Абдулрахман ал-Халиди: Институционална криза и решения в стил „няма човек няма проблем“

Наскоро прочетох статията, публикувана на уебсайта Frognews, и не бях изненадан от острия ѝ тон или от начина, по който тя разглежда работата на българската Агенция за бежанците. Обичайните агресивни рьазкази не са непознати в контекста на медиите, които често търсят „лесна мишена“, върху която да хвърлят вината. Въпреки легитимните въпроси, повдигнати от статията, обаче, в основата си тя ми се стори пристрастна и избирателна в тълкуването на действителността, сякаш цялата трагедия с всичките ѝ измерения може да бъде сведена до един-единствен човек: г-жа Мариана Тошева.

Бих искал да започна с уточнението, че от 28-ми март тази година отговорността за моя случай е на Дирекция „Миграция“ и на Министерството на вътрешните работи, а не на Агенцията за бежанците. Искам също така да подчертая, че тази статия отразява личното ми мнение и не е правно становище, нито следва да се счита за заявление, което се намесва в текущите дела в местните и международните съдилища срещу Агенцията за бежанците. Не казвам това в защита на никого, нито с намерението да разкрасявам действителността, а отправям структурна критика – там, където трябва да се отправя критика, въз основа на моите наблюдения.

Бях задържан в отдел към Агенцията за бежанците в Центъра за задържане в Бусманци от 25-ти ноември 2021 г. до 28-ми март 2025 г., което означава, че задържането ми е започнало преди г-жа Мариана Тошева да поеме ръководство над агенцията и е продължило след като тя е поела ръководството.

Живях в мизерни условия като пряка жертва на административни решения и решения на службите за сигурност, като молбата ми за убежище беше отхвърлена, а аз бях задържан в продължение на години въз основа на решения, изпълнени със съществени неточности – проблеми, които няма да разглеждам тук – но тези решения ми причиниха изключително лично страдание и създадоха правен прецедент в Европейския съюз и в страните, подписали Женевската конвенция. Въпреки това не мога, нито от етична, нито от обективна гледна точка, да насоча вината единствено към нея, нито пък смятам това за справедливост. Това би било умишлено омаловажаване на проблема, лишаване от неговия политически и структурен контекст, би било грубо пренебрегване реалността и грубо опростяване на една сложна трагедия, сведена до късогледа субективна гледна точка и мироглед.

Ще говоря от перспективата си на бежанец и въз основа на това, което наблюдавах в продължение на три години и половина следене и четене на международни годишни доклади, например докладите на AIDA /Информационна База-данни по Убежищата/, Европейските периодични доклади, докладите на ВКБООН, както и на преките интеракции по време на задържането ми.

Независимо от личният аспект, за жалост въпросите свързани с бежанците в България се превърнаха в материал за политическо изнудване или в повод за лична вендета, без да се даде реална възможност за глас на самите бежанци.

Особено жалко е, когато в медиите се отправят сериозни обвинения без съществени доказателства, а целта – неосведомена аудитория, която не разбира сложността на ситуацията, като по този начин се опростява кризата и се изопачава образът на работещите при тежки условия, следвайки конспиративни теории.

Служителите на агенцията, в различните си роли, многократно злоупотребяваха с правомощията си, а гласовете срещу тази злоупотреба бяха изключително ограничени, когато ставаше дума за бежанци от „сигурни“ страни на произход, като руснаци, беларуси, иранци и други. Неведнъж съм търсил отговорност от Агенцията за бежанците в съда и съм говорил публично чрез различни платформи, тъй като никой не стои над критиката.

Въпреки това, наред с критиките и изтъкването на техните нарушения, признавам, че в по-голямата си част те работят при тежки условия, под политически натиск и натиск от страна на службите за сигурност, в условията на нарастваща омраза към чужденците и при липса на подкрепа, обучение и финансиране. Макар че всеки има право да изисква отговорност и прозрачност, необходимо е също така да се защити независимостта на решенията на тази институция – мечта, която остава далечна – и да се предотврати превръщането ѝ в бойно поле за уреждане на сметки или политически манипулации.

Проблемите на агенцията не са скорошно явление или резултат от индивидуални действия, а по-скоро са произведение на структурни грешки в българската система. Липсата на ресурси, бюрокрацията, корупцията, политическите и намесите в сферата на сигурността създадоха огромни предизвикателства. Опасността в ситуацията се крие във факта, че всяка несправедлива атака и неконструктивна критика към Агенцията за бежанците може да доведе до неблагоприятни последици, нарушаване на механизмите за предоставяне на убежище, социалните и здравните услуги, което ще се отрази негативно на живота на хиляди хора, търсещи закрила, както неведнъж сме ставали свидетели.

