропо, редактор. Българският превод на цикъла е дело на трима преводачи, започва в края на 80-те и завършва през 2000-а. До Месията на Дюн (втората книга) има видима редакторска и коректорска грижа.
От Децата на Дюн (третата книга) насетне, въпреки луксозното издание, за жалост е пълен редакторско-коректорски батак. Стигнем ли обаче дотам в четенето, ние сами неволно се превръщаме в благодарни редактори и коректори на текст, към който изпитваме пиетет.
***
Нека да се върнем обаче към първото изречение на мотото. Като при всички велики романи, то е единствено по рода си, авторска запазена марка, нокът, по който разпознаваме авторовия хералдически лъв. „Началото е онова време, когато трябва да се положи най-усърдна грижа везните да са точни.“
A beginning is the time for taking the most delicate care that the balances are correct. Курсив в оригинала и превода, в оригинала без кавички. Преводът на Виолета Чушкова е прекрасен.
Привеждам оригиналното изречение заради delicate care. Освен че е със сигурност усърдна, грижата на принцеса Ирулан и нейните сестри от Ордена „Бин Джезърит“, както ще видим, е и фина, деликатна, изискана. И това не е комплимент, в повечето случаи е страшно, неописуемо болезнено, ужасяващо.
***
Произведенията на принцеса Ирулан и занапред обилно ще предоставят материал за епиграфи – всяка глава ще има такъв – до самия край на първата книга, Дюн (1965), където тя е в ролята на историограф, следвайки праобраза си Анна Комнина, византийската принцеса-историк. Във втората, Месията на Дюн, тя вече ще бъде активно действащо и византийски интригуващо лице от самото начало.
Преминавайки от мотото, взето от творба на научно-фантастичната неовизантийска принцеса, към прозата на третоличностния повествовател, веднага усещаме някакво рязко превключване на регистъра. Тази силна читателска интуиция се потвърждава от свидетелство на сина на Франк Хърбърт, на когото в случая нямаме основание да не вярваме.
В биографията на баща си Брайън Хърбърт твърди, че началото на Дюн е поставено от хайку, написано някъде през есента на 1961 г., което Франк Хърбърт след това „превежда в проза“. При тази техника на писане, казва синът, възникват по-нататък „красиви описателни фрагменти“.
Оставяйки настрана баналната квалификация, типична за стила на биографията, между прозата на епиграфите и прозата на третоличностното повествование със сигурност има превключване, аналогично на описаното от Хърбърт-младши, поставило началото на Дюн. Трябва да призная, че началото на романа не ми хареса, но не поради превключването, което само направи чувството за неудоволствие стилистично по-отчетливо.
***
В началото не ми хареса средновековната атмосфера със „старата вещица“ и „замъка Каладън“. Появата в първото изречение на първа глава на Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм, учителка на лейди Джесика и императорска Жрица на истината, в качеството на „стара вещица“ някак драстично се размина с очакванията ми. (NB: при изписването на определени духовни санове ще използвам главните букви от английския оригинал.)
Да, в представите на околните непосветени, както необразовани, така и свръхобразовани, сестрите от Ордена „Бин Джезърит“ са „вещици“. Така я вижда в просъница от леглото си и петнайсетгодишният Пол.
„Старицата приличаше на вещица – с коса като сплъстена паяжина, прихлупила навъсеното й лице, и с искрящи като елмази очи.“ Средновековното придобива постепенно Шекспиров облик, за което също определено не бях подготвен. Предстои да видим, че както средновековното в един разширен смисъл на предмодерно-архаично, така и Шекспировото като универсален литературен език и свят ще са ключови за Дюн.
В последната книга на хексалогията Дюн: Домът на Ордена (1985), двайсет години след първата, ще се появят и много млади и буквално (ще видим: строго функционално) сексапилни Свети майки, което няма да попречи да ги наричат „вещици“, млади вещици. По време на изпитанието с кутията на болката на момчето Пол ще му се набият на очи белезникавите венци и сребристите метални зъби на „старата вещица“.
***
Идиосинкразната естетика на света на Дюн, широко плагиатствана в целия спектър от Междузвездни войни до братя Стругацки, се основава върху много особен хибрид между средновековно и научнофантастично. Средновековното при Хърбърт включва в себе си, от една страна, по византийски и арабски модел, гръкоримската античност (династията на атреидите, например), и, от друга, праисторично архаичното, укоренено в най-примитивното. Научнофантастичното, на свой ред, спада към разновидността soft science fiction с акцент върху юнгианска дълбинна психология, далекоизточни психотехники, екология, религия и политтехнологии.
