АкцентАнализАнализи

Необяснимият президент 

Споделете статията:

Какъв беше комуникационният проблем в „Боянските ливади“?Дали личностните характеристики и ценностните различия обусловиха неизбежно разминаване между д-р Желю Желев и СДС по основните въпроси на управлението и защо речта на президента на пресконференцията беше посрещната на нож, като най-голямата заплаха за демокрацията в България и правителството? Защо Желев беше демонизиран като основен враг, остракиран и стигматизиран?

 

Вижте спомените на Боян Славенков, икономически съветник на Президента на Република България(1990 до 1997) г., публикувани в сборника „Каузата на Нашия президент“, посветен на 90 годишнината от рождението на д-р Желю Желев, изд. Изток-Запад.

 

 

 

 

 

Винаги съм имал съмнения относно възможността спомените да възстановят пълната представа за даден човек. Въпреки че те могат да разкрият интересни аспекти от неговата душевност и социално-психологически качества, те не обясняват напълно неговите мотиви и решения. Осъзнавайки ценността на спомените за „съживяването“ на историята, реших в своя разказ за д-р Желю Желев да се фокусирам върху няколко ключови момента от неговия президентски мандат. Детайлите разкриват по-цялостно личността, затова ще припомня отделни „подробности“ от живота му, които дават по-пълна представа за неговата личност. Ще се опитам да обясня някои събития от президентството му, които несправедливо се представят изопачено от неговите опоненти с цел да се омаловажи значението на неговия принос към демократизацията и европейското развитие на България.

 

 

Първи спомен

 

За първи път се срещнах с д-р Желю Желев на един от първите свободни митинги през есента на 1989 г. Към края на митинга бяхме заобиколени от гъст кордон милиционери и аз очаквах да започнат някакви издевателства срещу нас, или в най-добрия случай да бъдем арестувани и подложени на административни и политически наказания и унижения. По тази причина бях едновременно и уплашен от евентуалните последствия за мен, ако бъда задържан от органите на властта, но и горд, че имах смелостта да бъда един от малкото жители на София, събрали кураж да излязат на площада срещу комунистическата власт. Бях силно развълнуван от тази съвсем нова роля в моя живот и преживявах особена възбуда, която днес трудно бих могъл да опиша, но разбирах много добре уникалността на момента и това ме караше да бъда още по-неспокоен. Когато протестът свърши, случайно срещнах Димитър Луджев, с когото се знаехме от интелектуални обсъждания и семинари в Софийския университет и заедно продължихме да вървим и да коментираме случилото се по посока на булевард „Раковски“. В края на площада пред „Ал. Невски“, до бившето съветско посолство, той ми каза: „Ела да те представя на Желю, сигурно не го познаваш?“. Дотогава бях правил неуспешни опити да се запозная с него, а ето че желанието ми се сбъдваше от само себе си. Наистина този ден беше необикновен за мен.

 

Познавах философските му възгледи относно теорията на Ленин за отражението, и по-конкретно смелата и принципна критика на марксисткото определение за материята, за което той беше преследван и заклеймяван като неблагонадежден млад учен. Притежавах книгата му „Фашизмът“, инкриминирана почти веднага след издаването ѝ от печат. Тя беше се превърнала в бестселър на черния пазар, разменяше се само между приятели и надеждни познати, търсех начини да получа автограф от автора. Надявах се по този повод да разговаряме и лично да се запознаем. Искрено се възхищавах от гражданската му смелост и дисидентска позиция относно престъпленията на комунистическото управление и на самозабравилия се личен режим на Т. Живков, изразявани в интервюта по радиостанциите „Свободна Европа“, „Би Би Си“ и „Дойче веле“. Неговият глас, заедно с този на Петър Манолов, олицетворяваше пробуждащите се от дългия летаргичен сън потъпкани съвест и достойнство на българското общество. За мен, както и за останалите слушатели, той пораждаше естествена гордост и възвръщаше европейското си самочувствие.

