Развой на българското наказателно право от Освобождението до 1941 г.

Бележка от проф. д-р Веселин Вучков

През 1941 г. Министерството на правосъдието издава юбилеен сборник „60 години българско правосъдие (1878-1941)“. Книгата е библиографска рядкост. В уводната бележка министърът на правосъдието Васил Митаков отбелязва: „С издигането на Софийската съдебна палата – най-големият веществен паметник на българската култура, се завършва една цяла епоха в развитието на нашия съдебен живот… Настоящият сборник ще остане като един втори – духовен – паметник на същата епоха, който ще свидетелства пред потомството за крайните усилия на поколенията…“. Това наистина е така: сборникът е подготвен от най-компетентните български правници от онзи период (съдии, прокурори, адвокати, професори) и съдържа информация за конституционното положение на съдебната власт, за принципите на съдебната организация, за тенденциите в развитието ѝ, за дейността на конкретни съдебни институции, изразена в съответни таблици и диаграми в абсолютни и относителни цифри, за адвокатурата, за затворното дело, за амнистиите, помилванията и мораториумите, за съдебните сгради и пр.

Четейки текстовете, не мога да не споделя оформилото се у мен усещане за наличие на плеяда образовани юристи и за излъчване на етична професионална атмосфера.

Представям на читателя текста на проф. д-р Никола Долапчиев. Той е роден през 1897 г. в гр. Сливен, завършва ЮФ на Софийския университет през 1920 г. Специализира в Бон и Берлин, където защитава дисертация. Постъпва като асистент в Софийския университет и постепенно се оформя като титуляр по Наказателно право. Бил е ръководител на катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство, както и декан. Симпатизира на политически кръг „Звено“. В края на 1944 г. и началото на 1945 г. е служебен защитник пред т.нар. Народен съд на брата на починалия Цар Борис III – княз Кирил. През 1947 г. е назначен за пълномощен министър в Лондон, Великобритания, но след няколко месеца се обявява за невъзвращенец. През 1957 г. отпътува за САЩ и заживява в Лос Анджелис, Калифорния. Умира там през 1964 г.

Текстът, освен друго, свидетелства за наличие на смела изследователска съвест, противостояща на някои политически заигравки с наказателните закони и на груби нарушения на принципни положения.

Поводът за настоящата публикация е юбилеен – през тази  и следващата години (2026 г. и 2027 г.) отбелязваме 130 години от приемането на първите български закони в наказателноправната област: Наказателния закон (1896 г.) и Закона за углавното съдопроизводство (1897 г.).

Направил съм единствено стилова корекция, осъвременяване на правописа и някои незначителни съкращения.

След Освобождението на България от турското робство в страната остава да действа още старият отомански на­казателен закон от 1861 г., който пък е едно подражание на Наполеоновия кодекс от 1810 г. Но отоманският наказа­телен кодекс се оказа непригоден за нуждите на обществения живот на новоосвободения български народ. В много отношения той не е отговарял на правния мироглед на нашия народ, на неговия стремеж към култура и на неговия напредничав дух. Отоманският наказателен закон е съдържал много остаряла система на наказания, някои от които не е било възможно да се приложат в новата българска държава, като например заточение (по­ради липса на отдалечени местности), затваряне в крепости (тъй като такива България няма) и т.н. Освен това тоя закон е предвиждал за едни престъпни деяния наказания, които народното правосъзнание е считало за много строги; за други пък престъпни деяния, които народът е смятал за доста тежки, са се предвиждали много леки наказания, а за трети престъпления, като например многобрачието, богохулството и др., не се е предвиждало никакво наказание.

Вън от това, цялата система на отоманския наказателен закон е била вече много остаряла, и много празноти са били налице, като: липса почти на каквато и да било обща част, на систематичен дележ на престъпните деяния, на правила за осно­ванията, които смекчават или увеличават вината, на основания, които изключват наказателното преследване и изпълнението на наказанието (във връзка с последното трябва да се отбележи, че този закон не е познавал давността като средство за погася­ване на наказанието), и т.н.