Великолепна визуализация на този уникален хибриден свят, припряно и повърхностно маркетингово банализиран от Междузвездни войни, са хайлайнерите (най-големите товарни космически кораби на Космическото сдружение) в екранизацията на Дени Вилньов: колосални архаични тръбовидни и тороидни конструкции, напомнящи по-скоро на квазиприродни нетехнологични образувания, които превозват през огънати времепространства като някакви свръхсветлинни фериботи (или дори времепространствени тунели) цели флотилии от космически летателни апарати с по-разпознаваем технологично „твърд“ научнофантастичен дизайн.
Нека да се върнем обаче към усетеното – преди всякакъв размисъл по въпроса – като средновековно начало на повествованието. Още във второто изречение на първа глава, в което се споменава родовият замък на династията на атреидите на планетата Каладън, на преден план излиза една от определящите характеристики на средновековното в Дюн: хронологическата му положеност в едно колосално дълго време, измерващо се с хилядолетия.
***
За родовия замък, носещ името на океаничната планета Каладън (Дюн ще е пустинната планета), е казано, че е „служил за дом на двадесет и шест поколения атреиди“. Ако вземем за средна мерна единица на едно поколение трийсетина години, това съставя над осемстотин години.
С оглед на продължителността на живота в света на Дюн обаче, дължаща се на „подправката“ и достигаща до триста години, времето на обитаване на замъка Каладън може да нарасне до 1600 или 2400 години. За сравнение: историческото европейско Средновековие продължава около хиляда години.
Да вземем обаче долната граница на осемстотинте години на родовия замък Каладън. Те са вписани, на свой ред, в десетките хиляди години на съществуване на човешката цивилизация, описана в света на Дюн.
Действието на романа започва през 10 191 „стандартна година“ AG (After Guild, „след основаването на Сдружението“ на космическите навигатори), а земното летоброене, времето на „някогашната Терра“, се разполага някъде между 19 000 и 11 000 BG (Before Guild, „преди основаването на Сдружението“).
Осемте века на обитаване на средновековния родов замък на атреидите е първият повествователен знак за колосално дългото време, с което борави хронологията на света на Дюн, и същевременно първият знак, че средновековното в романа по някакъв начин е свързано с хронологичните мащаби и социално-политическите императиви на това дълго време. Дългото време, изискващо феодално или квазифеодално устройство.
***
Сюжетната завръзка на романа отчетливо и изрично очертава същностно средновековното естество на социално-политическата организация на човешките общества в Дюн. „Харконите бяха живели на Аракис [официалното наименования на планетата Дюн] осемдесет години, управлявайки планетата като квази-феод (quasi-fief) по договор с компанията „ЕМОП“, за да добиват гериатричната подправка мелиндж. Сега харконите си отиваха, за да бъдат сменени от династията на атреидите, които получаваха планетата в пълно ленно владение (fief-complete)“.
Давам мой превод на пасажа, за да изпъкнат по-ясно средновековните форми на феодално (ленно) владение. Планетата Дюн (Аракис) е била предоставена от падишах-императора Шедъм ІV първоначално на династията на харконите при специфични условия (с право да добиват мелиндж по определен договор) и за определен срок.
В рамките на политическа интрига, чиято същинска цел е отслабването на въздигащата се династия на атреидите, падишах-императорът им преотстъпва Дюн като пълно феодално (ленно) владение, което обаче трае на практика не повече от две седмици.
С изгледа за пълно ленно владение на Дюн – единственото място в познатата Вселена, където се добива възможно най-стратегическата суровина – атреидите трябва да бъдат подмамени да напуснат родната си планета и да се окажат напълно беззащитни на пустинната планета Дюн при последвалото нападение на харконите, подкрепени тайно от императорски войски.
***
Читателят получава първоначалните сведения за феодалното устройство на обществата в света на Дюн през мислите на тийнейджъра Пол, който лежи полубуден в леглото си, след като майка му (лейди Джесика) и Светата майка („старата вещица“) са надникнали в стаята му. От размислите на детето-протагонист научаваме също и за „съсловната система“ на феодалните общества на интергалактическата Империя.
„Той размишляваше… размишляваше. Може би на раздяла не си заслужаваше да скърби за живота в замъка Каладън, без игри и другарчета-връстници. Неговият учител д-р Юи бе загатнал, че съсловната система фофрелюш (faufreluches class system) не се спазвала толкова строго на Аракис.“
Българският превод предпочита „кастова система“ (изпускайки Хърбъртовия неологизъм фофрелюш), което също има своите основания, ако вземем предвид описваните в Дюн драстични социални различия (робите за удоволствия при харконите, например). Преводът „съсловна система“, от своя страна, отговаря на използваната за обозначението й дума faufreluches, чиято етимология е френска.
