Екология и превращение
В новата си статия проф. Владимир Сабоурин продължава читателския си пътеводител из вселената на „Дюн“ на Франк Хърбърт, за да стигне до един от най-тревожните въпроси на сагата: каква е цената на абсолютната власт? Превръщането на Лито II в симбионт на пустинната планета е не просто метаморфоза на тялото, а отказ от човешкото в името на едно бъдеще, което той сам избира и налага. Екологията, пророчеството и политическата власт се преплитат в история за героя, който се превръща в бог и император, но плаща за властта си с необратима промяна на собственото си съществуване. Възможно ли е да спасиш света, като отнемеш свободата на бъдещето му?
Успоредно с трудното сбогуване с Пол като протагонист, което отдаденият читател преживява в Децата на Дюн, третият роман конфронтира и с един още по-труден за възприемане и осмисляне протагонизъм на сина му Лито ІІ. Въпреки виртуозната подготовка на този принципно нов протагонизъм още във финала на Месията на Дюн, където слепият Пол, отрекъл се и изгубил вече пророческата си визия, започва да вижда през погледа на новородения си син.
„Пол усети, че очите му премигват. Невъзможно… но истина! Усещаше, че има очи! Гледаха под странен ъгъл и хаотично шареха насам-натам. […] С потрес, от който дъхът му спря, Пол разпозна гледната точка. Тя бе на едно от децата му! Виждаше ножа и ръката на [лицетанцьора] Сцитал от вътрешността на люлката! Острието лъщеше само на сантиметри от него. Да… а в другия край на стаята виждаше и себе си – кротък, с клюмнала глава, безобидна фигура, на която никой друг в стаята не обръщаше внимание.“
Великолепната метафора на смяната на протагонизма – фигуративно-буквална смяна на гледната точка – се разполага обаче все още в сферата на различните форми на виждане, в която се движеше Пол, започвайки от пророческите съновидения на тийнейджъра и свършвайки с ясновидската визия на слепия пророк. Лито, от своя страна, ще тръгне от преотстъпването на своята гледна точка на слепия и лишил се от пророческото си видение баща, за да стигне в края на Децата на Дюн до метаморфоза, сливаща го със самия екологичен, биохимичен и митологичен източник на самата способност за пророческо прозрение.
Лито ІІ буквално трансхуманно ще се вгради в екологичния цикъл на Дюн.
***
Лично на мен ми беше много трудно да превключа, въпреки че ясно усещах концептуалната и образна грандиозност на прехода от режима на видения към непосредственото симбиотично сливане със съществото, въплъщаващо екологичния и биохимичен цикъл, изработващ самия наркотик на прозрението. Тук е моментът да призная, че цялата екологична проблематика на света на Дюн ми бе дълбоко чужда.
И остана за мен дълбоко чужда до самия край на първото четене, през цялото време на невероятното пътешествие през хилядите страници – и все по-дълбокото осъзнаване на структурообразуващия характер на екологичната проблематика. Като очарован читател и съвестен гид в този читателски пътеводител по Дюн, съм длъжен изрично да отбележа този мой читателски хендикап.
И да наваксам тихомълком при това второ четене пропуснатото дотук във връзка с екологичния аспект на света, в който въвежда този пътеводител.
Първо, самата идея за планетата-пустиня Дюн изниква от интереса на Франк Хърбърт още в журналистическите му години към екологичната проблематика. Той започва да събира материал за статия, посветена на пилотен проект на Министерството на земеделието на САЩ по стабилизацията на подвижни дюни край Флорънс, щата Орегон.
Nomen est omen. Изследователската станция на министерството ще се превърне в негова небесна Флоренция на северозападното тихоокеанско крайбрежие. Мястото на раждане на неговата научно-фантастична Божествена комедия.
***
При журналистическата предистория на Дюн става дума за напълно професионално разследване на случай, прерастващо в неочаквана писателска находка и пожизнена страст. Хърбърт наема едномоторен самолет „Чесна-150“, води си бележки на място, прави снимки, лети над дюните като в зашеметяващите кадри на Вилньов от първия полет на Пол в откритата пустиня.
После сяда да пише статия с работно заглавие Те спряха подвижните пясъци (They Stopped the Moving Sands), описваща проекта по засаждане на сухоустойчива и пригодена за бедни почви многогодишна туфеста трева (Danthonia spicata, poverty grass), която да стабилизира подвижните дюни, способни да погълнат цели магистрали и градове. В Дюн фремените ще се занимават, тайно от харконите, именно с това под ръководството на еколога-планетолог от смесен брак – майка му е фременка – и техен полубожествен гуру Лайът-Кайнс.
Преди пристигането на лейди Джесика и Пол екологът е всъщност месианската фигура на фремените, която очертава пред тях милениаристичната перспектива за превръщането на Дюн в зелен рай посредством строго научни методи в близките три века и половина. Преди пришествието на теолого-политическия месия фремените имат екологичен.
„По това време курсът бе окончателно определен, екологичните фремени (the Ecological-Fremen) вече бяха поели по своя път към целта. Лайът-Кайнс трябваше само да наблюдава и подканва, както и зорко да следи харконите… докато един ден планетата му бе сполетяна от бедствие, приело облика на един Герой.“
A Hero.
***
Горният цитат – разбиващ цялата митология на героя както в Дюн, така и в целия Duneverse – е последният параграф на „Приложение І. Екологията на Дюн“. Вече имах повод да отбележа по-рано в този пътеводител, че четирите ключови за разбирането на света на Дюн „Приложения“ към първия роман липсват за жалост в българския превод.