Това поражда нужда от собствен български наказателен закон. По почин на министър К. Стоилов в 1886 г. се натоварва Ал. Дякович, тогавашен прокурор при Русенския окръжен съд, да изра­боти проект за наказателен закон, който става закон едва през 1896 г., на 1 май. За образец на българския НЗ са послужили най-модерните по онова време наказателни законници: унгарският от 1880 г., нидерландският от 1881 г. и проектът за руски НЗ от 1886 г. (който става закон в 1903 г.).

Българският НЗ съдържа 544 члена, от които чл.1 до чл.97 и чл.539 до чл.544 са посветени на общата част, а останалите – на особената част. Възприет е двойният дележ на престъпните деяния, а именно на: престъпления и нарушения. За жалост обаче разграничителният критерий за тоя дележ не е ясно очертан. В зависимост от принадлежността на дадено деяние към едната или другата категория се определя например действието на НЗ относно мястото (само престъпления, но не и нарушения, извършени в чужбина, се наказват по българския НЗ), замяната на глобата с тъм­ничен затвор или запиране (при неплащане глобата за престъпление се заменя с тъмничен затвор).

Различни са: наказуемостта на опита (всеки опит за престъпление е наказуем, а при нарушение е ненаказуем) и съучастието (наказуеми са подбудителите и помагачите само при престъпление, но не и при нарушение), давността на наказа­телното преследване (за престъпления тя е от 5 до 20 години, а за нарушение – 1 година), на рецидива (за престъпления – 5 години, и за нарушения – 1 година) и на наказанието (за престъпление от 10 до 25 години, а за нарушение е 2 години) и т.н. Трябва да се отбележи, че рецидивът по българския НЗ е уреден общо и разпо­редбите му се отнасят до всички престъпни деяния. Същото важи и за опита. При съучастието е възприета крайно акцесорната форма (чл. чл. 51 и 53). Чл. чл. 1 и 2 от НЗ установяват принципа nu­llum crimen nulla poena sine lege. Крайната необходимост (чл. 46) има по-широк обсег отколкото другаде, например в Германия; допуска се спасяване не само на живот и тяло, но и на други правни блага, стига причинената вреда да бъде маловажна в сравнение със спасява­ното правно благо. Вменяемостта е определена по смесения етиологично-симптоматологичен метод, като са посочени не само при­чините, но и проявните форми на вменяемостта. Намалената вменяемост не е позната на закона като особено понятие, но е дадена възможност за намаляване на наказанието при смекчаващи и крайно смекчаващи вината обстоятелства. До 10-годишна възраст е налице абсолютна невменяемост, а при възраст от 10 до 17 години – относителна невменяемост, която е поставена в зависимост от липсата на разум.

Наказателната система е изградена върху лишаването от свобода. Всички останали наказания стоят на заден план. Към главните наказания се отнасят: смъртното, доживотният строг тъмничен затвор, временният строг тъмничен затвор (от 1 до 15 години, а при особени случаи до 20 години), тъмничният затвор (от 1 ден до 3 години, а в особени случаи до 4 години), запирането, глобата и мъмренето (само за непълнолетните до 17 го­дини). Към допълнителните наказания се отнася: лишаването от права, конфискацията на определени предмети и обнародването на присъдата.

Българският НЗ е възприел относително-определената форма на наказателната санкция. Дори и смъртното наказание, което по своята природа е абсолютно определено, може да бъде заменено от съда с по-леко наказание – доживотен или 15 годишен строг тъмничен затвор – при наличности на крайно смекчаващи вината обстоятелства (чл. 61). Така се оказва в действителност, че строго погледнато, в нашия НЗ няма абсолютно определени на­казания.

