Йорданка Бекирска: Децата са отделни личности със собствени права, а не собственост на родителите

Адвокат Бекирска, как да обясним контекста на ужасяващото двойно убийство на две деца и самоубийството на баща им в Разград? Майката е подавала три сигнала за домашно насилие и ги е оттегляла. Какво означава това? Имало ли е основание институциите да приемат, че опасността е отпаднала?

Йорданка Бекирска: За мен подаването на сигнали и опитът да се потърси защита всъщност е част от динамиката на една насилническа среда. Много често жертвите събират смелост много дълго, след като за първи път са станали жертва на домашно насилие. Успяват да съберат себе си и да потърсят помощ, но това решение е толкова крехко, че много често веднага след това води до оттегляне на молбата за защита поради различни причини.

В конкретния случай имаме три опита, в които жената е потърсила защита от институциите. Това далеч не означава, че само три пъти е ставала жертва на насилие. Тя три пъти е събрала смелост да потърси помощ и три пъти след това, по различни причини, е оттегляла молбите си за защита.

И то още на следващия ден. За институциите известната информация е, че една и съща жена, майка на две деца, три пъти търси защита за себе си и за децата и три пъти на следващия ден оттегля молбата си. Какво означава това? Означава, че тук имаме история на риск, а не история на отпаднал риск.

Тоест според вас има институционален пропуск?

Й. Б.: Категорично. Проблемът е, че координационният механизъм, който вече е възприет в България, би трябвало да работи именно в такива ситуации. Има разработен способ, по който институциите оценяват риска и предприемат съответните действия в координация помежду си.

Това означава участие на всички релевантни институции в конкретния казус – прокуратура, полиция, училището на децата, социалните работници, съдът, здравните работници, лекарите, които за първи път констатират травматични увреждания, ако говорим за физическо насилие.

Тук не става дума само за насилие над жена. Става дума и за това, че институциите са знаели, че в това семейство има деца, които могат да бъдат в риск. Да разширим периметъра на задължителните им действия.

Й. Б.: Именно. Проблемът, който аз виждам, е, че когато полицията получи сигнал и на следващия ден той бъде оттеглен, това сякаш означава край. Рискът е отпаднал и ние нямаме проблем, защото няма сигнал.

Но това не е така.

Когато видиш, че три пъти се случва едно и също, ритмично, това е сигнал, че трябва да се действа и да се провери, а не да се приема, че рискът е отпаднал – особено за децата.

С вас сме разговаряли за случая „Медея“, когато майка в тежко душевно състояние уби децата си. Какво се случва с бащата убил в леглата дъщерите си на 10 и 17 години ? Доколкото разбрах, става дума за хазартна зависимост и тежки дългове.

Й. Б.: Има такива твърдения, но разследването продължава. Затова не можем да знаем със сигурност какъв е мотивът му да направи подобно нещо.

Известно е, че е имал хазартна зависимост и депресивно разстройство с определена симптоматика. Двете неща, разбира се, могат да бъдат взаимно свързани. При хазартната зависимост се губят непрекъснато пари, човек може да изпадне в много тежко финансово състояние и да не вижда смисъл в живота.

Но по-важното е, че той не отнема само своя живот, а и живота на двете си деца – едното на 17, а другото на 10 години.

Защо посяга на техния живот? Според мен има две хипотези, но подчертавам – това са хипотези.

Първата е желание да отмъсти на майката. Появи се информация, че тя е казала, че е срещнала друг мъж и скоро ще си вземе децата. Това може да е отключило желание за реваншизъм и отмъщение.

Другата възможност е човек, който се намира в подобно състояние, да взема решения, силно повлияни от зависимостта и от начина, по който функционира в този момент. Безсмислието, което той вижда за себе си, да го пренесе и върху децата.

Тук стигаме до един много сериозен проблем – че детето се възприема като собственост.

В България имаме такъв проблем. Родителите казват: „Щом аз няма да живея, и вие няма да живеете“. А децата са отделни личности от нас. Те са част от нас, но имат свои права и собствен живот. Това много трудно се възприема.

Във вашата практика и в международния правен опит срещат ли се случаи, при които родител убива децата си и след това се самоубива? Как се разглеждат юридически подобни случаи?

Й. Б.: Да, има такива случаи. Има случаи, в които е убита и майката, и цялото семейство е било унищожено поради различни мотиви.

Но в конкретния случай за мен самият факт, че майката е останала извън всичко това, може да се приеме като още една форма на насилие – желание да бъде наранена тази жена, за да няма повече шанс да бъде щастлива.

Майката е оставила двете си деца при човек, за когото е знаела, че е насилник. Не можем ли да кажем, че и тя носи отговорност? Не можеш да оставиш 10-годишно дете при човек, който освен че е хазартно зависим, е склонен към насилие и очевидно е в тежко психическо състояние!

Й. Б.: Той е бил склонен към насилие и тук искам да отбележа нещо много важно. Стана ясно, че близките, които са били в обкръжението на това семейство, са знаели и многократно са ставали свидетели на насилието, което бащата е упражнявал спрямо майката.

Независимо дали е било в прякото присъствие на децата и те са пострадали пряко, или са пострадали косвено от това, което са виждали, чували и усещали, тази насилническа среда, в която са живели, е била отговорност на всички наоколо – да потърсят защита за тях.