Пребродилият междувременно Децата на Дюн читател вече може да коригира това твърдение: в края на третия роман от хексалогията в българския превод е включен за щастие откъс от „Приложение І. Екологията на Дюн“. Мястото му не е там в оригинала, но има логика да е там, а и по-добре късно и откъс, отколкото никога и нищо.
Има читателска логика да е там (която обаче не е авторовата), доколкото именно в трета книга екологичният генезис и фундамент на света на Дюн буквално вгражда протагониста в себе си като звено от цикъла на възпроизвеждане на пясъчния червей, мито-екологичното хералдическо животно на целия Duneverse.
Няма никаква логика обаче да е преведен само откъс – коректно обозначен като такъв – на първото и най-важно „Приложение“. Каква е наистина логиката да се спестят пет-шест страници превод, когато са преведени две хиляди четиристотин деветдесет и пет? Нека резюмираме пропуснатите страници.
***
Става дума за цял малък разказ, в който Пардот Кайнс, първият еколог-планетолог на Дюн и баща на Лайът-Кайнс, спасява трима фременски тийнейджъри от харконски наемници, които на практика са на път да ги убият. Разказът за този епизод на храброст на един много американски self–made man от някакъв планетарен див Запад трябва да онагледи как екологът успява да убеди фремените да се включат в неговия озеленителен проект.
„За да разбере как е станало това, необходимо бе човек най-напред да проумее неговата огромна и изключителна фокусираност (single-mindedness), а така също и чистосърдечността (innocence), с която подхождаше към всяка задача. Той не беше наивен (naive), просто не си позволяваше да се разсейва.“
След това прекрасно и много американско изречение за разликата между изключителната фокусираност и професионалната чистосърдечност, от една страна, и наивността и разсейването, от друга, следва епизодът със спасяването на тийнейджърите и неговите последствия, изпуснати в българския превод.
„Кайнс не беше смел, той просто бе изключително фокусиран и внимателен. Харконите убиваха фремени. Те разрушаваха инструментите, с които той възнамеряваше да преустрои планетата!“
С помощта на притеклия се фокусиран и внимателен еколог, „погрижващ“ се ала Криминале за проекта си за озеленяване на Дюн, трите момчета убиват шестимата наемници. Кайнс освен това оказва първа медицинска помощ на един от фременските тийнейджъри, който преди намесата му вече е на земята с прерязана артерия. Ситуацията е огледална на ритуалното инициационно убийство на шестимата пленници от 14-годишния Асан Тарик, разгледана в предходната глава.
***
Ако сме очаквали изключително фокусираната и внимателна постъпка на еколога веднага да спечели сърцата на фремените, не сме познали. Реакцията им е блестящ пример за умението на Хърбърт да избягва сантиментално-романтическото клише за „благородния дивак“. Фремените определено не са благородни диваци.
„В каква каша се бе забъркал само![1] Фремените не знаеха какво да правят с Кайнс. […] Ако участниците в случката бяха възрастни фремени, щяха да свият рамене и, не без съжаление, да пратят неговата сянка да прави компания на сенките на шестимата мъртъвци. Онези фремени обаче бяха неопитни момчета и единственото, което разбираха от цялата работа, е, че дължат живота си на този имперски[2] служител.“
За разлика от родителите си и всекидневния практически разум, фременските тийнейджъри изглежда имат доста романтични представи за живота. Нещо само по себе си смъртно опасно в пустинята, но млади и зелени, какво да ги правиш.
Самият Кайнс, макар и зрял и внимателен човек, също има явно прекалено чистосърдечна представа за начина, по който фремените ще изтълкуват постъпката му. Той явно решава, че е успял да ги убеди да се включат в екологичния му проект – и може директно да започне с пропагандирането на идеята сред тях. Както и романтичната представа на момчетата, че дължат нещо на спасилия ги еколог, това е груба грешка.
„Два дена по-късно Кайнс се озова в сийча, намиращ се над Вятърния проход. За него всичко това беше най-нормалното нещо на света. Той говорѝ на фремените за вода, за дюни, закрепени с трева, за палми, отрупани с фурми, за канати[3], течащи на открито през пустинята.“
***
Докато екологът много професионално и чистосърдечно излага своя проект за озеленяване на пустинята, около него фремените разгорещено спорят, привеждайки аргументи „за“ и „против“ ликвидирането му. Луд човек, какво да го правят? Нещо трябва да се направи. Кайнс продължава с пропагандата на зеления рай на Дюн, без да си дава сметка за нищо.
„Сега вече знаеше разположението на важен сийч. Какво да правим? Как да разбираме думите му, всички тия луди приказки за рай на Аракис? Само приказки. Знае прекалено много. Но той уби харкони! Какво да правим с водния товар?[4] Кога сме дължали нещо на империята? Той уби харкони. Всеки може да убие харкони. Аз самият съм го правил./ А тези приказки за разцъфването на Аракис?/ Много просто – къде е водата за това?/ Той казва, че е тука! И той наистина спаси трима от нашите./ Спаси трима глупаци, които са се пречкали в краката на харконите! И е видял кристални ножове!“ (Курсив в оригинала)
Спорът е разгорещен, защото човекът е луд и добронамерен, но изходът му е предизвестен, защото е налице брутална необходимост, каквито са всъщност всички необходимости в пустинята и борбата за оцеляване на племето. Има най-малкото две брутално необходими и достатъчни основания за ликвидирането на Кайнс: 1) знае разположението на важен пещерен жилищен комплекс и 2) видял е при спасяването на трите келешчета цели три кристални ножа.