Усвоени са институтите на предсрочното освобождаване и на реабилитацията. Законът предвижда, покрай наказанията, и осигу­рителни мерки (макар да не ги назовава така): настаняване във възпиталище, в лечебница за душевно-болни и пр.

Аболицията, като средство за погасяването на наказателното преследване, не е позната. Но затова пък са известни като такива средства амнистията, давността и смъртта на виновния; помилва­нето погасява напълно или отчасти наложеното наказание.

В допълнение на НЗ идва законът за условно осъждане от 1904 г., с който се установява франко-белгийската система: отсрочва се изпълнението на наказанието за 3 години, след изтичането на който срок, ако осъденият не е извършил ново престъпление, се освобождава от наложеното му условно наказание; през време на изпитанието не се установява никакъв особен надзор.

От влизането си в сила (1 май 1896 г.) до днес (1941 г.) НЗ е претърпял 20 изменения и допълнения. По-важните от тях станаха през 1936 г., като засегнаха най-важната глава от пре­стъпленията против държавата: предателство и шпионство. По­нятието за шпионство бе разширено така, че да обхване не само военни и политически, но също и стопански, научни и всякакви други тайни от естество да увредят безопасността на държавата.

Вън от Наказателния закон съществуват една голяма редица допълнителни наказателни закони, от които най-важният е Военно-наказателният закон от 1888 г., заменен с нов от 1938 г.

Законът за работата на затворниците от 1922 г. дойде да уреди затворния режим, като установи една система, която се доближава много до прогресивната (ирландската). Той възприе три основни начала: 1) задължителност, 2) производителност, 3) възнаградимост на работата. Работата не е задължителна само за ония, които се намират под следствие, или са още подсъдими пред първа инстанция (знае се, че у нас съществуват две инстан­ции по същество), или които са осъдени за политически престъпления. Всичките (обаче) могат, ако искат, да работят. Освен възнаграждението, което получават, затворниците, които работят, се ползват от друга една привилегия: наказанието им се нама­лява, като 20 работни дни се броят за 30 прекарани в затвора (чл. 26). Чл. 12 наказва бягството от затвора по време на работа (в друго време бягството е ненаказуемо, по довод от противното на чл. 152 НЗ, който заплашва с наказание само оня, който е освободил затворника). Наказанието се състои от незачитане на изтърпяното до бягството на някои от тях. Отговорността е: лишаване на всички от групата от намаление на наказанието, което им се следва, съгласно чл. 26, и то само за 6 месеци работа.

Българското наказателно право – главно и допълнително – бе подложено на една твърде интересна еволюция. Всички по-важни обществени, стопански и политически промени в живота на страната от Освобождението на България до днес намериха едно не­посредствено отражение в наказателното законодателство. Това е едно потвърждение за живата и неразделна връзка между обще­ствения живот и наказателното право.

Така, Световната война, която накара да се почувства нуж­дата от по-голяма дисциплина във войската, породи едно важно из­менение във Военния наказателен закон (ВНЗ), с което се засилиха наказанията за най-важните военни престъпни деяния. Опасността пък от спекулации и използване на стопанските затруднения, предизвикани от войната, създадоха закона за С.Г.О.П. с новите наказателни санкции. Настъпилата от войната държавна катастрофа събуди народното негодувание и накара да се потърсят виновниците за това: така се създаде през 1919 г. „Закон за съдене и наказване на виновниците за народната катастрофа“. Съгласно чл. 1 от този закон, наказват се с доживотен строг тъмничен затвор, а в случай на корист – със смърт, ония, които са взели активно участие в обявяването на войната 1915 -1918 г., без да бъде предварително свикано и консултирано Народното събрание, а също и онези, които са издали и заповядали турянето в действие на раздел III от ВНЗ. Съгласно чл. 2, заплашени са със същото на­казание ония, които са взели активно участие в дипломатическата подготовка или ръководство на войната, като са нарушили зако­ните или са действали с користна цел. Чл. 3 предвижда същото наказание за ония народни представители, които са повлияли за подготовката или обявяването на войната и са използвали съз­даденото от последната положение, за да набавят облаги за себе си или за други. Чл. 4 пък (който след 2 години бе отменен) предвижда наказание за всички лица, частни или длъжностни, граж­дански или военни, които, възползвани от своето служебно или обществено положение, са повлияли за подготовката или продъл­жаването на войната и са използвали създаденото от последната положение, за да набавят облаги за себе си или за други, както и ония лица, които користно са действали, било като са вършили спекулативни сделки от естество да внесат угнетение или раздразнение във войската и народа, или пък са вършили изстъпления в окупираните земи. Съгласно чл. 5 осъдените се лишават от граждански и политически права завинаги и се задължават да заплатят на държавата причинените от войната вреди и загуби.