Ако искаше изрично да наблегне върху кастовия характер на социалната система, Хърбърт най-вероятно би избрал дума от източен език, при положение че преобладаващият брой заемки в Дюн, както ще видим, са именно от тези езици, включително и от санскрит. За момчето Пол в случая най-важна е, разбира се, откриващата се перспектива да си играе на Дюн с връстници „от народа“.
След съдбовното стечение на обстоятелствата Пол Атреидски наистина ще попадне в изцяло егалитаристкото общество на фремените, но няма да е за игра, а за потенциално смъртоносни религиозни и политически инициации. Но кой тийнейджър не е изживявал при четенето на Дюн тези инициации като ултимативната игра?
***
От съсловна гледна точка Пол е законороден наследник на баща си дук Лито Атреидски, глава на династията. Макар че разчита на по-хлабавата съсловна система на Дюн, за да има повече възможности за игра с връстници, Пол е шокиран, че „старата вещица“ се обръща към майка му на малко име и без титла.
„И как само наричаше майка му „Джесика“, сякаш бе обикновено момиче от прислугата, а не дама (Lady) от „Бин Джезърит“, наложница на дук (Duke’s concubine) и майка на наследника на дука (ducal heir).“
Откровено съсловното самочувствие на Пол по бащина линия, което ще избуи с пълна сила тъкмо при егалитарните фремени, не му пречи обаче да е „незаконороден“ по майчина. И не защото майка му е наложница, а не съпруга – тя е официална, законно призната наложница на дука и майка на неговия законороден наследник.
Пол е „незаконороден“ по майчина линия в смисъла на роден в нарушение на устава на женския Орден, чиято възпитаничка е майка му. В рамките на умението си да контролират всички процеси в тялото си бин-джезъритките могат да определят при зачатието пола на ембриона си. А в рамките на програмата за генетична селекция на Ордена те трябва да раждат само момичета.
„Проклета да е тази Джесика! – мислеше си Светата майка. – Да беше ни родила момиче, както и бе заповядано!“
***
Майката на Пол нарушава не само основен закон на бин-джезъритската изкуствената селекция (раждане само на момичета) и политтехнология (влияние върху падишах-императора и династиите посредством възпитанички наложници или съпруги), но и забраната за обучаването на синовете (в случай че изобщо в нарушение бъдат родени!) на бин-джезъритски психотехники.
Лейди Джесика е родила син от любов към Лито и от „гордост“, смятайки, че може да роди Куизъц Хадерах (вж. по-долу), който трябва да е същество от мъжки пол. В шестата книга от хексалогията Дюн: Домът на Ордена, посветена на Сестринството „Бин Джезърит“, ще има лайтмотивно повторителни проблематизации на любовта като опасна за функционирането на Ордена. Появата на Куизъц Хадерах ще се окаже катастрофично-апокалиптично.
Именно във връзка с двойното нарушение на устава на Ордена, допуснато от лейди Джесика в лицето на сина й, „старата вещица“ и Света майка се вижда принудена да посети Каладън и някогашната си ученичка и послушница, която междувременно е станала драстично непослушна. „Дори императорската Жрица на истината не можа да се изплъзне от тази отговорност, когато повикът на дълга пристигна.“
Да се чете: получило се е нареждане от Ордена да се проинспектира статусът на сина на отпаднала от Ордена възпитаничка, подлагайки го на „смъртното изпитание“ (the death-alternative test). Нещо като теста на Тюринг, но не дали си AI, а дали си човек.
С летален изход, ако се окаже, че си животно. Опасно животно със свръхчовешки генетични заложби, продукт на злоупотреба с програмата за генетична селекция на Ордена, и с ъпгрейднати умения, придобити вследствие на неправомерно получено бин-джезъритско обучение.
Случаят изисква „персонално обръщане на внимание“ от страна на „бин-джезъритка с ясновидска квалификация“ (a Bene Gesserit-with-the-Sight)[1], каквато квалификация Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм явно в определена степен притежава.[2] Обектът й на тестване – също. Може би дори в принципно по-висока степен от екзаминаторката, но още непробудена.
***
Страховитото средоточие на най-деликатната грижа за началото на повествованието в Дюн е именно това тестване на Пол от страна на „старата вещица“ и Света майка, която преди години е подложила на същия тест майка му в качеството й на възпитаничка на Ордена. „Майка ти оцеля[3] при този тест. Сега е твой ред. Приеми го като чест. Ние рядко го прилагаме върху момчета.“
Като изключим язденето на пясъчния червей, изпитанието със зелената кутия на болката сякаш е най-иконографичния в популярната култура епизод от Дюн.[4] Сама по себе си празната кутия, чиято вътрешност е зееща чернота (open blackness), е много кинематографична, типичен макгъфин.