 

Бях впечатлен от думите му в едно от интервютата, в което по типично дързък начин коментираше изключването си от редиците на БКП преди години, като я обяви за недостойна да бъде неговата партия чрез риторичния въпрос: „Нямах нищо против да бъда изключен от тази партия като неблагонадежден за нея, но се питам дали тя е достойна аз да бъда неин член?“. По това време работех като научен сътрудник в Икономическия институт на БАН и заедно с група колеги и приятели бяхме сформирали нещо подобно на неформален кръжок, в който дискутирахме катастрофалното икономическо развитие на страната и пагубната политика на комунистическата върхушка, наречена от нас – по думите на американския институционалист Торстейн Веблен – „празната класа“. Но ние не се явявахме политически опоненти на режима и затова бях радостен да се запозная с най-известния към момента български дисидент.

 

Желев изглеждаше изключително спокоен и беше в пълен контраст както с обзелото ме вълнение, така и с шумотевицата и разговорите на висок глас на разотиващите се участници в митинга. Излъчваше самоувереност и спокойствие, твърдост и решителност на човек, който много добре знае какво трябва да предприеме опозицията на властта и какво ще се случи в близкото бъдеще в страната. Той самият олицетворяваше това бъдеще, волята за свобода и независимост от бремето на властта. Впечатляваха буйно стърчащата му невчесана коса и старомодните му дълги бакенбарди. Облеклото му хармонизираше с неговата душевност и го отличаваше от стандартизирания типаж на редовия социалистически гражданин. Изпъкваше черната канадка, с която се появяваше на първите свободни митинги през есента и с която остана запечатан върху фотографската памет на това славно време.

 

След като се здрависахме, те с Луджев си размениха по няколко думи за мероприятието, организирано на следния ден от Клуба за гласност и преустройство в кино „Петър Берон“, и той отново потъна в мълчанието, в което го заварихме. Приличаше на усамотен мислител сред екзалтираното множество, което също правеше излъчването му необикновено и в определена степен необяснимо. Тогава и през ум не ми е минавало, че един ден ще работя заедно с този непознат човек и че ще се борим, за да осъществяваме мечтите си.

 

Днес, от позициите на главозамайващите промени, настъпили в спящото и пасивно до 10.11.1989 г. българско общество, си обяснявам спокойствието на Желев в онзи момент като израз на мощната духовна енергия, генерирана с упорит интелектуален труд и самоусъвършенстване по време на принудителното му отшелничество, в пространственото и в моралното измерение на понятието. Израз на мисловната прозорливост на силната личност, която вярва в успеха на своята справедлива кауза. Мисля, че поради това той ясно виждаше в случващото се на площада само една малка прелюдия към необратимите радикални промени, които предстояха да се случат съвсем скоро.

 

Той беше наследил най-силните добродетели на една отминаваща епоха от среда, на която предстоеше да бъде асимилирана от повсеместно настъпващия социализъм. От тази гледна точка, срещата му с Града и градското, според мен не се е състояла никога. Неговата нравственост  затова се формира като различна от налагащата се вследствие на социалистическата индустриализация и масова урбанизация, на  повсеместното проникване на  болшевишката диктатура  и идеология във всички пори в социалния живот. Всичко това му създава постоянен дискомфорт в рамките на  градската среда, поставя го в конфликт с нейните личностни, професионални и емоционално-духовни атрибути. Формира го като една вечно бунтуваща се срещу не-свободата и несправедливостта личност. По този път морално-психологическото несъгласие на Ж. Желев с обществените норми и  начин на живот, в процеса на индивидуалното съзряване естествено се трансформира в интелектуално и накрая в политическо дисидентство.

Етиката   предшества и детерминира политическото съзнание и поведение, бунтът му срещу не-истината и лъжата се  превръща в постоянен принцип, независимо от социалните роли и статус които той приема. Всъщност това е неговият кантиански „категоричен императив“, чрез който той се реализира като личност, възприема социалната действителност и  активно  се бори да я промени.