Например, въпросът за независимостта на агенцията при вземането на решения е един от критичните въпроси. Върховният административен съд (ВАС) и Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) подчертават необходимостта да се гарантира независимостта на решенията на агенцията, която многократно е била нарушавана, вследствие намеса на службите за сигурност и политическа такава. Не може да се очаква много от една гражданска агенция, която не може да изгради собствена визия и политики в областта на убежището, които трябва да бъдат съобразени с правителствените, международните, хуманитарните и правните рамки, различни от тези на други институции. Вместо да бъде подвластна на тези влияния, нейни принципни политики, определящи работните процеси, трябва да включват хуманитарен аспект и международен ангажимент, а не да разглежда досиетата за убежище единствено през призмата на сигурността и политическия дневен ред.

В докладите от 2021/2022 г., когато г-жа Тошева поема управлението на агенцията, се посочва, че институцията е изтощена, административно занемарена и страдаща от липса на дигитализация, лоша координация и остър недостиг на квалифициран персонал. След това кризите настъпиха една след друга, не само на институционално, но и на държавно и регионално ниво.

Например: през 2022 г. кибератака покосява сървърите на агенцията, което нарушава работата ѝ за месеци наред и води до загуба на голямо количество данни. След това започна руско-украинската война и дойдоха новите вълни от бежанци, последвани от продължаващата криза, причинена от възхода на талибаните и действията им срещу структурите на бившето правителство и войниците, които са работили с международната антитерористична коалиция, ограниченията в социалната и културната система, а след това удари световната инфлация, което доведе до увеличаване на разходите поради прекъсване на доставките на енергия, пшеница и суровини. По-нататък опустошително земетресение разтърси Турция и Сирия, което доведе до нови вълни на разселване.

Всичко това съвпадна с продължаващите политически кризи на местно ниво, които подкопаха доверието в българското правителство и доведоха до поредица от служебни правителства. Тези неизбрани правителства не бяха в състояние да коригират бюджетите или да вземат съществени решения в отговор на тези кризи.

Това не бяха просто мимолетни събития, а поредица от последователни катастрофи, които разкриха неспособността на цялата институционална и правителствена структура и нейната слаба реакция на кризите. Станахме свидетели на прякото въздействие на тези кризи върху нас като бежанци, задържани насилствено и произволно в Центъра за задържане на Агенцията за бежанците.

Мога лично да потвърдя, че през 2023 г. съм виждал висши служители, отговарящи за важни задачи в агенцията, да работят месеци наред без заплащане на места, които обикновено са запазени за подизпълнители, за да покрият недостига на персонал, като например шофьори и служители, уреждащи документи и организиращи посещения на задържани лица в Бусманци. Всички тези действия бяха израз на мрачната реалност на тежката и променяща се ситуация.

От края на 2023 г. порциите храна са намалени наполовина и получавахме само едно хранене, което разделяхме на обяд и вечеря. Според доклада на AIDA това се дължи на инфлацията и невъзможността да се увеличи бюджетът за храна за бежанците. Бях свидетел как десетки бежанци ядат сух хляб и не могат да спят от глад, без да имат алтернативи поради ограниченията за движение и ограничените доходи. Всичко това беше резултат от принудителни административни мерки и финансови кризи. За мен лично беше болезнено да видя в това състояние възрастни хора, деца и болни.

Въпреки това в статията има тревожно объркване между отговорност, уреждане на сметки и клевета. Критиката е необходима, а надзорът задължителен, но когато гневът се превръща в лична кампания и фокусът се поставя върху един-единствен служител като източник на цялото зло, ние не служим на правосъдието, а по-скоро възпроизвеждаме логиката на политическите екзекуции и утвърждаваме културата на човешките жертви.^[1]

Необходима е малко справедливост и дистанцираност от личните възгледи. Няма нищо по-ужасяващо от пълното колективно мълчание и безразличие, което си намира изкупителни жертви в опит да се прикрият недостатъците. Някога тълпите в Йерусалим са викали: „Разпнете Го!“, но това не е донесло спасение на йерусалимския народ. Реформирането на системата не означава превръщането на една жена в жертвен агнец заради структурните недостатъци на правителствената, надзорната и законодателната системи.

Тази суматоха ми напомня за съдбата на Христос, но не както е написано в Библията, а както е описано в главата „Великият инквизитор“ от „Братя Карамазови“ на Достоевски. В тази глава, превърнала се сама по себе си в самостоятелно произведение на изкуството, се разказва за завръщането на Христос и за срещата Му с „Великия инквизитор“ в Севиля. Кардиналът, в затвора си, казва на Христос:

„Ти не слезе от кръста, когато ти викаха с хули и присмех: “Слез сега от кръста, та да повярваме, че си ти.”

И така е, когато всички бедствия, свързани с краха на едно цяло, се оголват, ние търсим някой да слезе от кръста като единствен начин да докаже своята невинност.