Това, че е пълна с болка, не я прави по-малко неразбираема от куфарчето в Криминале, пълно със светлина, без зрителят обаче да вижда източника й. „Не можем да осакатяваме потенциални човешки същества. Има обаче хора, които биха дали доста за тайната на тази кутийка.“ Един от тях със сигурност е Фейд-Рота Харконен.
Епизодът с теста е и първата ситуация на зрелищна проява на феномена на Гласа, ключов за бин-джезъритските психотехнологии. За разлика от кинематографично необходимото падане на колене пред Гласа, което Вилньов спектакуларно-онирично ще повтори в Дюн: Втора част в сцената на сексуалното подчинение на садиста Фейд-Рота от лейди Марго Фенринг (Леа Седу!)[5], в романа Светата майка не сваля Пол на колене. Пол стои прав пред изпитващата.[6]
***
„Пол откри, че се подчинява, преди да успее да размисли. Прилага ми Гласа, помисли си. Спря по неин знак и застана до коленете й.“ (Курсив в оригинала, болд мой) Пол е обучаван от бин-джезъритската си майка на психотехниката на Гласа и добре разбира какво му се случва. Въпреки потенциално смъртоносния характер на теста, Пол не е безпомощен изпитван, той има изградени умения, които са от регистъра на психотехнологиите, използвани в самия тест.
Към тях спада и бин-джезъритската Литания срещу страха, съставна част от литургичните практики на Ордена. Литанията ще се появява отново и отново както в Дюн, така и в следващите книги на хексалогията като ключова технология на Аза.
„Не бива да се страхувам. Страхът е убиец на разума. Страхът е малката смърт (little-death)[7], която носи пълно заличаване. Аз ще се изправя лице в лице с моя страх. Ще му позволя да ме залее и прониже. И когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“
Бен-джезъритската молитва (макар религиозният характер на Ордена да се поставя под съмнение във вселената на Дюн)[8] субектно стабилизира Пол до степен да се обърне по тийнейджърски грубо към Светата майка на „стара жено“ – или още по-засилено в българския превод, но и не по-малко неуместно квазифолклорно за един тийнейджър от висшата класа: „старо“.
***
След успешното преминаване на теста, означаващо в случая буквално оцеляването, което на практика изравнява изпитването с инициационен ритуал, Светата майка провежда с Пол нещо като малка образователна беседа, въвеждаща инициирания (и читателя в негово лице) в предисторията на психотехнологиите и на школите, които са ги култивирали.
Връщането далече назад – десет хиляди години преди времето на действие на романа – в епохата на формиране на света на Дюн тематизира т. нар. Бътлъров джихад, религиозната война срещу изкуствения интелект. В българския превод Бътлъровият джихад липсва като термин в речника „Терминология на империята“, поместен в края на романа. Както ще видим по-нататък, това се дължи на систематичното избягване на самата дума „джихад“ (jihad) в българския превод.
Обяснението на термина е дадено при синонимното наименование „Великия бунт“ (Great Revolt): „кръстоносният поход срещу компютрите, мислещите машини и разумните роботи, започнал през 201 година B.G. [преди Сдружението] и завършил в 108 година B.G. Основната Божия Заповед [на Бътлъровия джихад] е запазена в О.К. [Оранжевата Католическа] Библия като „Не си прави машина по подобие на човешкия разум.“
Втората заповед от Декалога: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи.“ Светата майка си позволява да коригира формулировката на основната Божа Заповед, засвидетелствана в Оранжевата Католическа Библия: „Ала онова, което би следвало да се напише в О.К. Библия, е: „Не си прави машина, която да е фалшива имитация[9] на човешкия разум.“ (Курсив в оригинала)
Средновековно-архаичното в света на Дюн, изненадващо в началото читателя, очаквал жанрово по-твърда технологична научна фантастика, се вписва сюжетно във „Великия бунт“ на човечеството срещу мислещите машини. Последвалата религиозна и юридическа забрана на ИИ довежда до необходимостта функциите му да бъдат поети от индивидуалното (онтогенетично) и родовото (филогенетично) свръхразвитие на човешкия интелект.
„– Великият бунт ни отне патерицата – каза тя. – Той принуди човешкия ум да се развие. Бяха основани училища, които да развиват човешките способности. […] От тези древни школи до наши дни са оцелели главно две: „Бин Джезърит“ и „Космическото сдружение“ (Spacing Guild). Сдружението според нас придава най-голямо значение на чистата математика. „Бин Джезърит“ изпълнява друга функция.“ (Курсив в оригинала)
Посещението на „старата вещица“, Света майка със специална ясновидска способност и императорска Жрица на истината в замъка Каладън, представляващо възможно най-деликатната грижа за началото на пробуждането[10] на Пол, изпълнява именно тази друга функция.