Моралният императив в личността на Желю Желев

 

Темата за вътрешното отшелничество на Желю Желев е многопластова и богата на смислови конотации. Тя може да служи като отправна точка за разбирането на основните черти на неговия характер. Най-силният вектор в тази констелация е формирането на неговата ценностна система, където постепенно се оформя дисидентско съзнание и действие. Основополагащо място в нея заема моралният кодекс на Желев, закодиран през юношеските му години в родното му село.

Малцина от съвременниците му осъзнаваха парадоксалния психологически и морално-етичен ефект на обидните квалификации по негов адрес, като „селянчето от Веселиново“ (Георги Марков и Венцеслав Димитров), „онзи селянин в президентството“ (Александър Йорданов) и „онова малко човече от Веселиново“ (Петър Берон). Произходът му, с който враговете му се опитваха да го уязвят, всъщност беше най-силното му предимство. Той не се срамуваше от него и в едно интервю след избирането си за президент подчерта благоприятното въздействие на насилственото въдворяване в селото на съпругата му върху възпитанието на децата. Дори каза, че понякога се пита дали не би било добре да бъде изпратен отново там, за да има спокойствието да е с най-близките си хора и да пише трудовете си.

По времето на разпада на социализма, всички ние, „гражданите“, носехме най-одиозните черти на едно загниващо общество. Лицемерието на комунистическата идеология се съчетаваше с профаниращата инструментализация в прозаичното ежедневие на „социалистическото общежитие“. Градът, олицетворен в образа на столицата, се асоциираше с корупцията и неограничената власт на комунистическата номенклатура, мрежата от връзки и шуробаджанащината, обслужващи кариеристичната похотливост на партийните величия и техния антураж. Появяваха се имуществени различия и в стандарта на живот на прослойките, свързани с властта и партията. Меркантилността и отчуждението на човешките отношения, покварата, личностното и духовно падение на хората бяха повсеместни.

Бъдещият дисидент не можеше да приеме тази същност на града като концентрирана метафора на комунистическа България. Именно в средата на произхода му се раждаха кълновете на недоволството срещу господстващата политическа и социална система, с която той не се примиряваше. На социалната и морално-ценностна система на града противостоеше тази на българското село, поне доколкото в него се бяха съхранили остатъците от патриархалните отношения на до-социалистическа България. Те включваха натуралната прозрачност и определеност, уважение към собствения труд и този на останалите членове на общността, чувството за споделеност и съпричастност, взаимопомощ, солидарност и доверие, както и справедливост, базирана на постиженията на всеки човек съобразно резултатите от собствения му труд и лични способности. Възпитанието на Желев в духа на традициите на българското село беше неговото голямо предимство в житейски и личностен план.

 

 

 

Професионалната колегия и политическите предизвикателства

Желю Желев се противопоставяше на професионалната колегия в Софийския университет, където защитаваше своите дисидентски възгледи относно определението на Ленин за материята и където по-късно преживяваше митарствата и интригите около почти 20-годишното спиране от печат на труда му за фашизма. От личния ми опит в академичните среди мога да заключа, че за него тези среди представляваха по-рафиниран и циничен вариант на моралните дефицити на Града, облечени в науко-образната схоластика на комунистическата идеология.

След 10-ти ноември 1989 г., Желев се сблъсква с нови предизвикателства сред оформящите се политически партии и движения. Освен обичайните типажи на градския фолклор, в тази среда навлизат немалко хора с нечист косъм, внедрени агенти на Държавна сигурност и комунистически провокатори, обикновени службогонци и безпринципни търгаши. Някои от тях достигат до ръководни постове в структурите на опозицията и с тях Желев трябва да се сблъска първо като лидер на СДС, а впоследствие – в умален мащаб – и в Президентството. Много от тях успяват да спечелят доверието му, да имат по-силно влияние от полагащото им се при вземането на важни решения и да го подвеждат с грешна информация и инсинуации.

