Приказка и Нищо

В новия си текст за последната книга на руския писател Владимир Сорокин – „Приказка“ (2025) – проф. Сабоурин предлага не просто литературен прочит, а своеобразен пътеводител из цялата Сорокинова вселена. Проследявайки как постапокалиптичната повест събира в себе си основните теми, образи и техники на автора, той разглежда „Приказка“ като вход към големия цикъл за бъдещето на Русия и като мрачно размишление върху войната, паметта, руската класика и съдбата на руската имперска идея. Текстът съчетава литературен анализ, философска интерпретация и политически контекст, за да покаже как зад привидния приказен сюжет на Сорокин стои един от най-радикалните размисли за съвременна Русия – страна, люшкаща се между митологията на собственото си минало и пустотата на своето бъдеще.

Когато миналото лято излезе последната книга на Владимир Сорокин, бях на съвсем друга, неруска вълна, завършвах помагалото за Роберто Боланьо. Всъщност двамата са абсолютни съвременници и връстници: Боланьо е роден в годината на смъртта на Сталин, Сорокин – две години по-късно. Боланьо е посмъртно първият испаноезичен класик на ХХІ век, Сорокин – първият жив руски класик от последната четвърт на ХХ-то и първата четвърт на новото столетие.

За разлика от Боланьо, който първо е голям поет, като какъвто е слабо известен, и трябва да извърви дълъг път до големия романист, като какъвто става и е много известен, Сорокин е роден прозаик, написал още като 24-годишен шедьоври от рода на Агитационното плуване[1] и Сергей Андреевич[2]. Също така за разлика от Боланьо, който не успява приживе да публикува магнум опуса си 2666, направил го на практика на момента класик, Сорокин е (неизвестен) жив класик още от романа Роман (1985-1989).

След като завърших Роберто Боланьо. Помагало, настъпи дълга поетическа фаза, приключила през пролетта на 2026-а. И дойде лятото, в което седнах да пиша тази книга, също помагало, за Сорокин.

Тази книга нямаше как да е щастлива и лека, свързана с чистотата на бащиния свят на испанския. Тя неизбежно беше, е и ще бъде поне в близките десетки години свързана с руския на настоящата нацистка Русия. Тя е за пионера първопроходец на дълбокия руски нацистки космос, неразривно политико-романтично (Карл Шмит) свързан с езика на този космос.

***

Приказка (2025) е малка книга, с която може да започне четенето и първото запознаване със света на Владимир Сорокин. Макар че започнах писането на това помагало с негов ранен разказ от края на 70-те, не бих препоръчал на начинаещия Владимир-Сорокинов читател да започва с ранните му разкази.

Използвах един от тези разкази, за да онагледя основни похвати на писането на Сорокин, но светът на този разказ, съветският свят би бил напълно чужд за всеки млад читател, неживял през реално съществувалия социализъм, най-вероятно би го отблъснал  с неразличимата сивота на този свят, не би усетил и разбрал неговите нюанси сиво.

И най-вече не би имал жизнения опит, необходим за усещането на естествеността и логичността на насилието, криещо се в тези пастелни нюанси на сивото, което насилие Сорокин оголва в ексцесните трансгресивни финали на тези ранни разкази. В този смисъл разгледаният в началото на помагалото текст – и подобните нему ранни разкази от Първият съботник (изд. 1992), Утрото на снайпера (изд. 2002) и Агитационното плуване (изд. 2008) – не са препоръчителни като прощъпулник в четенето на Сорокин.

Постапокалиптичната повест Приказка напротив предлага обозрим като обем каталог на похватите на писането на Сорокин, компендиум на темите и уменията му, без да е обвързан с непозната за младия читател реалност. На берлинската премиера на Приказка, отразена в журналистически материал – една от първите премиери на книгата пред руска (емигрантска) публика, тъй като след началото на пълномащабната руска агресия срещу Украйна Сорокин остава да живее в Берлин – той споделя нещо съществено за разбирането на творчеството му, свързано с отношението между текст и реалност.