Първото основание самоочевидно касае оцеляването. Второто е едно от многобройните табута около фременския кристален нож, чието нарушаване може да бъде смъртоносно. Още в началото на Дюн шейдаут Мейпс изрично предупреждава лейди Джесика за съответното табу, след като й е подарила кристален нож, подлагайки я на изпитание.
„– Онзи, който види този нож, трябва да бъде пречистен или убит“. Кой ще си играе да пречиства луд чистосърдечен нефремен при непосредствено грозяща опасност след разкритото местоположение на сийча? Говорим за очистване, въпрос на брутална необходимост.
***
Пропуснатият в българския превод малък разказ за кашата, в която се забърква чистосърдечният еколог, спасявайки фременските тийнейджъри, завършва с предизвестеното изпращане на „опитен боец с осветен кристален нож“ и „двама водоносци“, които да се погрижат, както се казва в Криминале, за извличане на водата от трупа. Културните различия, както се казва обикновено в подобни случая, са огромни. Кайнс продължава да е фокусиран изключително върху проекта си.
„Съмнително е дали Кайнс изобщо е обърнал внимание на своя предстоящ екзекутор. Той говорел на група хора, които го придружавали, спазвайки предпазлива дистанция. Говорел, докато ходел: жестикулирал в кръга на придружаващите. Вода на открито, казал Кайнс. Ходене навън без влагосъхраняващи костюми. Вода, която можеш да загребеш от езеро!“
Човекът с осветения за целта кристален нож му препречва пътя. Кайнс го подминава като малка гара по пътя за светлото зелено бъдеще. „Гърбът на Кайнс бе изложен на ритуалния удар.“ И тогава се случва чудото – едно много профанно чудо с един изключително фокусиран върху проекта си учен.
Дори с Пол по-късно, вече като месия на Дюн, няма да се случват подобни чудеса. Дори като месия, Пол няма да си позволява да застава с гръб към врати и отворени пространства, камо ли пък към мъж с нож – правило, усвоено от него още в детството. Зад гърба на еколога обаче става чудо.
„Не можем да знаем понастоящем какво се е случило в главата на онзи бъдещ екзекутор. Дали най-накрая се е заслушал в думите на Кайнс – и е повярвал? Кой знае. Но направеното от него е добре засвидетелствано. Казваше се Улайът, Лайът Стария. Улайът направил три крачки и умишлено паднал върху собствения си нож, „премахвайки се“ по този начин. Самоубийство? Някои казват, че Шай-хулуд го подтикнал.“
Така фремените си дали сметка, че екологът не бил напълно луд, а само достатъчно луд, за да бъде светец. Той бил един от тяхната Умма, от братството на пророците. Сянката на Улайът, от своя страна, екзекуторът, който се самоотстранил от екзекуцията, била въздигната в ранга на небесен съдия.
Наистина Шай-хулуд, божественият пясъчен червей, го е подтикнал.
***
Така абсолютно директният и „диво устремен“ – savagely intent – еколог става първият месия на фремените. Докато един ден планетата Дюн е сполетяна от бедствие, приело облика на един Герой.
Нека само припомним, че Кайнс не само не е герой, а дори не е и смел. Екологът е просто изключително фокусиран и не си позволява да се разсейва. Освен поучителната история за това как Кайнс успява да убеди фремените да се впрегнат в проекта на светлото зелено бъдеще в българския превод е изпуснато и посвещението към Дюн.
То е не по-малко поучително.
„На хората, чийто труд се простира отвъд идеите, прекрачвайки в полето на „реалните материали“ – на еколозите на сухите земи, където и да се намират, в която и епоха да работят, посвещавам този опит за прогноза със смирение и възхита.“
Романът Дюн е посветен на нефикционални, реални еколози, занимаващи се с мелиорация на т. нар. „сухи райони“. В хексалогията на Франк Хърбърт ще има само още едно подобно изрично посвещение на реална личност – посмъртното посвещаване на последната книга на хексалогията Домът на Ордена: Дюн на втората му съпруга и творчески спътник Бевърли Ан Стюарт.
„Ето още една книга, посветена на Бев – приятелката, съпругата, сигурния помощник и човека, който я озаглави. Посвещението е посмъртно, а словата по-долу, написани в утрото след нейната кончина, може би ще ви кажат нещо за вдъхновението, с което тя изпълваше.“
***
При погребалния ритуал на Джеймис, във фременската катедрала-цистерна, явила се първо в пророческия сън на Пол, лейди Джесика ще си даде ясна сметка за месианската същност на делото на планетарните еколози на Дюн, баща и син. И веднага ще състави план за пренасочване на тази месианска енергия от екологичния проект към възстановяването на властта на династията на атреидите над Дюн.
„Те са се съюзили с бъдещето – помисли си тя. – Те имат пред себе си своя планина, която да изкачат. Това е мечтата на учения… и тя е изпълнила душите на тези прости хорица, на тези селяни. […] Това бе мечта, която можеше да завладее душите на хората, и тя усети ръката на еколога в цялата работа. Това бе мечта, за която хората драговолно можеха да умрат. Това беше още една от най-съществените опорни точки, от които чувстваше, че синът й се нуждае: хора с цел. У такива хора лесно можеше да се насади страст и фанатизъм. Те можеха да се насочат като меч, за да извоюват отново отнетото от Пол място.“
Заключителният параграф на „Приложение І. Екологията на Дюн“ категорично потвърждава правотата на интуицията на лейди Джесика. Екологът е разбудил дремещите във фремените месиански енергии. Те трябва само да бъдат умело пренасочени от учения към Героя. Лейди Джесика е бин-джезъритски виртуоз в тези неща.
