Европа си изковава оръжие. България дори не беше в ковачницата
Шестнайсет дни от писмо до политика. Пекин реагира веднага, Вашингтон мълчи, София не е забелязала.
Слав Троянски анализира новия европейски инструмент за търговска защита, рисковете за малките икономики и отсъствието на българска позиция преди решаващите преговори
На 5 октомври Фридрих Мерц и Еманюел Макрон изпращат писмо до Урсула фон дер
Лайен. Към него — така нареченият „нон-пейпър“;, работен документ без официален
статут. Искането е просто и радикално: Европейският съюз да получи инструмент, с
който Комисията да може незабавно да отреже достъпа до вътрешния пазар на
държава, която системно изкривява търговията.
На 15 и 16 октомври Европейският съвет обсъжда идеята. На 21 октомври Фон дер
Лайен застава пред Европейския парламент в Страсбург и обявява, че инструментът
идва — с предложение още през декември.
Шестнайсет дни от писмо до програма. За Брюксел това е спринт. И той казва всичко
за това как се взимат решенията в днешния Европейски съюз: когато Берлин и
Париж поискат едно и също нещо едновременно, останалите двайсет и пет държави
научават за решението от пресконференция.
Какво точно се обявява
Три неща, плюс едно обещание.
Първо — отбранителният търговски инструмент. Позволява достъпът до единния
пазар да бъде ограничен, по думите на Фон дер Лайен, „незабавно“;, когато рязък скок
на евтин внос заплашва европейски индустрии.
Второ — „DiversifyEU;. Пакет за разнообразяване на веригите на доставки.
Подлежащият принцип, както тя го формулира: никаква зависимост от един-
единствен доставчик.
Трето — механизъм за солидарност. Обещанието: нито една държава членка да не
остане сама срещу натиска.
И общата рамка, която си струва да се запомни дословно: в свят, в който
икономическата мощ все по-често се използва като оръжие, Европа трябва да
използва икономическата си сила, за да защитава интересите си заедно. Числата, с които Комисията обосновава решението, не са малки. Китайските компании получават до осем пъти повече държавна помощ от сравними европейски. Търговският дефицит на Съюза с Китай за 2025 г. е бил един милиард евро на ден. Два сектора бяха назовани поименно: химическата промишленост и машиностроенето.
Механизмът, за който никой не говори
Най-важната част от франко-германското искане не е в заглавията. Тя е в
процедурата.
Мерц и Макрон поискаха инструментът да се задейства чрез обърнато
квалифицирано мнозинство. Това значи: предложение на Комисията се смята за
автоматично прието, освен ако Съветът изрично не гласува да го отхвърли. Тежестта
на доказване се обръща — вместо Комисията да събира мнозинство „за“,
противниците трябва да съберат мнозинство „против“.
Логиката е честна и дори убедителна. Съюзът вече разполага с антипринудителен инструмент, приет преди години. Той изисква месеци разследване и гласуване в
Съвета. Затова никой никога не го е използвал и никой никога не се е страхувал
от него. Бавното оръжие не възпира — то само уведомява.
Но същата тази логика има и втора страна. Обърнатото мнозинство е прехвърляне на
власт от държавите към Комисията. И тук идва въпросът, който в София не се задава.
Кой държи дръжката
Обикновено прехвърлянето на правомощия към Комисията е добра новина за малка
държава. В Съвета тежестта на Германия и Франция е непропорционална; Комисията
и Парламентът са изравняващите институции. Логично е една страна от шест милиона души да предпочита Брюксел пред Берлин. Само че този път инструментът е поискан от Берлин и Париж. Проектиран е, за да защити тяхната индустрия — химия, машиностроене, автомобили. Формално е наднационален. Съдържателно е франко-германски.
Това не го прави лош. Прави го инструмент, чиято насоченост ще зависи изцяло от
това кой ще определя кога има „заплаха за европейска „индустрия“;. А отговорът на
този въпрос няма да се пише в София.
И има втори пласт. Исканият инструмент трябваше да бъде, по жаргона на
преговорите, „неутрален по отношение на страната“; — тоест да не назовава Китай.
Всички разбират за кого е. Но текстът ще е общ. А общ текст значи, че утре може да се
приложи към всяка държава с търговско споразумение със Съюза. В Рабат вече си задават въпроса дали Мароко ще бъде третирано като вътрешен или като външен играч. Това е въпрос, който би трябвало да интересува и нас — защото ние сме от страната на малките търговски партньори много по-често, отколкото признаваме.