От приведеното се вижда ясно, че въпросният ЗСНВНК е един революционен закон. За да даде удовлетворение на неу­държимото народно негодуване, което даже се изля и в истински политически бунт – радомирските събития – след пробива на Добро поле, законодателят дойде да погази няколко основни начала на Наказателния закон и на Конституцията, а именно: като е дадена обратна сила на закона, е нарушено началото nullum crimen, nulla poena sine lege praevia, установено в чл. 76 на Конституцията и чл. 2 НЗ; нарушен е също принципът, според който не е допустима обща конфискация, а само такава на определени пред­мети, които са забранени или с които е извършено престъплението – чл. 37 НЗ – защото когато се задължават осъдените да заплатят причинените на държавата от войната вреди (които се изчислиха на няколко милиарди лева), фактически това означава пълна конфискация на имота на осъдените; като нарушение на принципа, че само държавната обвинителна власт, респ. пострадалият, може да иска възбуждане на обвинение, може да се счита разпоредбата на чл. 10 със забележката, съгласно която „всеки гражданин може без отговорност да поиска възбуждение на наказателно преследване“. (Тази разпоредба може да се тълкува като една законна презумпция, че всеки български гражданин се счита за непосредствено увреден, за „пострадал“ от престъпленията по ЗСНВНК).

Все като отражение на събудилите се след войната полити­чески страсти се явява през 1919 г. Законът за гаранти­ране свободата на политическите събрания. Терито­риалното пък осакатяване на България и в частност отнемането на Македония, което стана по силата но Ньойския договор, възкреси дейността на македонските революционери, която бе насо­чена предимно против Югославия. Но станалото политическо спо­разумение между правителствата на Югославия и България (Стам­болийски) в Ниш предизвика създаването на Закон за пре­стъпните деяния против вътрешния ред, личната или имотна безопасност в чужди държави от 1921 г., който наказва съставянето на чети с цел за преминаване в съседна държава и с цел да се произведе смут или да се върши друго престъпление против вътрешния ред, личната или имотна безопасност и пр. Настъпилите пък по-късно вътрешни борби в редовете на македонската революционна организация, които се изразиха в редица политически убийства, породиха през 1933 г. Закон за ограничение на престъпленията против личната и обществена безопасност, последван два месеца подир това от Закон за допълнение на закона за престъпленията против личната и обществена безопасност. Последният закон идва да се противопостави на зачестилото домогване да се оправдават политическите убийства, като се позовава деецът на някаква крайна необходимост или изпълнение на заповед, дадена му от патриотическа организация. Чл.1 заплашва със смъртно наказание оня, който като член на организация или в нейна услуга, или по заповед на такава, лиши или се опита да лиши някого от живот. Съгласно ал.2 на същия член, помагачите се наказват наравно с извършителите и под­будителите (Това е едно изключение от общото начало на чл.52 от НЗ, според което помагачите се наказват по-леко от извършителите и подбудителите). Чл.2 наказва със строг тъмничен затвор от 15 години извършено при условията на чл.1 лишаване от свобода, а чл.3 заплашва със същото наказание укривателите. Чл.4 пък наказва с 5 години строг тъмничен затвор оня, който знае, че се подготвя престъпление по чл.1 и не съобщи вед­нага на властта за това.