***
Не става ясно дали „старата вещица“ събужда момчето при безцеремонното си нощно надникване в стаята му, на което майка му очевидно не може да се противопостави, или Пол тепърва се унася. Със сигурност обаче тя не внимава да не го събуди, въвличайки лейди Джесика в разговор на прага на стаята.
Когато забелязва, че Пол е буден, тя произнася едно съдбовно име, което в крайна сметка ще се окаже орисване, изцяло рационално обаче, тъй като крайната цел на другата функция на Ордена „Бин Джезърит“ е именно генноинженерното създаване на съществото, носещо наименованието, което старата орисница произнася почти буквално над леглото на детето. „И ако той наистина е Куизъц Хадерах… тогава…“
Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм ще усети върху себе си със страшна сила какво точно следва тогава в самия край на Дюн, но още в началото тя добре знае какви биха могли да бъдат последствията. Това са целени от Ордена последствия – търсени от неговата генноселективна програма кулминационни последствия.
Във втората част на екранизацията на Вилньов Светата майка казва на принцеса Ирулан, също възпитаничка на „Бин Джезърит“, без да следва буквата на текста на романа, но изцяло в духа му – изцяло в духа на рационалното боравене на Ордена с религиозните феномени: „Ние не се надяваме, ние планираме.“
В текста на Дюн същото гласи Надеждата замъглява наблюдението. (И наблюдението променя наблюдаемото, бихме могли да добавим.) След успешното преминаване на теста бин-джезъритската Света майка ще се опита майчински да приласкае потенциалното същество, дремещо в Пол. „– Възможно е да си Куизъц Хадерах. Седни, малко братче, тук, в нозете ми.“ Така е казала някога на Джесика, малко сестриче.
„– Предпочитам да остана прав.
– Навремето майка ти седеше в нозете ми.
– Аз не съм като майка ми.“
Типична тийнейджърска фраза, но всъщност Пол много прилича на майка си – е майка си, каквато е английската синтактична конструкция, използвана в отрицанието на сина I’m not my mother.
В случая синът всъщност повтаря майчиния (възрастово по-късен наистина) акт на неподчинение, за който читателят вече знае: лейди Джесика е нарушила заповедта на Ордена да роди дъщеря. Пол е резултатът от неподчинението на майка си, което неподчинение спрямо Ордена той ще възпроизведе, на свой ред, тъкмо в качеството си на Куизъц Хадерах.
***
Куизъц Хадерах (Kwisatz Haderach) е заемка от иврит, изходната словоформа е kefitzat haderech и означава „свиване на пътя“. Фразата е засвидетелствана за първи път през ХІ век в коментар към Битие 24:42 на равина от Троа, Северна Франция, раби Шломо Ицхаки, по познат с акронима си Раши.
Раши използва фразата kefitzat haderech при коментара на думата днес в стиха „И като пристигнах днес на извора, рекох: Господи, Боже на господаря ми Авраама, моля, ако правиш пътуването ми, по което ходя, успешно“. Френският равин тълкува, напомняйки за Дерида, но и за един Кафка наопаки, пристигнах днес като – с Божията помощ – „днес тръгнах и днес пристигнах тук“, при положение, че става дума за пътуване от 800-900 км., с камили.
От което Раши заключава, че „земята (пътят) се е свил(а) по чудодеен начин“, използвайки формулировката kefitzat haderech, за да изрази това сингулярно свиване. Еврейската мистика познава подобно свиване на пространството, включително и в самата божествена същност, която в космогоничния процес zimzum се свива, за да осигури (празно) място за творението си.
Хърбърт заимства еврейската теологично-мистична концепция, преосмисляйки я, от една страна, като генноинженерно скъсяване на еволюцията, протичаща иначе необозримо дълго под формата на естествен отбор, и, от друга, като прехвърляне на времепространствени мостове посредством една ментална способност за бъдене едновременно на много места.
Това е прерогатив на съществото, което е генетично изработено и психотехнично обучено да може да осъществява свиването на пътя – Куизъц Хадерах, Онзи, Който скъсява Пътя.
***
В края на визитацията си на Каладън, слагаща началото на пробуждането на Куизъц Хадерах у Пол, Светата майка го дефинира като „онзи, който може да бъде едновременно на много места“ (the one that can be many places at once). Определението, дадено в терминологичния речник, подчертава, от своя страна, генетичния и психотехничен аспект на едновременното-бъдене-на-много-места.