При сблъсъка на неговата ценностна система на Селото с тази на Града имаше две възможности: или да се приспособи към господстващия тип морал, който в сърцевината си беше този на тоталитарната система, или да е в постоянно несъгласие, в явна или неявна конфронтация с нея. Той избра втората.

Желев се водеше от принципа да се отнася към другите като към равнопоставени на себе си и в това виждам влиянието на професионалното му възприемане на всеки човек като равностоен участник в общуването и диалога, където според Сократ се ражда истината. Ще обърна внимание на няколко момента, всеки от които вероятно ще изглежда странен, но в действителност е напълно хармонизиран с координатната система на неговата душевност.

Не се сещам за нито един случай, в който президентът Желев да ми е заповядал нещо с тон на висшестоящ в длъжностната йерархия, независимо дали това е било по повод на моите формални задължения като негов подчинен в администрацията на институцията, или по неформален повод. При него всички разговори, от които произтичаха конкретни задачи, завършваха обикновено с думите: „И моля те, направи си анализа и ми го донеси, когато можеш…“. По същият начин се отнасяше и към целия екип от съветници, когато се събирахме заедно във връзка с внезапно възникнало събитие, изискващо спешно обсъждане в негово присъствие и по-подробен анализ. Колкото и неотложна във времето да е била съответната задача, Желев никога не се обръщаше към нас в повелителна форма, а казваше: „И когато сте готови с материалите си ще ви помоля да ги оставите на секретарката ми“.

Приятелското отношение към екипа си и третирането ни като равнопоставени с него беше подчертано при едно наше официално посещение в държавата Израел. Спомням си как по време на неговата лекция в Кнесета (парламентът на Израел), посветена на философските проблеми на физическото пространство, един от моите колеги беше леко задрямал, поради умората от тежката програма на цялата делегация, особено на съветниците. Желев беше информиран за случилото се и на връщане в самолета пред целия екип добронамерено шеговито определи какво „служебното наказание“ беше определил за своя сътрудник с думите: „Поради това, че не успя да чуеш моята лекция, те наказвам със задължението да я прочетеш цялата“.

Да се обяснява подобен стил на работа с отсъствието на управленски опит би било елементарно и повърхностно, макар и на пръв поглед правдоподобно. Наивно е да си представим един действащ дисидент като заемащ ръководна административна длъжност в социалистическа организация. Затова аз го отдавам на философското у него.

 

Особености в характера на Желев и отношението към опонентите

Друга особеност, подчертаваща разглежданата черта в характера на Желев, се проявяваше в отношението му към неговите опоненти, които грубо и неоснователно го нападаха и хулеха с първичния език на улицата, стигайки дотам да изгарят книгите и портретите му по площадите в познат фашистки маниер или да пожелават смърт на него и на семейството му. Той и към тях проявяваше благородство, като им опрощаваше демонстрираните съвсем доскоро лични обиди и хулиганско поведение. Това се случваше всеки път, когато те идваха да молят неговата помощ за свои лични цели, а не за „победата на демокрацията“. Същите, които игнорирайки всякаква политическа логика и реалности, си бяха въобразили, със сериозна доза политическа дебилност, че са спечелили изборите „с малко, но завинаги“. Тъй като нямам възможност да се спирам по-подробно на всеки отделен случай, ще спомена най-показателните примери.

Най-напред, Георги Марков повлече крак, като в един момент стана чест гост на „Дондуков“ 2, за да подреди собственото си благополучие, като заеме освобождаващото се място от квотата на президента в Конституционния съд. Агентът на ДС „Николай“(чиято битност като доносник на службите до този момент не беше официално осветена) спечели благосклонността на д-р Желев и бе номиниран от него да получи един от най-висшите постове в държавата. Той намери в лицето на президента подкрепа, каквато неговото покварено съзнание дори не си е представяло. Спомням си, че Желев споделяше с удовлетворение пред нас как някои от личните му противници се отърсват от предишните си заблуди и преминават на страната на реалността.