Дюн І-VІ обаче е посветен не на Героите, а на еколозите и мъртвата приятелка.
***
След това пространно наваксващо изясняване на загърбваната до този момент в този пътеводител първостепенна важност на екологичната проблематика в целия Duneverse, можем да се върнем към осъществяващото се в Децата на Дюн директно вграждане на новия протагонист в екологичния цикъл на пустинната планета. Предстои да видим дали той също спада към категорията на Героя или пък смелото му решение буквално да се отдаде на екологичния кръговрат на Дюн го трансформира в нещо принципно друго.
Пътят на пробуждането на Лито ІІ тръгва, както при баща му, от пророческите сънища – prescient dreams – но за разлика от Пол при него това се случва в много по-ранна възраст. Пол не е предроден, синът му е.
„Той въздъхна и погледна към нея през рамо: – Гани [галено от Ганима], започвам да имам пророчески сънища./ Тя отговори с дълбока въздишка. […] – Лито… – тя тръсна глава с овлажнели очи. – При баща ни това дойде доста по-късно. Не мислиш ли, че може да бъде…“
В поредицата от задълбочаващи се въздишки и недоизказвания няма нищо сантиментално, въпреки ужасно сантиментално звучащите на български въздишки. Те се дължат на добре обоснованите опасения на близнаците да не би това да са първите симптоми на абоминацията.
Лито обаче е видял за щастие и нещо друго, което е първият знак за предстоящата му метаморфоза: „– В съня се видях облечен в броня (enclosed in armor) и препускащ през дюните – каза той.“ Постепенно тази броня ще придобие във виденията отчетливо трансхуманен облик.
Метаморфозата е отличен изход при риск от абоминация.
***
Достигналият до трета книга читател вече има тренинг да следи сюжетните „пророчества“, които лайтмотивно маркират имащото да се случва. Още преди петдесета страница читателят получава съновиден знак за бъдещото превращение на Лито, което наистина ще има брониращ и генериращ скокове ала Матрицата ефект. Не между покривите на небостъргачи наистина, но между гребени на дюни, някои от които достигат височина от хиляда и петстотин метра.
Четирийсетина страници по-късно е възпроизведено цялото пророческо съновидение, в което взаимодействието между тяло и броня е конкретизирано в посока на някаква форма на симбиоза. Най-ревностните интерпретатори на трейлърите на Дюн: Част трета на Вилньов биха могли да открият в този сън образен елемент, заимстван в екранизацията от Децата на Дюн.
Ако те четяха, разбира се. Кехлибареният порой от мехурчета светлина, след който се отваря сляпото вече око с фактура на гагат – черен кехлибар – или обсидиан. „От мен струи светлина като Златна Пътека.“ Ослепяващият Пол само ще я види, метаморфозиращият Лито ще поеме по нея.
***
Нека се концентрираме обаче върху еволюцията на образа на затварящата тялото броня – enclosed in armor – защото именно този образ предвещава самия процес на превращение. В разказания сън той изглежда така: „Тогава осъзнавам, че кожата ми e запечатана в нещо (encased in something) – броня, която се движи едновременно с движението на кожата. Не мога да вида тази броня, но я чувствам.“
От по-скоро външното спрямо тялото затваряне в броня образът се уплътнява в нещо като кейс, капсула, в които тялото се запечатва, но и вгражда, ставайки същевременно едно с покрова на самото тяло, с кожата като брониран кейс. Както при полепването на огледалния свят по ръката на Нео, запечатването в тази кожа като в армиран кейс тръгва в по-нататъшните пророчески видения от ръката.
Хронологията е, разбира се, обратна: полепването на огледалото по ръката на Нео е цитат – един от многото от Междузвездни войни до Матрицата и отвъд – цитат от метаморфозата на Лито. „Дясната ръка го засърбя и той си спомни за ужасната ръкавица, видяна във видението на видението (vision-vision). Ще бъде – помисли си. – Да, ще бъде.“
NB: това вече не е видение в съня, не е съно-видение, а същинско видение на друго видение – a vision of a vison. Лито е във влагосъхраняваща палатка, заровена в пясъка, на ръба на съня, но още буден. „Една ужасна ръкавица ще възстанови равновесието – помисли си Лито./ И в същия миг заспа.“
Екологично равновесие, теолого-политическо равновесие.
***
Последното пророческо видение, в което се появява образът на транскожата, е насилствено предизвикано. До този момент Лито е успявал да вижда – за разлика не само от баща си, но и от средностатистически потребители на подправка – без помощта на наркотик от познавателния спектър. Той се страхува от консумацията му, защото това може да отключи абоминацията, крещящата гмеж на всички родови памети, прерастваща в обладаване.
Лейди Джесика принудително подлага внука си на изпитанието с наркотика на прозрението като последна проверка, дефинитивен тест, който да докаже неподатливостта на Лито на обладаване. Или да доведе до обладаване, при което съгласно инструкциите на Сестринството недетето трябва да бъде убито на място.
На съпротивляващото се момче е бита инжекция със знаменитата синя течност. От всички познати вече на читателя сцени на наркотично изпитание – а сякаш и от всички предстоящи в следващите три книги още непознати – тази е най-мъчителната. Макар и недете на Дюн, съпреживяваме случващото се с Лито като случващо се все пак с деветгодишно момче.
Ето видението – NB: насилствено предизвиканото наркотично прозрение.