„КУИЗЪЦ ХАДЕРАХ – „Скъсяване на Пътя“. Това е наименованието, присвоявано от „Бин Джезърит“ на неизвестното, за което те търсели генетично решение: възпитаник на „Бин Джезърит“ от мъжки пол, чиито органични умствени способности ще преодолеят (bridge) пространството и времето.“ (Курсив в оригинала)
Заспивайки непосредствено след нощното посещение на „старата вещица“ (генен инженер и орисница по неволя), още преди инициационния тест на следващия ден, Пол сънува първото си пророчество в романа, първото си съно-видение за събитие в бъдещето, при което той вече (ще) е на Дюн.
„Пол заспа и засънува някаква пещера в Аракийн [административния център на Аракис-Дюн], видя се плътно обкръжен от мълчаливи хора, които се движеха на бледата светлина на приглушени светлинни глобуси. Там бе тържествено и нещо като катедрала – той се заслуша в едва доловим звук – ромон на вода, кап-кап-кап. И макар че продължаваше да сънува, съзнаваше, че при събуждането си щеше да си спомни съня. Той винаги си спомняше сънищата, които бяха предвещания (predictions).“
При втория разговор със Светата майка, посветен на пророческите сънища на Пол, които имат най-пряка връзка с феномена Куизъц Хадерах, Пол разказва за съня с пещерата-цистерна, но в него се появява нов ключов елемент, който не присъстваше в третоличностното повествование за съня в нощта преди теста.
„Сънувах някаква пещера… и вода… и едно момиче там – много кльощаво, с големи очи. Очите й са изцяло сини, в тях изобщо няма бяло. Аз говоря с нея и й казвам за вас, за това, че съм видял на Каладън Светата майка.“
Решаващият пророчески момент в съня – подлежащ на верифициране като пророчески в момента на разговора между Светата майка и Пол – е мотивът на белязването (put a stamp) от страна на Ясновидката и Жрица на истината, който антиципира белязващия тест, за който момчето предната нощ още не знае.
„Аз казвам на момичето, че сте дошли и сте ми поставили знак на необикновеност (strangeness).“ Би могло да се преведе и по-неутрално като „знак на особеност“, доколкото Пол едва ли би парадирал с тази „необикновеност“ след преживения ужас на белязването.
По-късно, под наркотичното влияние на „подправката“, предизвикваща вече видения наяве (а не само съно-видения, както досега), Пол ще определи тази особеност далеч по-драстично, но отново определено без да парадира с нея.
„Аз съм нещо друго… някакъв урод (freak).“
***
Когато предвещаващият сън на Пол за пещерата на Дюн се сбъдне във втората част на романа, вече ще е късно за всякакви мисии от страна на Ордена, отглеждащ от деветдесет поколения своя Куизъц Хадерах. Той вече се е родил, но неговите репродуктивни инженери са го изпуснали, въпреки положената от Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм.
Пол вече е получил името, с което ще стане месията на фремените, име, на което попаднахме, без да знаем каква е връзката му с Пол, още в първото мото на романа: Муад’Диб. Вече е в пещерата цистерна – катедралата с ромона на вода от съня – където участва в траурен ритуал по „връщането на водата“ на покойник във водите на племето.
„Виждал съм това място насън – помисли си той.“
Разпознаването на вижданото в настоящето като пророческото (съно)видение на бъдещето в миналото вече е катастрофално-апокалиптично не само за изпусналата го бин-джезъритка с ясновидска квалификация, но и за самия Пол Муад’Диб. Дежавюто с пещерната катедрала-цистерна съдбовно потвърждава за самия херос пророческата му способност – той вече е видял неща в бъдещето, които не иска да се случат.
„Тази мисъл [Виждал съм това място насън] едновременно вдъхваше увереност и безпомощност. Някъде отпред по тази пътека фанатичните орди си пробиваха своя опръскан с кръв път през вселената с неговото име на уста. Зелено-черното знаме на атреидите щеше да стане символ на ужаса. Свирепите легиони щяха да се хвърлят в битките, надавайки своя боен възглас: „Муад’Диб!“
Това не бива да става – каза си той. – Не мога да позволя да стане това.“
Но че е виждал вече това място насън неумолимо доказва, че това ново бъдеще, за което сега има видения наяве под влияние на „подправката“, ще стане, ще бъде.
„И Пол, крачейки зад Чани, долови, че е пропуснал някакъв жизненоважен миг, че не е взел някакво важно решение и че сега бе уловен в собствения си мит. Той знаеше, че бе виждал това място и преди, че го бе преживял като реален опит във фрагмент от свой пророчески сън още на далечната Каладън“.