Желев беше чужд на елементарното политическо ниво, в което всеки е по презумпция прав според партийните интереси и настроения за момента, опитваше се да пренесе проблемите в полето на етиката и благоразумието. Защото все още възприемаше враговете си не като бивши, а като евентуални отново спечелени  приятели, с които могат да намерят справедлив компромис за сътрудничество в името на демократичните преобразования.

Последният щрих от моралния кодекс на Желев предават думите на Аспарух Панов, дългогодишен депутат и активист на Радикал-демократичната партия, на когото мога да се доверя напълно. Когато на връщане от морето той решава да посети Желев в село Грозден, където е на почивка със съпругата си, става свидетел на следната картина: „Беше точно по обяд и ги заварихме двамата да сервират храна на служителите на НСО. Личната му охрана беше седнала на една голяма маса, а домакините стояха прави и постоянно шетаха наоколо, като Желев през цялото време беше неспокоен и постоянно приканваше жена си да досипе в чиниите на „момчетата, за да не останат гладни, да им напълни с ракия или безалкохолно чашите“. Жельо и Маруша живееха в кухнята на приземния етаж, а горе в техните спални помещения бяха настанили президентската охрана, защото им били на гости…“

Като интелектуалец и философ, Желев винаги търсеше истината и се стремеше да живее с нея, отричаше и не приемаше полуистината, да не говорим за лъжата и инсинуацията. По тази причина в ценностната му система доминираше човешкият, хуманистичен подход към другия, независимо дали е политически опонент или съюзник, уважението на заеманата позиция и на чуждите възгледи. Подобна честност е красив и справедлив начин да управляваш собствения си живот в хармония със заобикалящия свят.

Но тази етика е трудно приложима, когато се ръководи държава и политическа система, особено в българската действителност, със своята имагинерност, подвластност на външни сили, подмолни течения и дълбок разпад на моралността в обществото. Вярата във възможността да се съчетават хуманността и почтеността с коварните и хладни правила на политическата игра в страната бе плод на известен наивитет на д-р Желев. Последиците от този негов недостатък намериха кулминацията си в „Боянските ливади“ и последвалите събития. Те показаха, че моралът в политиката по нашите географски ширини е сюрреалистична притурка, която приема циничен и гротесков вид в неморалното и отровено от класово-партийната проказа мислене.

Комуникационният проблем в „Боянските ливади“

Личностните характеристики и ценностните различия обусловиха неизбежно разминаване между Желев и СДС по основните въпроси на управлението. На повърхността това се изрази като комуникационен проблем, като опит за демократичен диалог в публичното пространство, но проведен на различни езици, с различно смислово съдържание на понятията и думите на отделните говорители. Несъвместимостите в културата и възприемането на демокрацията като начин за функциониране на обществото избухнаха в политически конфликт относно правомощията и мястото на отделните центрове на властта.

Докато за Желев основният въпрос се състоеше в това как да се смени по най-ефективен и бърз начин системата и коя стратегия би била най-подходяща, за правителството темата на деня беше консумацията на властта и подчиняването ѝ на тяснопартийни и икономически интереси. Той мислеше стратегически, докато управляващите се наслаждаваха на временното си царуване и на отделни краткотрайни успехи, които обаче ги отдалечаваха от магистралния път на успешното развитие. Те не осъзнаваха своето политическо късогледство, което ги правеше изключително чувствителни към всякакви забележки и критични нотки, били те формулирани с най-добронамерен тон.

