Въведение в изкуството да мразиш

Ако някой ден Министерство на образованието реши да въведе наистина успешен, практически насочен и 100% приложим предмет в българското училище, той несъмнено трябва да се казва точно така: „Въведение в изкуството да мразиш“.

Причината е проста — може да куцаме в PISA тестовете, може да бъркаме пълен и кратък член, но в хейта сме родени академици. Докато западният свят тепърва финансира скъпоструващи изследвания за психологията на онлайн агресията, българинът отдавна е защитил професорска титла по въпроса, при това докато си пресича зелеви чорби или чака на опашка пред КАТ.

Умението да мразиш у нас не е просто първична емоция. То е национален занаят, висш майсторлък и основен двигател на обществения прогрес.

За метафизиката на българската жлъч

Ако съществуваше международно регистриран патентован продукт с произход „България“, това нямаше да е розовото масло, нито киселото мляко, а органичната, непровокирана и чисто кристализирала се жлъч.

За разлика от англосаксонския hate speech, който е правно дефиран, бюрократизиран и опакован в претенциозни социологически анализи, българският хейт е фундаментално философско състояние. Той не е реакция — той е предпоставка. Той е първичният таратор, от който изплува нашето колективно съзнание. В началото бе Словото, а у нас — първото му сриване в омраза.

Проблемът на съвременния разговор за „езика на омразата“ е неговата блудкава банализация. Всички пишат грантови доклади за „тролове“, „хибридни войни“ и „ботове“. Сякаш ако утре спрем тока на Фейсбук, българинът изведнъж ще се събуди с кротката душевност на швейцарски кантонер. Не, мили мои…  Нашата омраза е много по-дълбока, много по-чиста и, нека си го кажем откровено, далеч по-естетична от елементарния алгоритмичен шум.

Как това “да мразиш”  замени смисъла

Умението да мразиш майсторски се гради върху три фундаментални стълба, които се изучават подсъзнателно още от детската градина: Първият се нарича: Интелектуален паразитизъм. Омразата е единствената форма на аргументация, която не изисква прочетена страница. Тя е икономична. Защо ти е да сглобяваш сложна причинно-следствена връзка, когато можеш да съкратиш целия мисловен процес до „Ей, мърльо“? Обидата спестява време, нерви и библиотеки. Така дори пазим природата! Втората бих я нарекъл Пълна деиндивидуализация. Майсторът на хейта никога не спори с конкретен човек. Той спори с карикатурата, с онова което е мистично. Ти за него не си индивид с биография, а сглобка от епитети. Щом не си съгласен с него, ти автоматично ставаш експонат от витрината на националните предатели. Третата е пустата Естетика на калта: У нас има някаква странна, почти религиозна наслада от омърсяването. Когато видиш нещо чисто, красиво или успяло, първият ти инстинкт не е да го разбереш, а да видиш къде точно му е петното. И ако такова няма — да му хвърлиш шепа пръст, за да го изравниш с пейзажа.

Любимите ни НПО-та

Тук стигаме до най-елегантната и платена форма на коварство в този занаят — институционализираната омраза.

В развитата ни дигитална джунгла се пръкна цяла армия от неправителствени организации, фондации и обсерватории за борба с хейта. Тези професионални „наблюдатели“ развиха перфектен бизнес модел: превърнаха омразата в ресурс, а жлъчта — в бюджетен ред.

Тяхната роля е фарисейска до съвършенство. От една страна, те излизат със строги костюми, подреждат слайдове на презентации в луксозни хотели и с кадифен тон ни обясняват колко сме токсични. От друга страна, техният собствен прехранителен ресурс зависи изцяло от това токсичността никога да не угасва. Ако утре хората спрат да се псуват в интернет, тези правозащитни артели ще трябва да се преквалифицират в чистачи  или да отидат на борсата.

Затова те не просто наблюдават — те грижливо досипват масло в огъня. Изкарват всяка кръчмарска обида „глобална заплаха за демокрацията“, картографират омразата, лепят етикети, вадят думи от контекста и създават нови, все по-абсурдни категории за „хейт“. С всяка нова зачеркната дума или анатемосан потребител, те не намаляват агресията; те просто вдигат нейната октанова стойност. Пожарникарят, който тайно нощно време хвърля съчки в плевнята, за да може на сутринта геройски да я гаси пред камерите — ето това е днешният професионален мониторинг на жлъчта.

Персоналът на екзекуцията

Извън платения мониторинг, хейтът си има съвсем конкретни, битови механики. Той не се излива в абстрактното пространство, а се насочва хирургично към няколко специфични дразнителя, които българското кафене просто не може да прости. На първо място е успелият без наше позволение. Това е най-страшният грях. Ако някой направи пари, гради кариера или заснеме филм, той никога не е работил — той задължително е „наш човек“, „продажник“ или „някой му държи гърба“. Неговият успех е директна, незаслужена и лична обида за всички, които са останали кротко на дивана. Веднага след него нареждаме тихия човек, който отказва да участва в мелето. Когато цялото село е излязло да хвърля камъни по площада, онзи, който стои настрана и си чете книга, изглежда най-опасен. Неутралитетът се наказва с най-тежките възможни епитети — той бива обявен за „безгръбначен“, „полезен идиот“ или „скрит предател“. Омразата у нас изисква пълна строева подготовка и 100% мобилизация, без право на отсъствия. И, разбира се, чуждия, който си позволява да говори правилно. Интелигентният изказ дразни тукашния “ухосрив” повече от най-красивата майчина псувня. Щом някой използва повече от три думи с чужд произход или сглоби сложно изречение без да вкара в него „братле“ и „начи“, той моментално бива анатемосан като „жълтопаветник“, „грантов храненик“ или просто „превзета душа“.

Омразата като единствено лепило

Най-тъжната истина е, че омразата е единственото нещо, което все още ни държи заедно като нация.

Ние нямаме обща идея за бъдещето. Нямаме проект, около който да се обединим — нито в архитектурата, нито в образованието, нито в здравеопазването, още повече пък в поведението. Единственият момент, в който българският народ постига абсолютен, монолитен и трогателен консенсус, е когато трябва заедно да намести някого в калта. Тогава няма леви, няма десни, няма богати и сиромаси. Всички са рамо до рамо, хванали по един камък, с прозявка и готовност за екзекуция.

Омразата у нас не е отклонение от нормата. Тя е нормата. Тя е нашият термостат — поддържа ни топли в студения свят, където иначе би трябвало да поемем лична отговорност за собствения си провал.

В крайна сметка, „изкуството да мразиш“ остава единственият жанр, в който публиката, критиците, грантовите наблюдатели и изпълнителите са едни и същи хора. Всички хвърлят камъни, всички изкарват пари или фалшиво самочувствие от това, и симулират изненада, че околната среда прилича на кариера за чакъл.

И докато се замеряме с епитети и пишем доклади за епитетите, пропускаме една проста истина: когато превърнеш езика си в бухалка, първото нещо, което чупиш с нея, са собствените ти зъби. Банално, нали?