Живко Роев: Социалната държава е устойчива само при по-висока производителност и икономически растеж
Икономистът Живко Роев отговаря на четирите въпроса изпратени от Маргиналия за мерките в бюджетната процедура за 2026 г. на двама икономисти. Той предупреждава, че бюджетните икономии и прехвърлянето на тежестта върху гражданите рискуват да отслабят социалната държава, публичните системи и социалната солидарност. Вижте отговорите на университетския преподавател Боян Славенков на поставените въпроси на Маргиналия.
Господин Живко Роев, бюджет 2026 запазва данъците, увеличава пенсиите и поддържа социалните разходи, но дефицитът остава значителен. Къде според вас е границата между социална държава и фискална неустойчивост в българския контекст?
Живко Роев: Въпросът е сложен за отговор, тъй като засяга много аспекти както на човешкото познание, така и на човешкото действие, практика!
Но един синтезиран отговор би звучал така.
България се намира в особен преходен момент от един друг вид преход – от една страна страната вече е част от еврозоната и трябва да поддържа висока степен на фискална дисциплина (противно на анти-гласовете, които реферират към гръцкия опит и сценарий с еврозоната), а от друга – обществото остава сравнително бедно и с висока чувствителност към социалните разходи. Именно тук възниква напрежението между социалната функция на държавата и риска от трайна бюджетна нестабилност.
Проблемът не е сам по себе си в увеличаването на пенсии или социални плащания. Проблемът възниква, когато темпът на растеж на постоянните разходи изпреварва устойчиво способността на икономиката да генерира приходи. В българския случай това е особено важно, защото страната има:
- ниска данъчна тежест,
- ограничен демографски потенциал,
- застаряващо население,
- сравнително ниска производителност.
Това означава, че социалната държава може да бъде устойчива само ако е подкрепена от по-висока икономическа активност, инвестиции и растеж на производителността. Иначе съществува риск дефицитът да се превърне от временен антикризисен инструмент в хроничен модел на управление.
Границата между социална държава и фискална неустойчивост минава именно там, където държавата започва да финансира текущо потребление чрез трайно натрупване на дълг без съответен растеж на икономическия потенциал.
Тоест българските власти трябва да се придържат към прилагането на клишираното, но в крайна сметка изпитано в историята т. нар. Златно правило на Бюкенън и Мъсгрейв. Основната икономическа логика зад правилото, описана от авторите, е, че публичните инвестиции носят ползи за дълъг период от време, надхвърлящ живота на едно поколение. Следователно е справедливо тези материални или нематериални активи да бъдат изплатени частично от бъдещите поколения чрез държавен дълг. В исторически план това правило е най-известно с приложението си в Германия и Великобритания (известно като UK golden rule).
Но тук обаче опираме и до интегритета на българските власти и нивото им на толерантност към олигархичните апетити в икономическата система на местна почва!
В публичния дебат се поставя въпросът държавните служители сами да поемат осигуровките си. Би ли имало това реален ефект върху бюджета и пазара на труда, или по-скоро става дума за символична мярка с ограничено въздействие?
Ж.Р.Икономически ефект би имало, но той често се преувеличава в публичния дебат. В голяма степен става дума за счетоводно и структурно преразпределение.
Ако държавните служители започнат формално сами да плащат осигуровките си, вероятно ще се наложи компенсиращо увеличение на брутните възнаграждения. В противен случай ще има реално намаление на нетните доходи в сектор, който и без това страда от проблеми с привличането на качествени и мотивирани кадри в някои администрации.
Следователно чистият фискален ефект няма да бъде драматичен. По-скоро мярката ще има символичен характер, със спорен ефект върху усещането за равнопоставеност между публичен и частен сектор, но с надеждата за бъдещ дисциплиниращ ефект върху публичните разходи.
По-важният въпрос е не кой технически плаща осигуровките, а дали публичният сектор е достатъчно ефективен и производителен спрямо ресурса, който обществото отделя за него.
