Чия е Сърбия? От Милошевич до „Пумпай“

24.10.202624.10.2026 Слав Троянски „Пумпай“, Александър Вучич, Балкани, Европейски съюз, корупция, Милошевич, Нови Сад, парламентарни избори, поколение Z, Русия, Студентски протести

Споделете статията:

Студентите ремонтират историята — този път без Вучич на лентата

В неделя Балканите гласуват два пъти. Ние избираме президент. Сърбите решават дали ерата, започнала с Милошевич през 1987 г. и продължила без прекъсване през наследниците му, най-сетне свършва. Александър Вучич слезе от президентския пост, защото конституцията не му дава трети мандат, и се кандидатира за премиер, ходът на Путин от 2008 г., разигран на Дунава. Срещу него не стои опозиция. Стои списък от 250 души, събран от студенти, които преди две години не бяха в политиката и не искаха да бъдат.

Светът, който Милошевич остави

Милошевич не измисли сръбския национализъм, той го приватизира. Меморандумът на Сръбската академия от 1986 г. формулира тезата за „сърбите като жертви на Югославия“; Косово поле 1987 и Газиместан 1989 я превърнаха в политическа машина. Последваха четири войни и четири поражения. Милошевич губеше всяка от тях, но печелеше всеки избор, защото контролираше три неща: телевизията, тайните служби и мита за жертвата.

Това е „югославско-сръбският свят“: не държава, а душевно състояние. Сърбия е центърът на нещо по-голямо от себе си; границите ѝ са несправедливи; сърбите извън нея са нейна отговорност; Русия е единственият приятел, защото единствено тя „никога не ни е бомбардирала“. Всеки сръбски политик от 1987 г. насам е трябвало да се позиционира спрямо този свят. Информационният министър на Милошевич по време на косовската война, който затваряше независимите медии със закона от 1998 г., беше 28-годишен радикал на име Александър Вучич.

5 октомври 2000: революцията, която спря на половината път

Сърбия вече веднъж е имала студентско движение, което събори режим. „Отпор“ беше създаден през 1998 г. от белградски студенти, а на 5 октомври 2000 г. багер от Чачак разби вратата на парламента. Милошевич падна за един ден. Защо това поколение не измъкна Сърбия от неговия свят? Защото победителите бяха двама и искаха различни неща. Войслав Кощуница искаше Сърбия без Милошевич, но със същите граници в главата и без „предателство“ пред Хага. Зоран Джинджич искаше Сърбия в Европа и беше готов да плати цената: екстрадира Милошевич в Хага въпреки Кощуница. На 12 март 2003 г. снайперист от „Червените барети“ — специалните части, наследени от режима — го застреля пред сградата на правителството.

С Джинджич умря и идеята, че сръбската държава може да бъде преустроена отвътре. Лустрация никога не беше направена; службите, които убиха премиера, бяха реорганизирани, не разпуснати. Кощуница управлява до 2008 г. с лозунга „и Европа, и Косово“, което означаваше нито едното. Борис Тадич загуби през 2012 г., защото не можа да обясни защо след дванадесет години „демокрация“ хората живеят по-зле, а Косово е независимо. И се върнаха радикалите — преоблечени. Николич и Вучич бяха напуснали партията на Шешел, основаха Сръбската прогресивна партия и обявиха, че вече са за Европа. Западът, уморен от сръбските либерали, повярва. Поколението на „Отпор“ имаше държавата в ръцете си дванадесет години и я върна на хората на Милошевич.

Вучич: Милошевич с европейски паспорт

Четиринадесет години Вучич строи система, по-умна от тази на учителя му. Милошевич воюваше със Запада; Вучич го ухажва. Подписа Брюкселското споразумение за Косово, отвори преговорите за членство, пусна „Райнметал“ да строи заводи — и едновременно не наложи нито една санкция на Русия, остави „Газпром“ в НИС и прие десетки хиляди руски емигранти. На всеки въпрос „с кого сте?“ отговорът е „с всички“. Това се нарича „геополитическа неутралност“ и е основната точка в предизборната му програма и в неделя.

Вътре в страната схемата е по-проста. Националните телевизии и таблоидите са негови. Съдът е негов. Работните места в държавата и общинските фирми са негови — а в страна, където държавата е най-големият работодател, това е най-силният избирателен аргумент. Сърбия падна на дъното на европейската класация в индекса за корупция на Transparency International. А светът на Милошевич се ребрандира: през септември 2020 г. министърът на отбраната Александър Вулин пусна термина „сръбски свят“ — сърбите в Сърбия, Босна, Черна гора, Косово и Хърватия да „станат отново единен политически народ“, а президентът на Сърбия да е „президент на всички сърби“. Съседите чуха „Велика Сърбия“ с нов етикет. Вучич не се разграничи. Това е наследството, срещу което излизат студентите: тридесет и девет години на една и съща политическа култура, в която държавата е плячка, нацията е жертва, а институциите са декор.