***
Чани е голямата фременска любов на Пол, която той също е виждал насън още на Каладън. Да върви зад нея също означава да върви по пътеката на сбъдващото се бъдеще, което той не иска да се сбъдне.
Когато я вижда на Дюн, Пол си припомня как е разказал на Светата майка за този сън. Разказаното – интерсубективно споделеното – има, при равни други условия, по-висока степен на достоверност от чисто интериорния опит на съновидението.
„Той си припомни гневната дързост (bravado), с която навремето описваше лицето, видяно насън, когато заявяваше на Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм: „Аз ще я срещна!“ Тогава това е звучало като тийнейджърско полюционно видение и бравада, но е било достатъчна индикация за една ясновиждаща бин-джезъритка и Жрица на истината.
Сега момичето от сънищата на тийнейджъра върви пред един пробудил се с ужас Куизъц Хадерах. Метафората на ужаса е океанична. Дюните са застинали вълни.
„Пределите на дарбата му да вижда в бъдещето му се представиха сега по нов, по-смайващ начин. Имаше чувството, че е яхнал вълната на времето и ту пропада надолу, ту се покачва върху гребена й – а всички други вълни около него се извисяваха и сгромолясваха, като ту откриваха, ту закриваха онова, което носеха на повърхността си.
И през всичко това някъде пред него застрашително се възправяше свирепият джихад [в българския превод: свирепите легиони], насилието и кланетата. И те бяха като канари, надвиснали над прибоя.“
***
Когато в самото начало на 60-те години на миналия век Франк Хърбърт систематично използва във втората част на Дюн, думата „джихад“ – jihad[11] – Сайед Котб още не е публикувал Пътепоказателят (1964), манифеста на съвременния глобален джихадизъм.
Във втората и третата част на романа[12], „подписан за печат“ (както пишеше в техническите карета през реално съществувалия социализъм) през пролетта на 1989-а, Виолета Чушкова систематично изпуска или замества думата jihad със синонимни формулировки. В цитирания по-горе пасаж, например, свирепият джихад е заместен със свирепите легиони.
Мъдро преводаческо (или редакторско) решение в годините след т. нар. „Възродителен процес“, вменяващ „ислямски фундаментализъм“ на всяка съпротива срещу насилствената смяна на имената на българските турци и забраната на мюсюлманските обреди и традиции. Научната фантастика беше отблизо следена от комсомола.
Всъщност Хърбъртовата критика на харизматичното лидерство и религиозния фермент в политиката можеше да бъде апроприирана от националкомунистическата пропаганда през 80-те, но сякаш е било прекалено сложно за другарите. Или преводаческият екип на Дюн се е погрижил това да не се случи, изличавайки метафората на вселенския джихад от българския превод?
Десетилетия след краха на комунизма един нов комсомол щеше да определи „ислямизацията“ на фремените в екранизацията на Дени Вилньов като „грешка“. В Дюн (2021) и Дюн: Част втора (2024) джихадът присъства само в откъслечните пророчески видения на Пол. Самата дума не се споменава в екранизацията, заменена от израза Holy War.
Предстои да видим как Вилньов ще отговори на комсомолските обвинения в „ислямизация“ на фремените в последната част от трилогията си Дюн: Част трета, стъпваща основно върху Месията на Дюн, където вселенският джихад вече е сбъднато бъдеще в миналото, отнело във вселенски мащаб живота на шейсет и един милиарда души.
***
След края на теста Светата майка извиква да влезе майката на изпитвания. Пол постепенно идва на себе си след ужасната болка и страх. Присъствието на майка му, неговата учителка по психотехниките на Аза, възвръща самообладанието му и саморефлексията.
„Майка му бе преминала през това изпитание (test). То имаше заложено в себе си ужасно предназначение (terrible purpose)… болката и страхът бяха неописуеми (terrible). Пол имаше представа от ужасните предназначения. Те продължаваха напред въпреки всичко. Те съдържаха в себе си собствената си необходимост. Пол почувства, че самият той бе заразен от ужасно предназначение. Все още обаче не знаеше какво бе то.“
Оказвайки се в пещерата-цистерна на фремените, която вече е видял като катедрала с капеща вода в пророческия си сън преди теста, усещането за своето ужасно предназначение ще придобие за Пол императивната форма на асубектно юнгианско родово съзнание (race consciousness), едно генноинженерно юнгианско колективно несъзнавано напиращо да се осъществи независимо от него.