„Вятър повали Лито, претъркаля го със съсък, заливайки го с прах и пясък, режейки ръцете и лицето му и раздирайки дрехите, краищата на които плющяха подобно на камшици от вече ненужна тъкан. Но той не почувства болка и видя порезните рани да заздравяват с бързината на тяхната поява. Вятърът продължаваше да го търкаля. А кожата му не беше неговата собствена./ Ще се случи! – помисли Лито./ Мисълта обаче бе далечна и дойде, сякаш не бе негова, не бе наистина негова, не по-негова от кожата.“
Лито преживява психеделична кориолна буря. Напомняме: „КОРИОЛНА БУРЯ“ – всяка много силна пясъчна буря на Аракис [Дюн], където ветровете, които духат из откритите равнини, се усилват от собственото въртеливо движение на планетата, докато наберат скорост до 700 км/час.“
Тази пясъчна буря разкъсва плътта, отнася главата[5], натрошава костите. Мигновената регенерация на порезните рани недвусмислено свидетелства, че това е друга кожа, покриваща друга плът и други кости. Тя вече не е броня, обличаща тялото, не е капсула, покриваща го, не е кейс, в който то е запечатано. Тя е вече същинска кожа, но не е неговата – повторено два пъти в страховитото, насилствено предизвикано кориолно видение.
***
След принудителния трип на психеделичната кориолна буря Лито няма да има нужда от повече пророчески видения за имащото да се случи с неговата кожа и тяло. Остава му сюжетно да се придвижи до момента и мястото на времепространственото сбъдване на метаморфозата.
И наистина попада по пътя към времепространствената локализация на видяното във видението в очакваната вече от читателя кориолна буря, право в окото на бурята. „Той усети, че може би се е насочил право към Хуануи-наа, както фремените със страхопочитание наричаха гигантските бури – Дестилационната на Земната Смърт.“
Страховитата гигантска буря обаче е същевременно и последния предел на сферата на пророческите видения – предел, отвъд който те престават да работят, губят екзистенциалната си е теолого-политическа валидност. Оттатък кориолната буря е само превращението.
„Но каквото и да се случеше, то щеше да е лишено от видения (visionless). Всяка стъпка оставяше далеч зад него породената от подправката dhyana – онова разпростиращо се осъзнаване на неговата интуитивно-творческа природа с разгъването й по посока на неподвижната причинно-следствена верига. След всеки сто направени сега крачки задължително трябваше да има поне една встрани, отвъд думите и в единение (communion) с новоуловената си вътрешна реалност.“ (Курсив в оригинала)
След всеки сто крачки по пророчески детерминирания път – едната стъпка встрани – поне едната – е стъпката на превращението, прекъсваща желязната каузална верига на пророческия детерминизъм. Лито е видял всичко, водещо до границата на метаморфозата, но самата тя е отвъд причинно-следствената верига на детерминизма на видението.
Това единение с новоуловената си internal reality е communion – причастие.
Причастие с едно ново себе си, поело по пътя на превращението.
***
Преди прекрачването на границата на видението по посока на превращението трябва да се върнем обаче към най-ранното пророческо видение, характеризиращо мястото, където има да се случи превращението, топоса на метаморфозата. Той се появява преди съно-видението с облеченото в броня аз, предхожда го по време, а може би дори и като същинско видение наяве.
„– Застанал съм между риба и червей – тихо каза той.“
Звучи като филогенезата, която е кратко повторение на онтогенезата. Тази оминозна реплика на деветгодишния Лито е всъщност първата пророческа локализация на мястото на превращението.
За разлика от прогресивно уплътняващите се образи на несобствената кожа, които са изцяло субективно-интериорни, загадъчната фраза за мястото между риба и червей е интерсубективно споделена. Тя е произнесена не от кой да е, а от самия Муриз, „съдията“ при шестократната ритуална екзекуция.
Сюжетното достигане на Лито до Муриз маркира крайната спирка в пътуването към сърцето на мрака. Това е кошара – holding pens – на една ферма на животните, организирана от Отхвърлени и контрабандисти, която Лито няма да напусне в човешки облик.
***
Радикално криминалните фремени – криминални дори за бруталните стандарти за оцеляване на другите фременски племена – и по дефиниция криминалните контрабандисти търгуват с пясъчни червеи и т. нар. „пясъчни твари“ (пясъчните пъстърви), организирайки незаконния им износ извън планетата. Стоката им е изключително търсена в познатата Вселена – всеки иска и се опитва да възпроизведе екологичния цикъл на безценната подправка, за да разбие монопола на Дюн върху нея.
„Муриз, застанал зад Лито, каза:/ – Намираш се на границата между риба и червей. Във всеки от каньоните живее по един червей. Този канат беше отворен, скоро ще извадим рибата, за да привлечем пясъчните твари.“
В устата на Муриз оминозната фраза не престава да бъде страшна, но губи всякаква загадъчност. Убиецът от Отхвърлените описва затвора – кошарата – в която е попаднал Лито.
Канатите – изкуствените напоителни канали – служат за водна преграда на уловените червеи, за тях водата е смъртоносна. Спомнете си прекрасната сцена от Дюн: Втора част на Вилньов с давенето на червея-бебе.
(Стори ми се, че открих несъответствие между твърдението, че пясъчният червей умира от удавяне – и твърдението, че водата е отровна за него. Който ще умре от отравяне, не би трябвало да умре от удавяне. Да се провери!)
Водата сама по себе си е отровна за пясъчния червей и по този начин може да служи за ограда, която той не може да премине. В канатите има хищни риби, които, на свой ред, пречат на пясъчните пъстърви – началната фаза на екологичния цикъл на пясъчния червей – да влязат във водата.