Всеки гражданин, независимо от професионалната си роля, е длъжен да реагира, защото насилието е обществен проблем. Това не е проблем само на конкретното семейство. Това е проблем на обществото.

В конкретния случай такава реакция няма. Това показва колко толерантно и безкритично е обществото ни към насилието. И това е голям проблем.

Що се отнася до майката – тя е оставила децата при бащата по някаква причина. Не е ясно дали са били при него само временно. Чух, че е било за кратко, за да ги подготви за първия учебен ден и да им купи необходимото, след като е получил пари от баща си.

Появи се и информация за SMS, в който тя казва: „И скоро ще ви взема“. Ако този SMS действително съществува, той показва опит от нейна страна да устрои живота си по друг начин – тя се е изнесла, търси начин да се справи и възнамерява да вземе децата при себе си.

Затова ми е трудно да приема тезата за вина на майката, при положение че първо имаме жертва, която три пъти е потърсила помощ.

Да, тя не е стигнала до края и е оттеглила жалбите си. Но не е получила и необходимата институционална подкрепа. Социалните служители не са знаели, че децата са в риск, защото координационният механизъм не е бил задействан.

Ако жалбата беше останала, още на следващия ден полицията би трябвало да се свърже със социалните служби, да я насочи към неправителствени организации, които могат да помогнат. В Разград има такива организации.

Разбира се, няма кризисен център, в който тя да отиде с децата. Това е другият проблем – че нямаме необходимата институционална подкрепа.

Въпреки това е можело по друг начин да се задейства механизмът. Едно дело, по което да получи заповед за незабавна защита, е можело да предотврати трагичните последици.

Но не се е стигнало дотам. И отново казвам – това е профил на жертва. Тя може да е била в зависимост – финансова или друга. Може да не е имала къде да отиде с децата, да не е могла да се грижи за тях сама. И вероятно не е допускала, че бащата може да им навреди.

Казахте, че бащата е бил в почти неконтролируема депресия, когато посяга на децата. Но защо се самоубива? Самонаказва ли се?

Й. Б.: Сега виждам това като цялостна стратегия. Появи се информация, че той е завел децата да се простят с майка си предния ден, на 1 септември, а на следващия ден е извършил всичко това – убива двете деца и накрая себе си.

Според мен първоначалното решение е било да сложи край на собствения си живот. След това идва мисълта: „Щом аз няма да живея, и вие няма да живеете, а майка ви – жената, която ме напусна – ще страда цял живот“.

Аз така го виждам.

Описахте пропуснатите възможности. Говорихме за профила на убиеца на децата, за институциите, за близките, за обществото, което знае, но не реагира. Какво друго бихте добавили?

Й. Б.: Това, което много ме притеснява, е, че България е сред държавите, в които оттеглената молба за защита на практика може да бъде възприета от институциите като знак, че рискът е отпаднал.

В други държави, дори когато молбата за защита е оттеглена, механизмът продължава да функционира и проверките започват. Така държавата може да защити своите граждани.

При нас оттеглянето би трябвало да бъде именно аларма за институциите. Те трябва да задействат механизма и да направят необходимите проверки.

В Закона за защита от домашното насилие има възможност, дори когато майката няма смелост да го направи, социалните служби или прокурорът да потърсят защита за децата. В този случай те дори не са били уведомени.

Полицията не ги е уведомила, след като е приела, че проблемът е отпаднал с оттеглянето на сигнала.

И тук искам да засегна още един важен проблем. За 23–24 години, откакто съществува Законът за защита от домашното насилие, се стигна до много сериозни злоупотреби с него.

В стремежа си да получат процесуално предимство в дела за развод, родителски права и други спорове някои хора започнаха да твърдят, че са станали жертви на домашно насилие, което не се е случило по начина, описан в молбата.

Съдът трябва да реагира бързо, защото защитата се дължи в кратки срокове. Може да се стигне до отстраняване на извършителя от семейното жилище, за да бъдат защитени пострадалите – например майката и детето или бащата и детето. След това обаче започва процесът за родителските права и пластовете се разместват.

Понякога предимство получава този, който пръв е подал сигнал. Така злоупотребата с право натовари институциите със сигнали, които не са истински.

И тогава чувствителността към истинските случаи намаля. Реалните жертви започнаха да се сблъскват с институции, които подозират, че поредният сигнал може да е фалшив.

Това е голям проблем.

Когато говоря за злоупотреба с правото и със закона, всъщност насочвам вниманието именно към необходимостта институциите да проследяват всеки сигнал.

А когато сигналът не е истински, трябва да се търси отговорност. В момента тази отговорност е размита. Можеш да задействаш цялата държавна машина и да не понесеш никаква отговорност за това.

И това в крайна сметка вреди най-много на истинските жертви.

Въпросите зададе Ю.Методиева

*Йорданка Бекирска е адвокат, специалист по международно семейно право и висококонфликтни родителски спорове. Управлява „Bekirska Family Law Group“ и има значителен опит в трансгранични дела и случаи на международно отвличане на деца по Хагската конвенция. Председател е на Комисията по семейно право към Европейската федерация на адвокатите (FBE) и преподавател към Центъра за обучение на адвокати в България.