Но не всяко разпятие е осъждане и не всяка жертва е знак за вина.

Ефективното лечение не се състои в окачването на медийни бесилки на хора, намиращи се в средата на бюрократичната пирамида, а в започването на сериозна дискусия и цялостен преглед на политиката за предоставяне на убежище, борбата с корупцията, приоритетите за закрила, ролята на държавата в подкрепа на интеграцията и значението на преразглеждането на законите и процедурите за постигане на баланс между суверенитета и човешкото достойнство.

Да, агенцията не оказва достатъчна подкрепа на бежанците като институция. Нито по отношение на здравеопазването, нито по отношение на храненето, нито по отношение на чистотата и поддръжката, а при вземането на решения по бежанските дела се наблюдаваха много съществени нарушения и груби неточности.

Агенцията често не осигуряваше минималното достойнство и претоварваше служителите си, без да им предлага подходящи стимули.

Но истинският въпрос, който не е повдигнат в статията, е: Как може да се очаква от една институция да предоставя повече, отколкото има, и да надхвърля възможностите си? Как можем да изискваме от нея да привлича специалисти, лекари, юристи, финансови експерти и експерти по казуси – по-ефективен персонал, който вярва в това, което прави, докато агенцията едва може да гарантира заплатите на сегашните си служители? Каква е границата на излишния капацитет, който може да бъде насочен? Как може да се подобри значително ефективността при липса на политическа воля, държавно финансиране и законодателна стабилност?

Никога не съм вярвал, че съдбата на г-жа Тошева – произхождаща от правозащитната среда, а не от държавната и политическата общност – е да направи решителен пробив. Вместо това, работата изглеждаше по-скоро насочена към управление на загубите и анализиране на рисковете, отколкото към постигане на успехи. Наблюдавах отблизо как г-жа Тошева работеше за създаването на съвместен компенсаторен механизъм за управление на кризата с неправителствени организации, осигуряване на някои основни услуги, поддържане на известна стабилност и намаляване на разходите чрез международни организации.

Нейният опит в областта на хуманитарната помощ помогна за смекчаване на последиците от недостига на ресурси чрез сътрудничество с международни организации. Червеният кръст допринесе за здравната помощ, като покри разходите за някои лекарства и медицински прегледи на задържаните, осигури сертифицирани преводачи за агенцията на различни езици и отвори вратите за българските организации, специализирани в областта на жените и децата. През последните два месеца Международната организация по миграция започна да се ангажира по-активно със случаи, изискващи психологическа помощ, въпреки сериозната липса на психологическа подкрепа и грижа през последните години и месеци, което за съжаление доведе до влошаване на психичното здраве на много задържани лица или дори до манипулиране на психологическите и медицинските доклади за постигане на други цели и задачи.

Чудя се защо авторът не е надигнал глава, за да разкритикува и „проветри мръсното бельо“ на тези, които заемат по-високи постове, нито пък е разкритикувал политическите партии, които подклаждат омраза към чужденците.

Това не е отделно от трагедията както на бежанците, така и на служителите, работещи в областта на убежищата. Можем ли наистина да постигнем изключителни успехи, докато бюрократичната структура предоставя всички основания за неуспех?

Може ли авторът например да прегледа бюджета на Агенцията за бежанците, който е публикуван подробно на уебсайта на агенцията в съответствие с политиката за прозрачност, и след това да го сравни с годишните нужди на агенцията в центровете за прием и регистрация, за персонал, медицински и социални услуги? Може ли да сравни това с държавния бюджет и европейското финансиране, отпуснато на агенцията? Защо Министерството на вътрешните работи не желае да охранява приемните и регистрационните центрове, оставяйки тази задача на цивилни служители, въпреки значителното увеличение на бюджета на министерството през тази година?

Това пренебрегване, независимо дали е умишлено или не, не служи на истината, а я погребва под пластове повърхностни разкази, политическа грандомания и случайни обвинения без панорамен поглед към реалността.

По отношение на тежкото положение на служителите, авторът отбелязва „охраняването на приемните и регистрационните центрове от служителки“ – факт, който не предизвиква у мен изненада, но звучи като отдавна закъсняла тревога. Ситуацията е стигнала дотам, че тези жени изпълняват функциите на Министерството на вътрешните работи и на охранителните фирми – функции, които правителството би трябвало да финансира, прикривайки исторически позор както за Европа, така и за международната общност и самото правителство.