***
За разлика от пясъчния червей, който е хидрофоб, пясъчните пъстърви, както добре показва името им, са хидрофили. Но не защото плуват във водата – те „плуват“ в пясъка – а защото я абсорбират, навсякъде, където попаднат на нея. Муриз обяснява на Лито, че ще извадят рибата от канала, за да може пясъчните пъстърви безпрепятствено – и без да бъдат изядени – да влязат в канала.
Привлечените от водата пясъчни пъстърви и Лито ще се срещнат на границата между риба и червей. Рибата още няма да е извадена от канала, но миграцията на пясъчните пъстърви към водата вече ще е започнала. „Тръгна под палмите към каната./ Дълго клеча[6] до самия му край, заслушан в непрестанния съсък на пясъка в каньона от другата страна. Съдейки по звуците, беше малък[7] червей“.
Неслучайната среща между дете на Дюн и пясъчни пъстърви на границата между риба и червей непосредствено предстои. Тя ще е сюрреалистично-хиперреалистична.
***
Детето клечи край водата.
„Бавно, толкова бавно, че осъзна случващото се много време, след като то бе започнало, Лито долови мекото шумолене на множество създания около себе си./ Пясъчните пъстърви.“ (Курсив в оригинала)
Съзнаващият субект, от една страна, и инстинктивно мигриращото множество създания, от друга, се срещат в рамките на екологичен цикъл, чийто краен продукт е гигантският пясъчен червей, хералдическото животно на планетата Дюн. Почти като в някакъв недетски делириум тременс детето на Дюн усеща пъплещото множество вътре в себе си.
He felt the movement of sandtrout as a movement within himself.
Протагонистът предусеща екологичния цикъл на планетата като протичащ вътре в него. В един предишен живот, който Лито като недете всъщност не е имал, но добре познава посредством безбройните чужди памети като предродено недете, пясъчните пъстърви са били преди всичко забавление за децата, детска игра, the game of children.
Играта на фременските деца се казва ръкавица от пясъчни пъстърви.
„Лито потръпна при мисълта какво представляваше сега тази игра за него. […] Макар и само за миг, той почувства реалността на своето ужасно решение. Ръкавица от пясъчни пъстърви. Това беше детска игра (play of children). Ако хванеш пясъчна пъстърва и я разстелеш върху ръката си, тя образуваше жива ръкавица.“ (Курсив в оригинала)
Моментното залепване на пясъчната пъстърва върху ръката като ръкавица се дължи на усета й за наличието на вода в кръвта, но определени съставки в същата тази кръв я отблъскват. Не след дълго живата ръкавица пада сама от ръката. Край на играта. И играта започва отначало с друга уловена пясъчна пъстърва.
Играта на Лито ще бъде еднократна и необратима.
***
Време е за недетската игра, the unchild’s play.
„Лито се пресегна към пясъка с дясната си ръка, опипвайки наоколо, докато пръстите му докоснаха жилавата кожа на една пясъчна пъстърва. Беше голям екземпляр, точно какъвто бе очаквал. Създанието не се опита да избяга, а запълзя охотно по плътта му.“
Това е точката на включване на субекта в екологичния цикъл.
Ето как протича той извън субекта: „Пясъчната пъстърва нямаше нито глава, нито крайници, нито очи, но безпогрешно намираше водата. Създанията заставаха плътно тяло о тяло, обвързвайки се едно с друго с помощта на грубите си реснати израстъци, докато се превръщаха в огромен торбовиден организъм (sack-organism), капсулиращ в себе си водата, изолирайки „отровата“ от досег с гиганта, в който пясъчната пъстърва щеше да се превърне – Шай-хулуд.“
***
Пясъчната пъстърва е създателката на пустинята, създателката на Дюн. Тя изсмуква като гъба – като планктон, функциониращ като вездесъщ сюнгер – цялата налична на планетата влага, за да създаде условия за установяване на самоподдържащ се екологичен цикъл, чийто краен резултат е гигантският пясъчен червей, обожествяван от фремените под названието Шай-хулуд.
Детето на Дюн се включва в екологичния цикъл на планетата Дюн.
„Пясъчната пъстърва с гърчене се движеше по ръката му, променяйки ту дължината си, ту широчината. Докато тя се движеше, той почувства едно еквивалентно удължаване и разширяване на избраното от него видение (vision). Именно тази нишка, а не другата.“ (Курсив в оригинала)
NB: Лито няма ново видение – виденията спират на границата на метаморфозата – а избира от множеството досегашни видения кое има да се сбъдне. Самата метаморфоза е visionless, лишена е от видения.
Тя е чист избор измежду сноп от алтернативни нишки на бъдещето.
Между екологията и видението се установява съотношение на еквивалентност. Протеичното удължаване или разширяване на тялото на пясъчната пъстърва, разстилаща се по тялото, съответства на удължаването и разширяването на определено пророческо видение вътре в субекта, избрано от него от множество налични сценарии на бъдещето. Съответствието между екологичен цикъл и субективна визия предопределя екзистенциалния избор коя нишка на бъдещето да се сбъдне.
***
„Усещаше как пясъчната пъстърва изтънява, покривайки все по-голяма и по-голяма част от ръката му. Никоя пясъчна пъстърва не бе срещала досега ръка като тази, всяка клетка на която беше пренаситена с подправка. Никое човешко същество до този момент не бе живяло и не бе мислило в подобно състояние.“
Постепенното постъпателно разпростиране на пясъчната пъстърва по ръката, без да се породи обичайното при играта на ръкавица от пясъчни пъстърви отхвърляне, предизвикано от биохимията на кръвта, се дължи на добре познатия вече на читателя ефект на пренасищането с наркотика от познавателния спектър. Насилственото дрогиране на Лито в рамките на теста за установяване на наличие на обладаване неволно се оказва безсубектно предустановена подготовка за успешното включване в екологичния цикъл.
