Скъпи гълъбе…
Преди няколко седмици ви обещах да разкажа историята на гълъбите в синагогата, но все нещо излизаше в последния момент или се случваше и тяхната история оставаше на заден план.
И когато седнах да събирам мислите си днес, бях почти сигурен, че няма да стигна до гълъбите. Защото тази седмица станах малка и неволна част от няколко големи житейски събития, които обикновено сами по себе си са достойни за голяма история.
В неделя бях на сватба на приятели.
В понеделник на помен на възрастен и уважаван човек.
В петък на Брит мила (обрязване) на дете на украинско еврейско семейство, озовало се в България.
А часове по-късно участвах на бат мицва и бар мицва церемония (пълнолетие според еврейската традиция) на едни прекрасни шестокласници.
И всяка една от тези истории заслужава да се разкаже в детайли. И всяка една от тях беше изпълнена с емоции и различно настроение – от бурна радост през мъка и тъга до притеснение, напрежение и гордост. И понеже не знам как да подходя към тях, по-добре да заложа на сигурното и да ви разкажа за гълъбите в двора на синагогата…
Преди няколко месеца един гълъб със счупено краче кацна в двора на синагогата и охраната ни пое грижи за него. Донесе храна, направи му купичка за вода, помагаше да му отлита, когато се затрудняваше. И така почти го осиновихме. Стана нашият синагогален гълъб. А той в замяна реши да покани своите близки – роднини и приятели гълъби, които да се възползват от нашето гостоприемство, от нашата храна и грижи… И така постепенно дворът ни се превърна в място за среща на гълъби, а ние можехме да седим и да ги наблюдаваме.
И точно като научно-популярен филм по телевизията, ние изследвахме гълъбовите характери и емоции. Някои от тях се карат и си пречат един на друг. Други си помагат и дори отделят малко от оставената храна за тези, които не са яли. А на трети – като на нашия гълъб със счупения крак – не им стига да бъдат просто обгрижени, а искат да споделят това, което получават с всички други и събират всички гълъби от близко и далеч.
Но не знам дали за дъждовете, или просто защото кракът на синагогалния гълъб се оправи, но преди няколко дни той спря да идва и да каца в двора. А след него спряха и неговите приятели. И оставиха двора ни отново само за нас – хората.
Мислех си за този гълъб, седейки днес там отвън под дъжда. Някак ми липсваше. Да кацне, да клъвне малко зърно и да погледа как празнуваме. Или тъжим. Чудя се какво си е мислил, гледайки ни? Дали и той е викал своите гълъби приятели и им е казвал – ей виж, тия хората какви са странни. Събират се на масата и вместо да ядат – плачат. Или се радват. И танцуват….
Или пък си е казвал – един ден и моите деца, като идват тук и им дават зърно, ще гледат децата на тези хора да пеят и танцуват и да тъгуват заедно.
Или пък си е мислел колко прекрасно е, когато хората се смеят, отколкото когато плачат. Или пък се е чудел защо понякога хората хем се радват, хем плачат в един и същи момент.
А може би пък е отлетял, защото толкова емоции – приятни и не толкова, могат да бъдат преживени от едно човешко сърце, но не и от едно гълъбово. Предпочел е да замени нашата храна с някое по-скучно и обикновено място.
Гълъбите отлетяха, а аз вече разказах тяхната история. Другата седмица нещо различно ще се случи и постепенно може би дори ще забравя, че в един кратък период са ни били на гости и дори част от нашия живот. Тях мога да забравя, но не и всички чувства от тези изминали дни.
Защото дори и незначителен да е всеки житейски момент в рамките на седем милиарда население по света, за мен – обикновеният наблюдател на всяко събитие, бях така трогнат и емоционален, че дори и сърцето ми да е по-голямо от това на гълъб и най-вероятно по-силно, във всеки от тези моменти затуптяваше по-силно. И ще продължава да го прави при всеки такъв повод….
Така че скъпи гълъбе, яж си зърното някъде на спокойствие, а на нас хората остави емоциите. И нека повечето от тези наши емоции да са положителни.
Шабат Шалом.
