Кой се грижи за хората, останали в обезлюдените села

В стотици обезлюдяващи се български села достъпът до аптека, личен лекар или дори квартален магазин отдавна е лукс. За десетки хиляди самотни възрастни хора и хора с увреждания социалният или личният асистент, мобилната медицинска сестра или служителят на социалния патронаж често са единствената връзка с външния свят. Когато тази връзка липсва, правото на достоен живот се превръща в зависимост от това дали някой ще може да стигне до дома ти, пише БГНЕС.

Програмите „Патронажна грижа“ и „Грижа в дома“ се превърнаха в една от най-важните мрежи за подкрепа на хората, които не могат сами да осигурят ежедневните си нужди. Те обхващат социална и битова помощ, доставка на храна, съдействие за административни услуги и, на места, мобилна здравна грижа.

Социалните асистенти помагат за поддържане на дома, пазаруване със средства на потребителя, плащане на битови сметки и подаване на документи за социално подпомагане или ТЕЛК. Домашният социален патронаж и услугите от типа „Топъл обяд“ осигуряват готова храна на хора, за които най-близкият магазин може да е на километри.

Мобилните медицински екипи могат да измерват кръвно налягане и кръвна захар, да обработват рани, да поставят инжекции, да следят приема на медикаменти и да доставят предписани лекарства. В големите градове това е допълваща услуга. В отдалечените планински и гранични райони обаче мобилната медицинска сестра може да бъде единственото медицинско лице, което възрастният човек вижда с месеци.

Именно тук се вижда правозащитният проблем в най-острия му вид. Правото на здравеопазване, социална закри и достоен живот не може да зависи от пощенския код. А днес мястото, на което живее човек, в значителна степен определя до каква грижа може да получи достъп.

На национално ниво по програмите „Патронажна грижа“ и „Грижа в дома“ са реализирани над 270 млн. лева, като в тях са обхванати 229 от общо 265 общини, включително 24-те административни района на София. Подкрепа в домашна среда са получили над 44 000 души, а над 1530 души получават постоянна подкрепа. За Столичната община ресурсът по програмата е 11,22 млн. лева.

Тези числа показват мащаба на необходимостта, но не решават основния въпрос: достатъчна ли е системата, когато самата демография постоянно увеличава броя на хората, които се нуждаят от нея?

Отговорът е очевидно отрицателен.

Един от основните проблеми е почасовият характер на услугите. Социалните асистенти масово посещават потребителите за един до два часа дневно. За човек с тежко увреждане, деменция или сериозно ограничена подвижност това често е крайно недостатъчно. Последицата се прехвърля върху семейството – близки напускат работа, намаляват работното си време или са принудени да търсят места в институции и домове за възрастни хора.

Личната помощ също е обвързана с определен брой часове, които зависят от степента на увреждане и потребностите на човека. Така подкрепата съществува, но не винаги достига до реалния обем на необходимата грижа.

В малките общини към този проблем се добавя и кадровият дефицит. Медицински сестри и социални асистенти трудно се намират за нископлатена работа в отдалечени села, а транспортът между разпръснатите населени места поглъща значителна част от наличния ресурс. Понякога услугата съществува на хартия, но няма човек, който да я предоставя.

Така се появява една от най-опасните форми на неравенство – формално еднакъв достъп, но реално различна възможност да упражниш правата си.

Патронажната грижа има и друга функция, която често остава извън финансовите отчети. Тя предотвратява изолацията и институционализацията. Един човек може да остане в собствения си дом не защото е напълно самостоятелен, а защото някой идва при него, носи му храна, помага му с лекарствата, следи състоянието му и му дава възможност да не бъде откъснат от общността.

Затова превръщането на тези услуги в устойчиво публично финансирана система е въпрос не само на социална политика, а на права.

Зависимостта от европейско и проектно финансиране поставя системата в постоянна несигурност. Когато една услуга е жизненоважна за човек с увреждане или самотно живеещ възрастен човек, тя не може да зависи от това дали поредният проект ще бъде одобрен и кога ще бъде осигурено следващото финансиране.

Необходим е гарантиран минимален стандарт на домашна и патронажна грижа за хората в нужда независимо дали живеят в София, областен град, планинско село или обезлюдяващо гранично населено място.

Демографската картина прави този въпрос още по-неотложен. Населението застарява, броят на хората в трудоспособна възраст намалява, а все повече малки населени места губят критична маса от жители. Това означава, че натискът върху пенсионната система, здравеопазването и социалните услуги ще расте едновременно.

Ако днес мобилната медицинска сестра е спасителната мрежа за един възрастен човек в отдалечено село, утре тя може да се окаже част от основната инфраструктура на социалната държава.

Затова въпросът не е дали България може да си позволи да финансира патронажната грижа. Въпросът е дали може да си позволи да я няма.

Правото на достоен живот не приключва на прага на дома. За човек, който не може да излезе от него, държавата трябва да е способна да стигне до този праг.