Политическите събития след войната предизвикаха, както се посочи вече, едно засилване на наказателната репресия. Но от друга страна, те докараха в друга посока до един пълен отказ от наказание: гласуваха се последователно 18 закона за амнистия на политически и обикновени престъпления.

Смутните времена след войната засилиха не само полити­ческата престъпност, но и посегателствата срещу имота и жи­вота на гражданите. Загубата на почит към авторитета на властта и страха от закона, и обезценяването през време на войната на стойността на човешкия живот, както и тежката стопанска криза след войната, създадоха благоприятни условия за появата на разбойничеството. Това пък породи през 1920 г. Закон за огра­ничение кражбите, убийствата и тежките телесни повреди и палежите, а през 1922 г. – Закон за изтребление на разбойниците. Интересни са някои от раз­поредбите на първия от тези два закона. Така, според чл.10, се създава колективна гражданска отговорност в селата на причи­нените от член на тяхната община вреди чрез кражби, грабежи, убийства, тежки телесни повреди и палежи, в случай че разбойникът не бъде открит. Съгласно чл.17, ако деецът бъде открит, кметът е длъжен да предяви против него регресен иск. Осъденият деец отговаря не само за причинените от неговото деяние вреди, но също и за всички щети, нанесени в един преходен период от 3 години чрез неоткрити престъпни деяния от същия род. Съгласно чл.24, който извърши убийство или палеж, ако се отклони от диренето, се съди задочно. Осъдените с та­кава присъда след обнародването ѝ се считат за обявени пре­стъпници. Всеки гражданин може да залови такова лице и да го предаде на властите; при преследването и залавянето той има пра­вата на полицай.

Настъпилата стопанска криза след войната, както и обезценката на българския лев и появилата се като последица на това спекула с чужди валути, създаде Закона за търговия с чужди платежни средства през 1929 г.

Търновските събития през 1922 г. и последвалият подир това „народен съд“ накараха да се почувства нуждата от уреж­дане процедурата по съдене на министрите; и наистина след ста­налия на 9 юни 1923 г. преврат се създаде „Закон за съдене на министрите“ от 1924 г.

Задълбочаващата се политическа криза доведе през 1923 г. до един кървав опит на комунистите за заемане на държавната власт, който бе потушен сурово. Това създаде нуждата да се защити по-силно чрез наказателната репресия вътрешният ред на държавата. Това породи през 1924 г. „Закон за защита на държавата“. Той забранява под страх на наказание обра­зуването и участието в организации, които проповядват или подбуждат към насилствено изменение на установения от Конституцията държавен и обществен строй или към насилствено завземане на властта.

Растящата и ставаща все по-болезнена криза в парламента­ризма на демократична България предизвика на 19 май 1934 г. на­месата на войската в политиката – един опит за установяване на авторитарен режим в страната. Парламентът бе разтурен и политическите партии унищожени. Тури се в ход нов начин на законодателствуване чрез укази по силата на чл.47 от Конституцията. Станалата политическа промяна намери отражение и в наказателното право. Създаде се „Наредба-закон за раз­туряне на партийно-политическите организации“ (1934 г.), чл.7 от която установява наказание строг тъмничен затвор до 3 години и глоба до 100 000 лв., а чл.9 съгласно съдържанието, което му бе дадено при изменението през 1935 г., в особено важни за държавата случаи министерският съвет може да поста­нови интерниране на провинените лица до 6 месеца, или пък да постанови изгнание на същите лица вън от пределите на държавата на срок от 5 години. С това се създаде в България една нова наказателна санкция: изгнанието, и се тури в ход един особен начин за налагане – административно постано­вление на министерския съвет, а не присъда на съдебната власт. Наистина, за оправдание на тази разпоредба може да се привика на помощ съображението, че тук в действителност се касае не до наказание, а до някакви превантивни административни мерки, които като такива могат да бъдат налагани от административната власт. Но съмнително е дали може да се отрече наказателното естество на такива важни посегателства срещу правата на засегна­тите – изгнание до 5 години!

