Затихващата дискусионност е отказ от размисъл за границите на българското и гражданското
Предпочитам Яворов.
Казвам това по повод. Лицето Сула писало за нашия „сблъсък“ с лицето „Костадинов“, което него лично го поставял в „пат“. Трябвало да си замълчи, да гледа отстрани и от време на врече да се кръсти, защото иначе щели да го „заклеймят“.
Зарадвах се първо, че е въобще възможно някой или нещо да постави това лице в пат и да го накара да млъкне. Може би с този новаторски за себе си акт Сула ще спре с поне за малко с библейски гримираните си баналности? Може би ще поведе след себе си мълчаливи тълпи от „пат“-реоти?
Но радостта ми беше прибързана. Той, разбира се, съвсем не беше млъкнал, това просто не му е дадено. В същото писание продължаваше надълго и нашироко сам да си преценя и да разсъждава с подръчни средства. Между другото беше родил и следната мисъл:
„Въпросът „що е патриотизъм?“ не е продуктивен, защото при отговор „любов към родината“ веднага се поражда следващият въпрос: „що е родина?“. Тя невинаги е територия, но дори и когато е такава, невинаги съвпада с територията на съответната държава….“
Тук зарязваме Сула, защото нямаме време. Но това, че въпросът не бил продуктивен е толкова семпло и зашеметяващо невярно твърдение, че заслужава мъничък коментар. Да го беше споделил Сула с Петко Славейков, или с Раковски, с Ботев, Вазов, Стамболов, Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Алеко Константинов, Елин Пелин, Антон Страшимиров, на Константин Петканов, Димитър Михалчев, Спиридон Казанджиев, Константин Гълъбов, на Найден Шейтанов, Иван Хаджийски … Да го беше казал на Лилиев да се не мъчи с този същий въпрос и да не пише великата си, недооценена поема „Родина“!… Да беше посъветвал Талев, Емилиян Станев, Константин Павлов, Константин Илиев, Ани Илков и пр. и пр. да спрат най-накрая със своите непродуктивни глупости.
Историята е учител на живота. И този учител казва: истинският патриотизъм е чувство, но не по-малко и размисъл, дискусия между най-светлите и питащи умове, проточила се през вековното време. И тази дискусия представлява самоизследване, изпитание на границите на българското и гражданското, тревога „Защо сме такива?“, желание да станем по-добри, търсене на чистата и свята република. Друг е въпросът, че мътната политическа реалност винаги, днес също, е била далеч от тази идеалистична дискусия…
Днес ние, нейните наследници, трябва да си дадем сметка, че не дискусията, самата дискусионност е в опасност. Забраняват ни да мислим за тези работи. В ход е престъпното популистко внушение, че за подобни неща не бивало да се говори, трябвало да се благоговее. Те били пред-рефлексивни, в „народната памет“ (научена в трети клас), в несъзнаваното, „в кръвта“, „в почвата“ и пр.…. По стари нацистки модели пред очите ни патриотичните ценности биват пакетирани като недосегаема „светиня“, за чието „оскверняване“ отговарят шпиц-команди и юнаци с байраци. Съвсем скоро ще ги обявят за мощи. И само посмейте да ти пипнете…
В този смисъл дори се радвам, че пат-ираният Сула не е замлъкнал. Говори, драги Сула, говори, пипай, дрънкай ако трябва, все пак е слово, мисли някакви. Пък и за всеки влак има пътници.
Но все пак предпочитам трена на Алеко и на Яворов.
Родина
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови…
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мъртва в зной, под дъжд и гръм
която днес един — друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози — на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, — на битието вечно ново?
Но то… но то е в мене, тук, където
ридае миналото — тъмен ек,
и дето бъдащето — зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене — ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб…
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам — за да бъда сам в безброя.
Препечатваме от фейсбук с любезното съгласие на автора