Комуникационният проблем между двата центъра на властта за съжаление се превърна в политически. Идеята на президента да организира пресконференцията на „Боянските ливади“ беше предизвикана от тревожните симптоми на волунтаризъм и прибързаност в действията на правителството на Филип Димитров, което бе започнало да губи обществената подкрепа за дълбоките и смели социално-икономически реформи, заложени в предизборната му програма. Едновременно с това то бе „обявило война на всички, по думите на д-р Желев – на синдикатите, работодателите, обществените медии, църквата“. (Истината е, че Желев имаше намерение първоначално да дискутира единствено проблемите на Българската православна църква след нахлуването на отец Христофор Събев и компанията му в сградата на Светия Синод. Как и по каква причина той разшири предмета на своята пресконференция за мен остава тайна и до днес.) Вместо обединение – конфронтация, каза той, „налице са опити да се провокира война между основните държавни институции – Парламента, Президентството и Правителството“.

Подобен път на управление беше безперспективен и крайно рискован, и желанието на президента беше да помогне на изпълнителната власт да коригира грешките си чрез смяна на поетия курс, търсене на диалог и на компромисни решения със социалните партньори и всички обществени сили, способни да направят дълбоките промени възможни. Предупреждението, което той отправи към правителството, беше, че то може да загуби общественото доверие и властта, което действително се случи скоро след това.

 

Желев беше протегнал приятелска ръка към своите политически съмишленици и „другари по оръжие“ от борбата срещу комунистическата диктатура и за демократични преобразования, но жестът му беше отхвърлен като предателски и злонамерен. Той нямаше друг съюзник на този терен; беше издигнат и избран за президент от СДС и търсеше обща линия за бъдещи действия срещу опитите за реваншизъм на номенклатурата, бившите комунисти и обединените с тях сили на реакцията (работещите нелегално тайни служби, съветска агентура, недоволните от промяната и други).

Реално се получи точно обратен на първоначалния замисъл ефект. Речта на президента на пресконференцията беше посрещната на нож, като най-голямата заплаха за демокрацията в България и правителството. Желев беше демонизиран като основен враг, остракиран и стигматизиран. Започна се открита война между двете институции, а падането на правителството на СДС в края на годината автоматично беше вменено като грях на Желев. От двете страни на фронта стояха политическите лица, участвали в започналата промяна на обществено-политическото преустройство на страната, но те вече разговаряха на различен език.

Президентът вярваше във възможността за безпристрастен и равнопоставен диалог с правителството на СДС, организацията, която той създаде и на която все още беше неформален лидер. Правителството пък говореше с политическия лексикон на властимащите, не търсеше обмяна на мнения, страхуваше се от критика, защитаваше се без да взима под внимание очевидните дефицити и проблемни решения на своето управление и възприемаше всяка публичност като враждебност.

Въпреки добрите си намерения обаче, пресконференцията беше грешка. Всичко казано там беше истина като съдържание, но форматът и начинът на поднасяне на информацията бяха неправилни. Грешката дойде от типа комуникация между двете страни, а неуспехът показа, че тя е дори невъзможна. Желев сякаш бе забравил, че е държавен глава и не си даваше сметка, че критиката, която изразява по време на „Боянските ливади“, ще се възприеме не като опит за равностоен диалог между приятели и съратници, а като злонамерена атака със сериозни политически последствия. Ако той осъзнаваше това обстоятелство, не би трябвало речта му да бъде точно на това място, с този антураж около себе си и само с въпросните избрани журналисти и електронни медии, които не криеха антипатията си към правителството.

Критичност можеше да се прояви и към БСП, която всячески се опитваше да блокира работата на кабинета и демократичните реформи, но отсъствието на подобна критична линия също беше недостатък в речта на президента. Неадекватна на реалностите беше и визията му за възможен разговор, от която правителството бягаше, виждайки капан в самата идея. А Желев дори се надяваше, че организациите и низовите звена на СДС могат да започнат една „оздравителна дискусия“: представа за прекалено демократична процедура, неприемлива за партийните лидери.

 

***

 

Споменът, който ще разкажа тук, може да се квалифицира с думите на самия субект, който в битността си на председател на Народното събрание, обичаше да завършва парламентарното заседание с фразата: „Това беше един хубав ден за българската демокрация“. Нека припомня предисторията на събитието, за да се открои още по-релефно огромният контраст между двете лица на моралната дилема.