Споменатият закон бе последван още същата година от Наредба-закон за ликвидиране имуществата на разтурените партии и на политическите организации, който съдържа редица наказателни разпоредби

Станалият през май 1934 г. преврат посегна и върху жи­вота на македонската революционна организация. Това породи „На­редба за отнемане в полза на държавата имотите на нелегални организации“ (1934 г.), която съдържа нака­зания до 5 години строг тъмничен затвор, а от друга страна се създаде „Наредба-закон за защита безопасността на държавата“ (1934 г.).

Застрашителният растеж на чиновническите престъпления, който се наблюдава от десетки години наред, породи през 1934 г. Наредба за користните престъпления по служба, с която освен увеличението на наказанията за някои престъпления, се създадоха и някои нови престъпни състави. Съгласно чл.8, освен предвиденото наказание, се налага и „глоба, равна на причинената от деянието вреда или на получената сума“. Чл.9 идва да потвърди разпоредбата на чл.53 НЗ, като постановява, че „съучастниците в користни престъпления по служба се наказват като държавни или общински служители, независимо от обстоятелството, дали те самите са такива или не“. Разпоредбата на чл.9 от споменатата наредба не само е излишна, защото тя се съдържа мълчаливо в чл.53 на Н3, но е и пакостна, защото може да създаде погрешното впечатление, че чрез нея тепърва (и то само за случаите на чл.9) се постановява, че чл.53 НЗ не се отнася до обосноваващите наказуемостта лични свойства и отношения (каквото е и чиновническото качество), когато тъкмо обратното е вярното: чл.53 е едно изключение от общото начало за акцесорността на съучастието, и за това се тълкува ограничи­телно; той важи само при ония лични свойства или отношения които изключват, намаляват или увеличават наказуемостта; при всички други лични качества, значи и при обосноваващите наказуемо­стта свойства или отношения, както и при неличните качества важи принципът на акцесорността, сиреч ако тези качества са дадени при непосредствения извършител, помагачът или подбудителят е наказуем, макар той да не притежава тези качества.

Чл.12 от въпросната наредба прави изключение от общото правило, установено в чл. 32 НЗ, според което сроковете за лишаване от права надминават сроковете на главните нака­зания най-много с пет години, като постановява, че „лишаването от права надминава срока на главното наказание с 10 години“. Чл.18 пък установява наказание за оня, „който назначи или докладва да се назначи на служба лице, за което знае, че е осъждано за престъпление, което е пречка за назначаване на държавна или общинска служба“.

Чувстващата се отдавна нужда от уреждане по законода­телен ред на въпросите около екстрадицията породи през 1935 г. Наредба-закон за екстрадиция и съдебна помощ по наказателни дела, в която между другото беше раз­ширено и определено понятието за политическото престъпление (чл.6).

Намесата на войската не закъсня да даде една сериозна опасност за разлагане на войската. Това породи един обрат в дър­жавния живот и нуждата от връщане на войската в казармите. И наистина това бе сторено през 1936 година, като бе разтурена Военната лига. Тази промяна предизвика създаването на „Наредба-закон за запазване моралната и материална сила на войската“ от 1936 г. и през 1938 г. създаване на нов „Военно-наказателен наредба-закон“. Чл.1 от първия наредба-закон забранява всякакви организации, които целят да въвлекат войската в обществено-политически борби или в други действия, противни на нейното законно предназначение; забраняват се също всякакви тайни организации във войската, каквито и цели да преследват те. Наказанието за създаването на такива органи­зации е от строг тъмничен затвор 3 години (ал.1) до смърт (ал.3 на чл.2). Чл.5 заплашва със смърт оня войскови началник, който допусне да се образува в поверената му част забранена организация или членуването в такава. Чл.7 наказва със строг т.з. до 5 години пропагандата или агитацията за въвличането на войската в обществено-политическите борби.