Нови Сад: шестнадесет минути тишина

На 1 ноември 2024 г. в 11:52 ч. бетонната козирка на току-що реновираната гара в Нови Сад се срути върху чакащите отдолу. Загинаха шестнадесет души, най-младата — на шест години. Гарата беше „открита“ два пъти, с Вучич на лентата; ремонтът беше част от китайския железопътен проект, договорите — тайни. Протестите започнаха като бдения: всеки ден в 11:52 ч. хората спираха за минута мълчание на всяка жертва. На 22 ноември активисти на управляващата партия нападнаха студенти по време на такова бдение. Това беше грешката. До края на годината бяха блокирани почти всички държавни университети; блокадата продължи повече от година.

Студентите вървяха пеша от град на град, посрещани по селата с хляб. На 15 март 2025 г. в Белград излязоха над 300 хиляди души — най-големият митинг в историята на страната. На Видовден, 28 юни 2025 г., те поискаха избори. Движението обхвана земеделци, актьори, адвокати, учители.

Това са деца на 2000-те — без спомен за войните и без спомен за 5 октомври. Поколение Z в Сърбия, както навсякъде, беше описвано като апатично и емигриращо. Оказа се, че именно то е единственото, което не е усвоило рефлекса на родителите си: „нищо не може да се промени“. Не бяха травмирани от провала на 2000 г., защото не го помнеха, и затова не се страхуваха да опитат отново. Организацията им беше друго откритие: никакви лидери — решенията се вземат на пленуми по факултети; никакви партии — опозицията беше помолена да стои настрана и за първи път послуша; никакви чужди пари — Вучич месеци наред говореше за „инвестирани отвън средства за дестабилизация“ и никой не му повярва, защото всички познаваха някого в блокадата.

През септември студентите внесоха „Студентска листа – студентите побеждават“. Водач е Илия Срданович, кардиолог от Нови Сад, баща на четири деца. В нея има професори, учители, бившият гуверньор на централната банка Деян Шошкич. Вучич я нарече „безименна листа, без програма, без планове“.

Програмата е в слоганите

Вучич е прав, че студентите нямат програма в класическия смисъл. Но който иска да разбере какво искат, трябва да чете плакатите им — те са по-ясни от всяка партийна платформа, писана в Сърбия от 2000 г. насам.

„Корупцията убива“ — червената длан върху стени и лица означава едно: шестнадесет души са мъртви не заради бетон, а заради схема. Студентите превърнаха корупцията от климат в престъпление с жертви. „Сърбия или мафия“ — изборът, под който листата отива на вота. Забележете какво липсва: Европа, Русия, Косово, НАТО. Студентите отказват да играят на терена на Милошевич — „с кого сте?“ — и го заменят с „чия е държавата?“. Това е излизане от югославско-сръбския свят не чрез опровергаване, а чрез смяна на темата. „Пумпай!“ — „натискай, не спирай“: не една революция като 5 октомври, а две години постоянно налягане, докато системата поддаде. „Машинисти срещу машинарията“ — на скъсания чаршаф на студентите по машинно инженерство: компетентността срещу апарата.

Слоганите имат и музика. Основната песен е „Востани Сербие“ — стихотворение на Доситей Обрадович от 1804 г., от Първото сръбско въстание. Студентите я пеят на всяко събиране, а протестната мрежа от 1 юни 2025 г. в 32 града носеше нейното име:

Востани Сербије! Давно си заспала, у мраку лежала. Сада се пробуди и Сербље возбуди!

През 2000 г. същата песен беше преработена за кампанията срещу Милошевич. Студентите я взеха обратно, както взеха знамето и химна. До нея — „Freed from Desire“ на Гала, изпята със студентите на EXIT, и „Pumpaj, Seve brate“ на хърватката Северина. Че хърватска и италианска певица пеят за сръбските студенти, докато сръбските телевизии мълчат, казва всичко: движението се оказа по-европейско от държавата, срещу която се бори.

Какво е различно този път

„Отпор“ имаше лидери, които след победата станаха депутати и министри; студентите от 2024 г. нямат лица, защото са гледали какво става с лицата. „Отпор“ беше финансиран от американски фондации и това за двадесет години лепна на всяка гражданска инициатива етикета „чужд агент“; тази блокада е платена с хляб от селяни. „Отпор“ се обедини с деветнадесет партии и коалицията се разпадна за три години; студентите не пуснаха партиите вътре.

Има и по-дълбока разлика. Поколението на 2000 г. искаше Сърбия да стане „нормална европейска държава“ и загуби, защото за мнозинството „Европа“ означаваше Хага, Косово и унижение. Студентите не предлагат на сърбите да спрат да бъдат сърби. Те носят знамето, пеят химна, избраха Видовден, за да поискат избори. По Русия са прагматични до разочарование за Запада: никакви санкции, но признание на териториалната цялост на Украйна. Това не е слабост на движението — това е сръбският избирател, какъвто е.