„Мога да кажа честно, че до 1991 година аз все пак описвах реалността – в Марина [Трийсетата любов на Марина], Норма. Това беше съветската действителност.“[3] Сорокин определя това твърдение като „честно“, доколкото както той самият в по-ранни изказвания, така и високата академична теория отричаше – а представителна част от високата теория продължава да отрича – референциалната съотнесеност на творчеството му с реалността, значимата съотнесеност на знак (литературния текст) и обект (описваната действителност).

***

В периодизацията на творчеството си, която Сорокин скицира на берлинската премиера на Приказка, периодизация, чийто критерий е връзката между литературния текст и реалността, написаното до Синята мас (1999) спада към литературата-описваща-реалността. Към тази референциална литература спада както творчеството му през късносъветския период, така и романът Сърцата на четиримата (1991) от годината на краха на Съветския Съюз.

„А после вече, започвайки от Синята мас, аз описвах все пак една несъществуваща реалност. Е, може да я наречем приказна.“ От ретроспективната перспектива на Приказка Сорокин определя цялото си творчество от ХХІ век като приказно. Това определение не е чисто оказионално, за случая, свързан с премиерата на новата книга. На същата премиера Сорокин изрично отбелязва, визирайки първите 37 години от живота си, протекли в СССР: „Аз се родих в приказна държава.“

Тоест приказното в живота и творчеството на Сорокин се корени още в съветското време, което той обаче е описвал не толкова като нещо приказно – като изключим „нереалистичните“ дистопии от рода на Агитационното плуване – колкото като нещо реално, самовзривяващо се именно като реалност, докато бива „реалистично“, т.е. соцреалистично, описвано като съветска реалност.

***

Описваната в Приказка „несъществуваща реалност“, ако използваме определението на Сорокин, е постапокалиптична. Като такава тя се вписва в най-обемния цикъл в неговото творчество, започващ с Денят на опричника и класифициран като история на бъдещето[4], включваща на практика цялата му обемна проза – разкази, циклизирани на принципа на метавселена, повести и романи – след 2006 година: Захарният Кремъл (2008), Виелица (2010), Телурия (2013), Манарага (2017), Доктор Гарин (2021), Наследие (2023) и Приказка (2025).

Разпростиращата се на по-малко от сто и петдесет страници Приказка може да послужи освен за сбито първоначално запознаване с техниките на писане на Сорокин, така и за оглеждане в тематиката на този, най-обемния до момента, дял от творчеството му, наречен история на бъдещето, да послужи като въведение във литературната метавселена на цикъла на историята на бъдещето.

Ако ви допадне светът на Приказка, смело и щастливо може да се впуснете в целия цикъл. А съветският Сорокин ще остане за най-закоравелите и ненаситни читатели рецидивисти. Ако пък те са родени след 1984-а, спокойно могат да четат за реално съществувалия социализъм като за също толкова „несъществуваща реалност“, също толкова „приказна държава“, без да ги е грижа за действителността, хипер(соц)реалистично описвана в Сорокиновите произведения до 1991 година.

Ако първото изречение, което прочетете от Владимир Сорокин, се окаже първото изречение на Приказка, то ще ви каже много неща за него. И своевременно може да ви откаже изобщо да го четете, което би било честно като препоръка от страна на едно помагало за автор, пишещ на руски в епохата на реално съществуващия руски нацизъм.

NB: намирам често използвания термин „рашизъм“ за неточен, доколкото при путинска Русия става дума не за италиански фашизъм, а за руски националсоциализъм или националболшевизъм на една отказваща най-сетне да се роди нормална национална държава, която продължава да сънува и живее кошмарите на последната предмодерна териториална империя.

***

„Колко хубави само са родните сметища напролет!“[5]

Това изречение може да се прочете като сатира на руския национализъм. Същевременно „родните сметища“ е тематична буквализация на постапокалиптичния свят на Приказка, в който след случила се преди години ядрена война сметищата край големите градове са новите и единствени хипермаркети за оцелелите.