„Едновременно с това той се сливаше (blended himself with) с пясъчната пъстърва, захранвайки се от нея, захранвайки я, изучавайки я.“
Процесът вече е станал симбиотично взаимен и необратим, за разлика от детската игра, при която отново и отново си слагаш живата ръкавица и тя отново и отново пада. Разпростиращата се вече над лакътя ръкавица влиза в отношение на симбиоза с кожата.
„Пясъчната пъстърва се нагаждаше като живата ръкавица от играта от детството, но бе по-тънка и по-чувствителна, докато той я примамваше да приеме ролята на симбионт с кожата (skin symbiote). […] Опипващата му ръка попадна на друга пясъчна пъстърва, която мигновено се вплете с първите две[8], приспособявайки се към новата си роля. Мекото кожесто покритие се запромъква към рамото.“
Така се достига до фазата на новата кожа от пророческото видение.
„С върховна съсредоточеност съумя да постигне единение между тази нова кожа (new skin) и тялото си, не позволявайки да се стигне до отхвърляне. Дори нищожна частица от вниманието му не биваше да се отклони и прехвърли върху ужасяващите последствия от това, което правеше. Значение имаха само императивите (necessities) на видението, предизвикано от транса на подправката. Само Златната Пътека би могла да бъде следствието от това мъчително изпитание.“
Чуждата нова кожа е ужасяващото последствие от достигнатата вече точка на невъзврат на мъчителното изпитание на метаморфозата. Това е цената, която трябва да се плати за Златната Пътека на сливането на субект и екологичен цикъл.
***
Дисклеймър: преди да продължим коментара на разказа за превращението задължително трябва да се обърне внимание върху неромантичния характер на сливането на протагониста с екологичния цикъл. Това е от първостепенна важност за разчитането както на метафората на метаморфозата, така и като цяло на ключовия в света на Дюн екологичен компонент.
Свикнали сме – навик, насаждан поне от последната четвърт на ХVІІІ век насетне – да възприемаме сливането с Природата като романтически оцветено преживяване, дори като романтически категорически императив. В крайна сметка като квазирелигиозен култ, чиято божествена същност е една романтически схваната Природа.
Романтическото сливане с Природата е всъщност сливане с божественото, една от модерните – като тази модерност също започва през последната четвърт на Века на Просвещението – форми на мистика. При Хърбърт обаче има една много специфична неромантическа трезвост, продължаваща традицията на Херман-Мелвиловия Моби Дик.
Трезвост на видението, на мъчителното изпитание, на ужасяващите последствия.
***
„Лито свали робата си и легна гол на пясъка, протягайки вече покритата с жива ръкавица ръка в самия поток на мигриращите пясъчни пъстърви. […] Те вече покриваха цялото му тяло. Усещаше пулса на кръвта си, туптящ в живата мембрана. Едно от съществата се опита да пропълзи по лицето му, но той го отстрани с резки движения, които доведоха до свиването му на тънко ролце.“
Едва ли има по-трезво буквален образ на сливането с природата от това да се оставиш да те полазят дребни живи същества, каквито и да са те. Лягането гол в миграционния поток на пясъчните пъстърви бележи пълното сливане с екологичния цикъл. Грижата да не ти полазят лицето е последният и най-личностно субективен рефлекс, пазещ лицето като гранично прибежище на личността, потънала в природния кръговрат.
„Обзе го странна възбуда. Известно време беше зает с това да навива надолу мембраната, отстранявайки я от лицето си, докато накрая се образува твърда изпъкнала ивица, кръжаща от челюстта до челото и оставяща ушите непокрити.“
Оргиастичната възбуда на сливането с природния цикъл не пречи на старателната грижа за опазването на лицето. Субектът е kept busy да запази лицето непокътнато, изграждайки – he’d built up – ивица, отграничаваща лицето и неговите сетива от слялото се с животинския свят тяло. Собствената му кожа вече не е негова, както в избраната нишка на бъдещето от пророческите видения.
My skin is not my own.
***
Симбиозата не само че не е романтично сливане, а в нея има и нещо комиксово, нещо суперменско, както ще видим малко по-нататък. Субектът още не е свикнал с новата си свръхчовешка – или по-скоро нечовешка – сила и моторика. Необходимо е време за установяване – оформяне – на единение с тялото си след метаморфозата.
„Мембраната престана с опитите да покрие носа и устата му, но сега предстоеше втората важна стъпка към неговата Златна Пътека. Досегашните му усилия го бяха довели далече отвъд каната – намираше се в каньона, където бе държан заловения червей. Чу го да се носи със съсък към него, привлечен от движенията му.“
Макар и некоординирани, движенията на Лито в чуждата кожа са явно ритмични, докато се упражнява да владее новата, чужда му още, свръхчовешко-нечовешка моторика. Червеите, знаем, биват привлечени от ритмични движения и шумове.
***
При нормални условия – условията отпреди превращението – връхлитащият червей е смъртна присъда. Муриз, убиецът от Отхвърлените, ясно го бе предупредил, че е затворен между риба и червей. Но самият Лито вече е някакво трето трансхуманно звено в животинската верига.