Новият пък ВННЗ дойде да замени съществуващия от 1888 г. до 1938 г. ВНЗ, който бе едно подражание на рус­кия ВНЗ от 1869 г., и бе станал вече един негоден анахронизъм. Най-важната заслуга на новия ВННЗ е съгла­суването му с общия НЗ, особено на неговата обща част. Съществуващата по-рано обичайна дисхармония между общото и военното наказателно право се замени с една пълна хармония. ВННЗ се отклонява от НЗ само там, дето нуждите на военния бит налагат това. В общата част това са съвсем редки изключения. Но затова пък особената му част съставя една напълно обособена част от тъй нареченото особено наказателно право.

След избухването на новата европейска война (1939 г.) тряб­ваше, от една страна, да се побърза с военната подготовка на страната, а от друга страна, да се пресече още от самото на­чало възможността за непозволена стопанска спекулация. Това по­роди на първо място двата големи военни закони, а именно Закона за гражданската мобилизация от 4 май 1940 г. и Закона за военните сили на Царство България от 15 юни 1940 г., а на второ място – Закона за осигуряване и регулиране на цените от 17 май 1940 г. И трите тези закони съдържат редица наказателни разпоредби. По-интересни от тях са в закона за гражданската мобилизация и в закона за осигуряване и регулиране на цените. Така напр. чл.41 от първия закон наказва със строг тъмничен затвор до 10 години оня, който, като граждански мобилизиран или повикан на временно обучение, откаже да работи поръчаната му работа; ако пък отказът е придружен със съпротива, наказанието е доживотен строг тъмничен затвор. Чл.42 наказва подбуждането на граждански мобилизирани лица да не изпълняват възложените им работи; подбудителството се наказва даже тогава, когато е оста­нало без последствие. Чл.43 наказва организирането или подбуждането на няколко граждански мобилизирани лица към неподчинение; подбуждането подлежи на наказание и когато е останало безрезултатно; алинея последна наказва със смърт случая, когато две или повече граждански мобилизирани лица, които по съществу­вание помежду им съгласие откажат да работят във военно време. Чл.44 наказва продаването на предмети и стоки на цени по-високи от нормираните, или който задържа, укрива, изкупува, поврежда или унищожава стоки, както и който, с цел да набави за себе си или за другиго някаква облага, използва стопанското затруднение на страната; ако стойността на укритите и пр. стоки или придо­битата облага надминава 500 000 лв. и деянието е извършено във военно време, наказанието е смърт. Чл.47 заплашва с наказание оня, който се съвокупи със съпругата на лице, военно или граждански мобилизирано или повикано на временно обучение, без нейно съгласие; ал. 2 наказва съвокуплението даже със съгласието на съпругата, но ако е използвано нейното материално притеснение. Съгласно чл.52, осъдените за всички престъпления по този закон на затвор изтърпяват наказанието си с принудителна физическа работа в държавни предприятия.

Най-после, трябва да се спомене тук, че от една година е в непрекъснат ход основен преглед на Наказателния закон. Новият проект ни носи, вън от многото поправки на недъзите в съществуващия сега Наказателен закон, още и редица полезни и необходими нововъведения. Нека се надяваме, че този проект, както и проектът за съдилища за маловъзрастни, който отдавна чака своето внасяне в Народното събрание, скоро ще станат закони и по този начин ще дойдат да открият нови небосклони в развоя на българското наказателно право.

Проф. д-р Николай Долапчиев

С любезното съгласие на автора препубликуваме от Lex.bg