Изречението е непряка реч на персонажния автор Иван, как иначе да се казва героят на една руска приказка, който излиза един пролетен ден на пазар на най-голямото сметище в околността, наричано от покойната му майка Супермаркета. Същевременно изречението пародира реториката на славянофилско-националистическото възпяване на родната земя.

Преливането на двата възможни режима на четене – сатирично-пародийния и буквално-тематичния – при което нито един от двата не взима окончателно превес и не заглушава другия, е типично за писането на Сорокин. В случаите, когато сатиричният режим еднозначно надделява над буквално-тематичния, както например в определени пасажи от Денят на опричника, Сорокиновата проза губи сякаш първичната си сила, произтичаща и разчитаща на тоталната афирмация на пародираното като първа и задължителна стъпка.

Най-радикалната субверсивност в Сорокиновата проза черпи сила от тоталността на афирмацията – в случая на хубостта на родните сметища. По същия начин работи в Сергей Андреевич например афирмацията на любовта на ученика към учителя, кулминираща в копрофагия, или в Норма – ежедневното поглъщане на дажбата съветска идеология под формата на пакетче изпражнения.

Колко хубави са все пак родните сметища напролет, свежите фекалии на любимия учител, насъщната ежедневна дажба съветско причастие, прясна или суховата, но винаги от същото вещество! Тук е моментът човек да спре да чете Приказка – и да не прочете нищо друго от Владимир Сорокин, защото то ще е повече, по-добро, по-силно от същото.

***

Но да продължим да четем с тези и за тези, които ще продължат да четат. Постапокалиптичната приказка на Сорокин започва на първи май. Ваня е навършил през февруари четиринайсет. Излизайки от родната землянка, приказният Иван заварва съседката си да тори зеленчуковата си градинка – всеки трябва да обработва своята градина[6] – серейки, стиснала „в железните зъби“ (срв. П: 7) качак собствено производство.

На 9 септември 1937-а неговият почти връстник, 13-годишният Петя Лурье от разказа Аварон (2000), ще види в центъра на Сталинска Москва продавачка на сиропи да стиска папиросата си също с железни (стоманени) зъби. Загадъчният Аварон, който ще помогне на Петя да спаси майка си от НКВД, още не се е появил.[7]

Както не са се появили още приказните помощници на Иван, които ще възкресят майка му и баща му, но иззад емблематичните соцреалии на вилните „места“, железните зъби и наливните сиропи с газирана вода, за миг прозират и отново се скриват в тежка светлина обърнатите йерархии на един стоманен гностически космос и неговите повече или по-малко загадъчни или банално-всекидневни архонти.

За разлика от Аварон в едноименния разказ, чието действие се развива в началото на сталинския Голям терор, в Приказка постапокалиптичните помощници от епохата след путинското натискане на ядреното копче – след безброй блъфове и инсинуации – не са оминозни. И макар че са приказно непознати и загадъчни за постпутинския тийнейджър, те са световноизвестни руски литературни класици.

Което само по себе си не ги прави разбира се автоматично неоминозни, доколкото още в Роман Сорокин терминира тоталното възпроизвеждане на съвкупната руска класика в тотален холокост, извършен от едноименния протагонист Роман – като собствено и жанрово име – с литературно класическа руска брадва в ръка. Но в Приказка руските класици не довеждат до руска касапница, а до постапокалиптична постсъветска вълшебно приказна дачна идилия в една абсолютна пустота и нищо.

Но едно по едно.

***

По пътя за най-голямото сметище супермаркет в околността Иван преминава през войнишко гробище. Едно постапокалиптично войнишко гробище, което може да се види на безброй шортчета в рускоезичния Ютюб като настоящо путинско войнишко гробище, най-често снимано в движение от кола. С развяващи се трибагреници, бойни знамена, георгиевски лентички.