С чувство на дълбоко благоговение и морален дълг, убеден съм, че обществото дължи изключително голяма почит на тези благородни и непоколебими жени, които са надхвърлили своите роли, без да се плашат от оскъдните ресурси, безмилостните предизвикателства и безразличната система. С непоколебима отдаденост те изпълняват мисията на агенцията и предпазват уязвимите бежанци от вреди. Смело запълвайки празнината, оставена от небрежните власти, те защитават семейства и непълнолетни от опасностите на трафика на хора, експлоатацията на наркотици и насилието. Сред сътресенията на институционалния упадък да се замрази времето за тази светла сцена на тяхната смелост е свещен императив, изискващ нашата най-дълбока благодарност, безгранично уважение и вечна почит. Тези жени са ярко свидетелство за устойчивостта на българските жени и тяхното трайно наследство никога не трябва да бъде засенчено от праха на бюрокрацията.

Въпреки всичко, което лично преживях като несправедливост и страдание в рамките на взаимоотношенията си с Агенцията за бежанците, е справедливо да критикуваме работата на агенцията и е наш дълг да не премълчаваме нарушенията. Опасно е обаче ние, като активисти, неволно да допринасяме за маргинализирането на единствената институция, на която по закон е поверена защитата на бежанците, вместо да призоваваме за нейното реформиране, укрепване и гарантиране на гражданската ѝ независимост.

Реформирането на агенцията изисква сериозна дискусия, която да надхвърли личните обвинения. Законите за предоставяне на убежище трябва да бъдат преразгледани, финансирането трябва да бъде увеличено, независимостта на агенцията трябва да бъде гарантирана като хуманитарна институция, отколкото като институция в областта на сигурността.

Гражданското общество и медиите трябва да играят конструктивна роля в надзора и разкриването на истината, като се съсредоточат върху първоизточниците на проблемите – от недостатъците на правителството, до слабите законодателни структури; да призоват Парламента незабавно да потърси отговорност – за административния срив и невъзможността да бъдат защитени центровете за предоставяне на убежище от организирана престъпност – от ръководителите на пирамидата — министър-председателя и министъра на вътрешните работи.

Днес, с увереност, искам от активистите да избягват да попадат в капана на едностранчивата реторика. Те трябва да защитават съществуването на Агенцията за бежанците като независима и функционираща институция, без значение от замесените лица, и да изискват подобряване на нейната работа, а не отслабването или унищожаването ѝ. Те трябва да работят за нейното овластяване, а не за ограничаването ѝ.

Необходимо е разбиране, което да разглежда реалността на убежището като хуманитарен и социален въпрос, преди да се разглежда като въпрос на сигурността. Нуждаем се от реален натиск, за да се гарантира независимостта на агенцията и да се осигурят необходимите ресурси, без намеса на службите за сигурност и политическо манипулиране на живота и благосъстоянието на бежанците, както на възрастните, така и на непълнолетните. Необходимо е да разширим ролята на гражданското общество в областта на надзора, отчетността в конструктивния и ефективен принос, а не на съучастието или пренебрежението.

Ако се стремим да защитим бежанците и да повишим тяхното достойнство, трябва да се съсредоточим върху първопричините, не само върху временните лица. Институциите се изграждат с прозрачност, независимост, подкрепа, гражданско наблюдение и критика, не чрез прекалено опростяване.

Смятам, че е време гражданското общество да потърси не само отговорност от отделни лица, но и разследване на недостатъците на всички: тези отделни лица заедно с институции, общество и политически партии.

Възстановяването на Агенцията за бежанците като независим орган, разполагащ с необходимото финансиране, ресурси и персонал, за да изпълнява хуманитарната си роля и да помага за интегрирането на бежанците, е не по-малко важно от възстановяването на образователната и здравната система, както и на всички други области, които допринасят за спасяването и изграждането на човека.

Онези, които свеждат действителността до гневни журналистически статии, които се фрагментират в лични обвинения към един-единствен противник, обвинявайки го за криза, която не е създал или поне не е единствено наша отговорност, косвено защитават висшите служители, които са подготвили плодородната почва за тези условия.

Нека се вслушваме в медиите като в партньор в разкриването на истината, а не като в инструмент за разчистване на сметки. Медиите, както и гражданското общество, трябва да се застъпват за истинска реформа, която защитава основната идея на убежището: достойнство, закрила и справедливост.

Истината не се постига с избирателни интерпретации, а когато смело се изправим пред реалността в цялата ѝ сложност. Само тогава ситуацията ще се подобри, независимо от това кой оглавява Агенцията за бежанците.

И нека не забравяме, че не можем да критикуваме резултатите, без да разбираме контекста, за да избегнем компрометиране на справедливостта. Неправилно е да натоварваме един човек с тежестта на цели институции, които са мълчали, съучаствали или са се оттеглили.

Накрая, единственият отговор на Христос към Великия инквизитор беше да го целуне спокойно по устните. Това беше всичко, което му каза. Целувката изгаряше в сърцето му, но старецът оставаше вкопчен в старите си идеи. И Христос продължи напред.

^[1] Бележка: термин, провокиращ обвинението на отделни лица, за да се оневинят системните провали, често срещан в политическия дискурс.