„Със скок Лито се изправи на крака, за да посрещне червея, но нарасналата мощ на движенията му го запрати и просна на около двайсет метра навътре в каньона. […] Сега пясъкът непосредствено пред него започна да се издига в осветена от звездите гигантска крива.[9] Пясъкът зейна изведнъж на не повече от две дължини на човешко тяло. В сумрака проблеснаха кристални зъби. […] Но червеят беше спрял. […] Никой досега не бе оставал толкова близо до устата на жив червей, без да изгуби живота си.“
Емблематичната сцена с човешката фигурка, изчезващо малка пред надигналата се зееща паст с кристални зъби, се появява още в първата част на екранизацията на Дени Вилньов – при броденето на Пол и лейди Джесика в откритата пустиня в търсене на фремените. В книгата това се случва и е детайлно описано чак към края на Децата на Дюн, третия роман от хексалогията.
***
В екранизацията не става докрай ясно, въпреки невероятната кинематографичност на сцената, защо пясъчният червей се колебае да погълне Пол (преди да го извика фременското кречетало, отклонявайки вниманието му).
Звучи като мистично-митологично посрещане и поздрав на бъдещия повелител на Дюн от страна на хералдическото животно на планетата. Апропо, чисто кинематографично това е напълно достатъчна мотивация на сцената.
При аналогичната сцена в Децата на Дюн мотивацията обаче е строго екологична, въпреки че синът на Пол първо неволно, а после съзнателно експериментирайки, предизвиква пясъчния червей. В първия случай червеят не помръдва, във втория дори отстъпва назад.
„Червеят не помръдваше./ Сетивата му долавяха само пясъчна пъстърва, а той не би се нахвърлил на обикновено зарития дълбоко в пясъка свой прародител. По-скоро би нападнал друг червей в собствената си територия […]. Единственото препятствие пред него беше водната бариера, а пясъчната пъстърва, в която се намираше капсулирана вода, представляваше точно такава водна бариера.“
Реакцията на малкото момче е за първи път в рамките на епизода на превращението игрово-детска. Лито подскача от радост, претъркаля се, смее се. „– Гледай! – извика той. – Червеят слуша моите заповеди!“
Детето се фука много по детски пред последното човешко същество, с което е общувало преди метаморфозата си, седемнайсетгодишната Сабиха. (С голяма неохота прескачам тази сюжетна линия, но това е кратък пътеводител. Обърнете й обаче специално внимание самостоятелно.)
„Тя остана вцепенена от ужас на мястото си, а Лито вихрено се завъртя, профуча покрай червея и продължи навътре в каньона.“ Ликуващият вик към момичето е на практика сбогуването му с човешкия род, при когото ще се завърне вече в качеството си на бог и император.
***
Лито е на върха на планината, по която се е покатерил от каньона като насекомо. Нечовешкото е същевременно свръхчовешко-ницшеанско, готово да се впусне в пустинята, разстлала се под краката му, като някакъв Дюнски Заратустра. Отново, както при баща му като петнайсетгодишен тийнейджър, пътят е в откритата пустиня, която е прародината на монотеистичния Бог.
„Машхад – помисли Лито и това бе тъжна мисъл. Тук беше мястото на големия скок към Златната Пътека. […] Вече не съм човешко същество. Легендите за тази нощ ще растат и превъзнасят отвъд всичко, разпознаваемо за участниците. Но легендата ще се превърне в истина.“
Машхад е свещеният град на шиитите. Етимологията на името на града е „място на мъченичество“. Хърбърт използва думата за едно от многобройните означения на непрестанните изпитания в света на Дюн. В конкретния случай това изпитание е скок на вярата, a leap of faith, който е буквален скок от върха на планината.
Мисълта е тъжна, защото всичко твърде човешко (и Сабиха) остава зад гърба му.
„Лито се изправи, вдъхна дълбоко въздух, погледна назад към наближаващите преследвачи и след като стъпи на самия край на скалата, се оттласна в празнотата под себе си.“
Това, което следва, са подскоци от Матрицата – тоест подскоците от Матрицата са подскоците от Децата на Дюн – от върха на една дюна към върха на друга. Балет в пустинята – a ballet on the desert – на свръхчовешко нечовешко същество, станало неразделно звено от екологичния цикъл на планетата Дюн.
Същество, което в следващата книга ще стане император и Бог.
[1] Използван е идиомът Now here was a pretty kettle of fish, в който fish е заменено със sandtrout, знаменитата Дюнска „пясъчна пъстърва“, превеждана на български като „пясъчна твар“ (б. м.).
[2] Екологичната служба на Дюн е подчинена не на управляващите планетата харкони, а на императорската администрация (б. м.).
[3] Изкуствени напоителни канали, думата е от арабски произход.
[4] „ВОДЕН ТОВАР“ – на езика на свободните: доживотен дълг.“ („Терминология на империята“) (б. м.)
[5] Момичето, убито от лицетанцьора в Месията на Дюн, е открито в пустинята без глава.
[6] В българския превод стоя – клеченето досами водата в случая е важно с оглед на по-нататъшните действия на детето.
[7] Средната дължина на зрял екземпляр е двеста метра. „Малък“ ще рече около девет метра – червеите-бебета, използвани от фремените за извличане на „Водата на живота“, течността, която се получава при последното смъртно издихание на удавен пясъчен червей. В екранизацията малкият червей сякаш е по-къс и от девет метра, имайки предвид че жената, която се грижи за него (и го удавя), е джудже.
[8] Прескочихме в коментара намирането и слагането върху ръката на втората пясъчна пъстърва (б. м.).
[9] Пустинен Маелстрьом на По! (б. м.)
Предишните статии на автора виж тук и тук и тук