„Огромно-преогромно. Кръстовете дървени стърчат, прави и полегнали, всички потънали сред бурени и дръвчета младички. И тез кръстове – цяло поле, чак до гората. Хиляди. С кръстовете е хубаво да подклаждащ кюмбенцето. […] и Ваня с мама го подклаждаха с тях, ама трудно се мъкнеха през рекичката. Дървата за огрев обикновено събират в близката гора. Но кръстовете горят яко, нищо че трябва да ги чупиш, да ги трошиш с кувалда. Ваня обичаше да откъртва напречните дъски и да ги влачи вкъщи на цели наръчи. През зимата мнозина от обитателите на землянките с кръстове се отопляваха: кръстовете войнишки ще съгреят всички през зимата. Колко само домъкваха от гробището, а край няма – още хиляди в полето стърчат.“ (П: 8)

След това много реалистично постапокалиптично войнишко гробище от путинската ера, което все не свършва като на шортчетата снимани от коли, Ваня навлиза в гора, наричана Огънатата и напомняща за тайгата от Пътят на Бро (2004), приквела на Ледена трилогия. Там дърветата са полегнали от взривната вълна на Тунгуския метеорит. В Приказка те са огънати от климатичните последствия на ядрен взрив.

„И наистина – огъната [гора]. Всички дървета – борове, брези, елхи – са огънати на дъга досами земята. А защо? Когато течала войната, през зимата мятали по градовете ядрьоха (ядрёха)[8]. Лъчеше по небето като северно сияние. Добре, че близкият град е на трийсет и две версти. Но и на рекичката тогава всичко се разлюля нагоре-надолу, разтресе землянките яко. През декември беше. Беше много мразовито. А след ядрьохата се ля цял месец дъжд, въпреки студовете. И така дърветата се заледиха и огънаха на дъга. Много се изпочупиха, изпопадаха. А тия, дето устояха, така и завинаги се огънаха доземи.“ (П: 10)

В Пътят на Бро полегналата тайга е мистично-космическото прамясто на зараждането на гностическо-манихейската секта, която постепенно ще завладее сталинското НКВД, нацистките SS-Totenkopfverbände и по-късно путинското КГБ-ФСБ. В Приказка Огънатата гора напомня за крайната спирка на една адска обърната спираловидна фуния, завършваща със замръзналото до дъното блато в Дантевия Ад.

„В тази поклонила се гора е винаги тихо – няма птици.“ (Пак там) Приказната руска гора като замръзналото адско блато, в което цари абсолютна тишина като в Зоната на Братя Стругацки. Но Ваня минава през нея бодро и ведро: постапокалиптичният тийнейджър не е чел нито Данте, нито далеч по-популярните в родината му Братя Стругацки.

***

Стигнал вече до Сметището, Ваня си спомня за баща си, подарил на майка му гривна с нефритов дракон, донесена от Китай. „А после, когато започна войната, татко го уби дрон“ (П: 11). Китай е една от натрапливо-афирмативните обсесии във всички произведения от Сорокиновия цикъл на историята на бъдещето.

Дронът – реалия от настоящата война, превърнала в дроновата kill zone руските месни щурмове в месокомбинати. Там най-бързо и необратимо се умира, защото нито много-много се стараят, нито вече реално могат да те евакуират под ятата дронове, ако си ранен. Там вероятно умира таткото на Ваня.

Първият вълшебен предмет по Владимир Проп очаква Иван в сърцето на Сметището. „Насочи се Ваня направо в самия център на Малакия.“ (П: 13) Това е наименованието на голямото сметище, което предпочита Ваня. Другите му наименования са „Топлата Застава“, „Сметището“, или „Супермаркета“ (така го е наричала покойната му майка).