След пресконференцията на станалите прочути „Боянски ливади“, Александър Йорданов се беше превърнал в един от най-яростните критици на действащия президент. Той беше инициаторът на инициатива за свалянето на Желев от длъжност с нови предсрочни президентски избори още през същата есен и упражняваше оскъдните си литераторски умения по негов адрес. СДС беше изгубил изборите през 1994 г. и страната се управляваше от комунистическото правителство на Жан Виденов, а вътре в редиците на демократичната опозиция се засилваха междупартийните борби и търкания, в които немощните радикал-демократи нямаха никакво бъдеще, освен като присъдружен сателит на по-големите партии в коалицията.

Бях изключително изненадан, когато влизайки в кабинета на Желев по работа го заварих да разговаря с Ал. Йорданов, държащ дружелюбен и приятелски тон. Беше дошъл да спечели благоразположение и отново да даде уверения в своята лична лоялност към бившия лидер и създател на СДС. „Нали няма да има проблеми да подпишеш указа за моето назначение за посланик в Македония?“ Отговорът, който последва моментално, беше – „Да, Сашо, както вече се разбрахме“.

Желев седна за момент на дивана и тогава го видях такъв, какъвто го запомних на нашата първа среща – усамотен и тих, благороден. Но този път ми се стори много по-замислен. Какво ли си е мислел тогава? Дали отново е броил наум колко бивши лични опоненти е спечелил за своята справедлива кауза да възпитава в демократизъм и висока нравственост доскорошните си съмишленици, а сега политически противници? Или съвсем ясно е осъзнавал, че е помогнал по човешки на един нагаждач, „герой на нашето време“, поставящ личния си интерес над всичко и готов да преследва користните си цели, влизайки в противоречие със средствата за тяхното изпълнение?

Не бих могъл да знам, но когато напуснах кабинета, забелязах, че Желев изглеждаше малко по-тъжен.

 

***

В разказа си основно внимание обърнах на моралното измерение в личността на Ж. Желев, тъй като то характеризира по най-неоспорим и доминантен начин неговата човешка същност и е ключът към разбирането на битието му като политик. Той не беше и не приличаше на типичен политик в професионалния смисъл на думата, а изпълняваше тази си функция „принудително“, поради вменената му от историческите обстоятелства отговорност да приеме длъжността на президент. Мотивацията на действията и решенията му никога не е била чисто политически детерминирана. В преобладаващия брой случаи той не е реагирал и мислил като политик, а като човек. По този начин се е стремял да бъде президент на целия народ, негов морален стожер, въпреки трудностите и противопоставянията в обществото.

Колкото по-близо се доближаваме до образа на Желев и по-добре опознаваме човека зад него, толкова повече ще се убеждаваме, че поради своето благородство, честност, безкористност и ценности, той ще остане в нашите спомени като необяснимият президент. С отдалечаването ни от неговото време все по-добре ще разбираме релевантността на действията му. Но и все по-трудно ще ни е да си ги обясняваме в една епоха на екстремна политизация, стигаща до границите на профанирането, разпад на държавността, деформация на човешкото у хората и поставянето на властта в лична услуга на този, който я консумира.

Защото Желю Желев искаше да бъде лъв. В никакъв случай лисица.

*Доц.Боян Славенков e iъавтор на предизборната програма на СДС от 1990 г.. От 1990 до 1997 г. е икономически съветник на Президента на Република България- д-р. Жельо Желев. Преподавател в ПУ. Паисий Хилендарски“ и СУ“ Климент Охридски“. 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Подкрепете ни

Споделете статията:
slavenkov@abv.bg'

Доц. Боян Славенков

През периода 1980- 1990 е научен сътрудник в Институт за икономически изследвания на БАН. Съавтор на предизборната програма на СДС от 1990 г. От 1990 до 1997 г. е икономически съветник на Президента на Република България- д-р. Жельо Желев. Преподавател в ПУ. Паисий Хилендарски" и СУ" Климент Охридски".