И тук е най-подценяваният факт. Инструментът беше поискан не само заради китайските ограничения върху редките земи и магнитите. Той беше поискан и заради повтарящите се американски заплахи за търговска война. Текст, който не назовава държава, е оръжие, насочено във всички посоки.
Пекин го разбра за часове. На следващия ден китайски анализатори вече отговаряха:
по-острата реторика идва по-малко от две седмици след като Брюксел и Пекин показаха, че преговорите могат да дадат резултат; търговският натиск рискува да подкопае трудно постигнатото, без да решава подлежащите индустриални проблеми на Европа. Източникът е предсказуем — но аргументът по същество съвпада с онова, което пишат и европейски икономисти: че Европа се обсебва от китайските силни страни и забравя да изостри собствените си.
Вашингтон мълчи. Засега. Но за първи път Европа си прави инструмент, който теоретично може да бъде употребен и срещу най-големия ѝ съюзник. Дали ще бъде е друг въпрос. Че може е ново. Механизмът за солидарност е празен. И точно затова е важен От трите обявени неща за България най-същественото не е оръжието, а солидарността.
Причината е проста. Когато Съюзът ограничи достъп до пазара си, насрещната страна отвръща. И отвръща не срещу Съюза като цяло — а срещу конкретни държави, конкретни износители, конкретни сектори. Големите икономики издържат. Малките не.
България няма инструменти за търговска самозащита. Няма резерви, с които да компенсира загубен пазар. Няма тежест, с която да преговаря двустранно. Ако ответна мярка удари български износ — земеделски, металургичен, какъвто и да е страната ще разчита единствено на европейска подкрепа.
Точно затова обещанието „нито една държава членка да не остане сама срещу „натиска“ е най-важното изречение в цялата реч на Фон дер Лайен.
И точно затова е тревожно, че то е само изречение. Няма правен текст. Няма график.
Няма дефиниция кой кога получава какво. Декември е обявено намерение, не внесен
документ.
Разликата между оръжието и солидарността е следната: оръжието има автори, които знаят точно какво искат от него. Солидарността няма. Тя ще бъде написана така, както я напишат онези, които дойдат с предложения. А ако никой не дойде с предложения — ще бъде написана като декларация. Двете страни на една и съща политика.
Има и нещо, което трябва да се каже направо.
Същата Германия, която иска по-силна европейска търговска защита, иска и европейският бюджет да бъде орязан. Мерц събра в Берлин лидерите на Нидерландия, Финландия, Австрия, Дания и Швеция и заедно поискаха многогодишната финансова рамка за 2028–2034 — близо два трилиона евро — да бъде намалена с няколкостотин милиарда. Германия говори за около четиристотин.
България се нареди от другата страна, в групата „Приятели на кохезията“, заедно с
още шестнайсет държави.
Тоест: повече европейски инструменти за защита на германската индустрия, по- малко европейски пари за сближаване на останалите. Това не е непременно лицемерие — това е последователна защита на национален интерес. Но е и двете неща едновременно, и който говори само за едното, не описва картината.
За мащаб: за деветнайсет години членство България е внесла в европейския бюджет 10,9 милиарда евро и е получила безвъзмездни средства за 27,7 милиарда. Срещу всяко внесено евро получаваме 2,54. Европейският бюджет е на практика най- големият инвеститор в тази страна. Намаляването му с четиристотин милиарда не е абстракция. То е конкретна сума, която няма да стигне до български пътища, водопроводи и програми.
И въпросът, който не е популярен.
Накрая едно нещо, което е по-лесно да се премълчи.
Евтиният внос не е само заплаха. Той е и достъпност. България е малка отворена икономика с ниски доходи и висок дял на потреблението в брутния продукт. Инструмент, който ограничава вноса на автомобили, техника, облекло и стоки за бита, защитава индустрия, която в България почти не съществува — а повишава цени, които тук се усещат по-болезнено, отколкото в Бавария.
Това не е аргумент срещу инструмента. Икономическата сигурност е реален интерес,
свръхкапацитетът е реален проблем, а зависимостта от един доставчик е реален риск, както ни показа газът. Но това е компромис, който трябва да бъде назован, преценен и защитен публично, а не приет мълчаливо, защото идва от Брюксел. Инструментът ще бъде внесен през декември. Дотогава остават седем седмици. Достатъчно време България да има позиция — ако някой седне да я напише.