Предложения като поетапно освобождаване на пенсионери от администрацията и МВР, както и въвеждане на по-строги правила за разходване на публичен ресурс в частните болници чрез обществени поръчки, се представят като антикорупционни и ефективни реформи. Доколко те са икономически обосновани и доколко политически трудни за изпълнение?
Ж.Р. С този въпрос, особено във втората му част, ме настъпвате, както се казва по болно място! След като мога да свидетелствам от първо лице…
В крайна сметка тези предложения имат сериозна икономическа логика, но са политически чувствителни.
По отношение на пенсионерите в администрацията и МВР:
икономическият аргумент е свързан най-вече с освобождаване на позиции за по-млади кадри, ограничаване на двойното публично финансиране (заплата + пенсия), както и опитите за необратимо налагане на основен принцип за повишаване на ефективността.
Проблемът е, че в много системи – особено МВР, здравеопазване и администрация – държавата реално страда от недостиг на мотивирани квалифицирани кадри. Затова рязкото освобождаване може да доведе до институционален дефицит.
Следователно подобна политика може да работи само поетапно и при наличие на кадрови резерв, механизми за предаване на опит, стимули за млади служители и т.н.
Относно обществените поръчки в частните болници: икономическата логика е много силна. Причината е, че значителен публичен ресурс от НЗОК преминава през частни структури, без върху всички разходи да се прилагат същите стандарти за прозрачност както в държавния сектор.
Това неминуемо създава риск от завишени цени, свързани доставки, неефективно разходване на публични средства и формиране на практика недосегаеми здравни фамилни кланове и корпоративни структури.
Но политическата трудност е огромна, защото болничният сектор концентрира сериозен икономически интерес, регионално влияние и силно лоби.
И все пак бих разширил въпроса и в посока публичния сегмент на текущия модел на структириране и функциониране на здравеопазването ни. Не е здравословно и не бива да насочваме обществения фокус само върху частните субекти в системата. Аз например мога да свидетелствам за силна концентрация на власт в една фамилия, която е узурпирала дълги години успешно публичния сегмент на здравеопазването във Варна! Проблемът тук е изключително голям, което предполага разум на държавническо ниво.
И първа стъпка в тази посока би трябвало да е провеждането на експресен скрининг на работата на регионалните здравноосигурителни каси, които не оказват желания от обществените нужди и дневен ред контрол! Варна е един добър пример за пилотен проект в това направление!
Но нека спра дотук!
Следователно реалният проблем не е дали реформата е икономически обоснована, а дали съществува достатъчен политически капацитет за нейното налагане в пълния и смисъл!
В здравната система се говори за ограничаване на фиктивните хоспитализации и фалшивите ТЕЛК решения като ключов източник на източване на публични средства. Ако тези практики бъдат реално ограничени, какъв би бил ефектът върху бюджета и устойчивостта на здравното осигуряване?
Ж.Р. Това вероятно е един от най-големите структурни проблеми на българската здравна система.
Фиктивните хоспитализации изкривяват самата логика на здравното осигуряване. Вместо ресурсът да следва реална медицинска необходимост, той започва да следва финансовия стимул за отчетена дейност. Забележете – отчетена, което не винаги означана реално извършена дейност (предоставена медицинска услуга).
Подобен проблем съществува и при част от ТЕЛК системата, където социалната функция постепенно се е смесила с механизми за компенсиране на бедност и липса на доходи.
Ако тези практики бъдат реално ограничени, ефектът би бил значителен с възможността за освобождаване на стотици милиони левове ресурс, подобряване на финансовата устойчивост на НЗОК, намаляване на натиска за постоянно увеличение на здравната вноска, и най-вече възможност повече средства да се насочат към реално лечение и кадри.
Но тук съществува и социален парадокс. Част от злоупотребите фактически компенсират слабости в други системи – ниски доходи, регионална бедност, липса на социални услуги. Затова чисто репресивният подход може да произведе социално напрежение.
В тази връзка една истинска реформа изисква освен вече остарялата парадигма за дигитализация, но и медицински контрол, обмен на данни в реално време, реална оценка на инвалидността, но и по-широка социална политика.
Иначе системата просто ще премести проблема от едно място на друго.
Въпросите зададе Ю.Методиева