Светът видя няколко бунта на „поколение Z“ през последните две години и сравнението е поучително.

В Бангладеш студентите свалиха Шейх Хасина за три седмици през 2024 г., направиха своя партия и на изборите през февруари спечелиха 6 места от 300. Властта прибраха старите партии. В Непал през септември 2025 г. парламентът гореше, 77 души загинаха, правителството падна за два дни, а през март 35-годишният бивш рапър Бален Шах взе 182 от 275 места, най-голямата победа на младежко движение изобщо, но с партия, която вече съществуваше, и след като режимът беше изгорял. В Мадагаскар младите свалиха президента, а властта взе армията. Сърбия е различна по три неща: единственото такова движение в Европа; единственото, което две години не е проляло кръв и не се е разпаднало; и единственото, което отива на избори като самото движение – без лидер, без партия, срещу режим, който още стои и разполага с цялата държавна машина. Непалците гласуваха след революцията. Сърбите трябва да я направят с бюлетина.

И все пак някои неща са същите и са опасни. Движението е аморфно — без водач, без кандидат за премиер. Ако спечели, ще трябва да управлява срещу апарат, по-дълбок от Вучич: съдии, полицаи, местни барони, оцелели и Милошевич, и Джинджич. Унгария тази пролет показа, че автократ може да бъде свален на избори; още не е показала, че системата му може да бъде демонтирана. И сръбските избори рядко са честни — предишните бяха белязани от купуване на гласове и докарване на избиратели от Република Сръбска. Резултатът може да се реши не на урните, а на улицата след тях.

Защо това ни засяга

Сърбия е единствената ни съседка извън НАТО. На запад от Калотина започва територия, в която „Газпром“ притежава националната петролна компания, а в Ниш, на час и половина от границата, работи „Руско-сръбски хуманитарен център“, за който никой в региона не вярва, че е хуманитарен.

Историята ни с Белград е по-лоша, отколкото обичаме да помним. През ноември 1885 г., две седмици след Съединението, крал Милан нападна България; Сливница беше спечелена от капитани, защото Русия беше изтеглила офицерите си. Онази Сърбия беше австрийски клиент, руска стана след 1903 г., когато офицери-заговорници изклаха последния Обренович. Оттогава връзката Белград–Москва е константа, с едно прекъсване — Тито.

Между войните Белград финансираше „федералисткото“ крило на ВМРО; Стамболийски подписа Нишкото споразумение и три месеца по-късно беше убит; превратът от 19 май 1934 г. беше извършен от хора, чиято програма беше сближение с Югославия, и подозренията за югославско участие никога не бяха опровергани. Във всеки от тези епизоди Сърбия е играла българска вътрешна политика с чужди пари и винаги срещу идеята за самостоятелна българска държава. А „сръбският свят“ на Вулин не свършва на Дрина: Западните покрайнини са в Сърбия, и българите там са най-бързо топящото се малцинство на Балканите.

Затова сръбските студенти са български интерес. Не защото са прозападни — не са по начина, по който Западът би искал. А защото за първи път от 1903 г. насам в Белград има сила, която не пита „с кого сме?“, а „чия е държавата?“. Сърбия, заета със собствените си институции, е по-добър съсед от Сърбия, заета с всички сърби.

Въпросът за неделя

Социологията не помага. Сондажите в Сърбия се четат по поръчителя: Ipsos, публикуван от проправителствения „Информер“, дава на Вучич 47% срещу 40%; NSPM, близка до опозицията, дава 44,5% на студентите срещу 42,7%. Разликата между „техните“ и „нашите“ агенции е десет пункта за едни и същи две листи. Числото, което трябва да се гледа в неделя вечер, е избирателната активност. SNS е печелила всички избори досега при активност до 58–59%; анализаторите на BIRODI смятат, че над 62–65% рамката се обръща, защото новите гласоподаватели не идват за Вучич, а високата активност избутва под бариерата и коалиционните му патерици. Ако активността мине 60%, Вучич вероятно губи. Ако остане под 55%, е спечелил, каквото и да показват сондажите.

През 1987 г. един партиен функционер обеща на сърбите, че никой не смее да ги бие, и за това им взе държавата. През 2000 г. едно поколение му я отне и не знаеше какво да прави с нея. През 2012 г. неговите ученици си я върнаха. В неделя поколение, което не помни нито едно от тези събития, ще се опита да смени не властта, а въпроса. Ако загубят, Вучич ще стане премиер с президентски правомощия. Ако спечелят, ще разберат — както разбра Джинджич — че да свалиш режима е най-лесната част. Но едно вече е постигнато: за две години двадесетгодишни хора доказаха на страна, която беше спряла да вярва в каквото и да било, че шестнадесет мъртви на една гара могат да бъдат причина за политика. „Пумпай“ не е лозунг за избори. Той е лозунг за това, което идва след тях.

Източници

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Подкрепете ни