„Пол усещаше в себе си напиращото родово съзнание, собственото си ужасно предназначение и знаеше, че тази неудържима колосална сила (juggernaut) не може да бъде възпряна от някакво малко препятствие. Тя набираше маса и инерция. Ако той умреше сега, в този миг, всичко щеше да продължи чрез майка му и неродената му сестра.“
Азът е „малко препятствие“ – small thing – пред колосалната колесница на Бог Джаганатха – санскритската етимология на juggernaut – Господаря на Вселената, господаря на колективното несъзнавано, колективния господар на индивидуалното ужасно предназначение. Когато още не знае какво е неговото ужасно предназначение, момчето Пол изказва пред Светата майка дръзко предположение.[13]
„Какво е това Куизъц Хадерах – да не би да е гом джабър в човешки образ?“
ГОМ ДЖАБЪР – „Повелителят на смъртта“. Особената отровна игла, потопена в метацианид, използвана от прокторите на „Бин Джезърит“ при смъртното изпитание, проверяващо дали тествания е човек.
Светата майка току-що го е използвала при тестването на Пол.
В арабската етимология на „гом джабър“ gom означава нация, хора, племе или просто народ. Jabbar означава 1) да си силен, извисен, величав (като финикова палма, даваща много плод), 2) да принуждаваш, налагаш волята си чрез сила, да си деспотичен и 3) да оправяш, допълваш, поправяш, възстановяваш (от същия корен е думата „алгебра“: оправяне на уравнения). Ал-Джаббар е едно от 99-те имена на Аллах със значение „Всеподчиняващия“.
Куизъц Хадерах, a human gom jabbar.
[1] В българския превод е „бин-джезъритка с вътрешен глас“, една от малкото терминологически неточности на отличния превод (и отличната редакция и корекция на превода) на Виолета Чушкова. Ясновидството (the Sight) и Гласът (the Voice) са две принципно различни способности в сферата на Ордена. Лейди Джесика вече е обучавала сина си на психотехнологията на Гласа, докато Ясновидството има отношение към свързаните с генетичната селекция заложби, които имат да бъдат отключени, „пробудени“ от наркотичната „подправка“ и свързаните с нея психотехнологии. На Пол това тепърва му предстои.
[2] Срв. репликата на лейди Джесика: „– Питам само какво виждате в бъдещето със своите свръхспособности (superior abilities)?“ (Курсив мой)
[3] В българския превод „изтърпя“ – прекалено слабо за survived. „Поласкан“ също не е достатъчно: Be honoured. За едно момче ще е чест да бъде подложено на този тест (б. м.).
[4] Кутията на болката е изобразена и на кориците на първото българско издание на Дюн (1987, 1989) в две книжки.
[5] Подлагайки го на теста, лейди Фенринг открива, че Фейд-Рота обича не само да причинява, но и да му причиняват болка. В случая на харконския принц тестът с кутията на болката се оказва мазохистична увертюра към основната мисия на лейди Фенринг да забременее от него в рамките на възпроизводително-селективната програма на Ордена. В романа няма „смъртоносно изпитание“ на Фейд-Рота, който по дефиниция е „животно“, а само фертилизационно съблазняване.
[6] Чисто пространствено това е възможно само ако си представим Светата майка седяща на доста издигнато кресло тип трон на евентуален подиум, за да може стоящият Пол и седящата екзаминаторка да са на едно и също равнище, което е необходимо за прилагането на гом джабара (вж. по-нататък).
[7] В българския превод „онази низка смърт“. Хърбърт изрично използва калка на френския израз petite mort, описващ посторгазменото състояние (б. м., курсив в оригинала).
[8] В „Приложение ІІ. Религията на Дюн“ (четирите „Приложения“ за жалост не са включени в българския превод) религиозната амбивалентност на Ордена е формулирана недвусмислено: „зад затворени врата и в личен план в „Бин Джезърит“ отричат, че са религиозен орден, но същевременно действат зад почти непроницаема завеса от ритуален мистицизъм, а техният тренинг, символизмът им, организацията и вътрешните методи на обучение са почти изцяло религиозни“.
[9] В българския превод да подражава. Опозицията „подобие-подражание“ е логически убедителна, но използваната в оригинала дума е counterfeit – „да фалшифицира“ (б. м.).
[10] До този момент момчето Пол е имало „пробуждащи сънища“ (waking dreams), сега му предстои да се пробуди наяве.
[11] Думата се появява за първи път, но еднократно в самото начало на романа в термина „Бътлъров джихад“ (Butlerian Jihad) – изпуснат в българския превод – в разговора на Пол и Светата майка след теста.
[12] Първото българско издание на Дюн е в култовата поредица „Галактика“. Романът е публикуван в две отделни книжки с еднакво оформление: Дюн І (1987, първа част) и Дюн ІІ (1989, втора и трета част).
[13] Майка му веднага реагира на дързостта на сина: „– Пол – обади се Джесика. – Не бива да държиш такъв тон на…“.