Малахия е последният пророк от Стария завет и авторът на съответната Книга. Малакия на библейски гръцки пък означава „скопец“ (според Кирил Александрийски), „пасивен мъжеложец“ (според Теофилакт Български), „онанист“ (според Никодим Светогорец), „molles, слабохарактерни“ (Вулгата), „lechers against kind, изнежени противно на природата си“ (Wycliffe’s Bible), „effeminate, женоподобни мъже“ (King James Bible), „catamites, момчета, намиращи се в сексуална връзка с възрастни мъже“ (Jerusalem Bible), „self-indulgent, самоугаждащ си, отдаващ се на собствените желания“ (New Jerusalem Bible) и т. н.

Защо е цялото това обилие от значения на мястото, приказния топос, където руското момче Ваня попада на първия си вълшебен предмет? Признавам си, че така и не ми стана докрай ясно. Пределно ясно е обаче, че Сорокин е търсил това обилие, гравитиращо около отчетливо семантично гнездо.

***

Вълшебният предмет, който е същевременно и вълшебен помощник на героя, е ключова функция и фигура в морфологията на вълшебната приказка. Иван открива своя приказен вълшебен предмет-помощник на сметището – той/то/те/тя е буквално мърша, падаль. Мършата има дълга и славна литературна традиция, тръгваща от средновековните и по-късно бароковите алегории на memento mori и стигаща до естетическата модерност в едноименното стихотворение на Шарл Бодлер.

Владимир-Сорокиновата мърша е двойна буквализация: тематична, свързваща мършата със сметището, и идиоматична, свързваща я с тежка руска ругатня. Първата буквализация се вписва в средновековно-бароково-модернистичната традиция. „Погледна Ваня в дупката, а там червеи гъмжат.“ (П: 13)

И мършата приказно проговаря, явявайки се телесно в цялата си бароково-модернистична пищност. „Замря Ваня. Вижда той само мърша гнила, черва и бели червеи, по тях пълзящи.“ (Пак там) В превод на български се появява прекрасна етимологична фигура черва-червеи, несъществуваща обаче на руски в двойката кишки-черви. На руски етимологичната фигура е между „гъмжат“ (кишат) и „черва“ (кишки).

По-интересна и специфично Сорокинова е втората буквализация. „– Кой си ти? – попита Ваня./ – Аз съм карантия на кучка (сучий потрох).“ (П: 14) Превеждам руската идиоматична ругатня буквално, защото именно това прави Сорокин, буквализира ругатнята. Идиоматичното й значение е „кучи син“.

Ето произволна речникова статия от онлайн речник на руския жаргон за още по-експлицитния идиом блядский потрох (букв. „курвенска карантия“): „това е експресивна думичка [sic!] за изразяване на негодувание или раздразнение в неочаквани и неприятни ситуации. Използва се като емоционална реакция на нещо, което те изкарва извън релси или предизвиква озлобление. Това може да е както случаен удар по пръста, така и закъснение за важна среща. Примери: „Вася, кучи сине, пак за всичко ме изкара виновен!“, „Пак ли ще ни изпреварят тия кучи синове?!“[9]

Сорокин прави с идиома това, което учат всеки начинаещ преводач, че е абсолютно забранено – „превежда“ го буквално: ругатнята „кучи сине“ е буквализирана, опредметена, материализирана, брутално овещнена като разлагаща се мърша на карантия на кучка, черва на кучка, гъмжащи от бели червеи. „Онемя Ваня. От малък беше чувал тази ругатня, но че червата на кучка могат да говорят – не знаеше.“ (Пак там)

В Аварон е буквализиран произходът на болшевизма от руското православие като хранене на Червея на болшевизма с останки от молитва – буквализиран е идиомът да нахраниш червеите. В Приказка е буквализирана идиоматичната ругатня „кучи сине“ като червата на кучка. Първият вълшебен приказен предмет-помощник на героя Иван са говорещи с „човешко гласче“ (срв. П: 13) черва на кучка.

***

Във вълшебната приказка героят първо помага на бъдещия си вълшебен приказен помощник. Помощта, от която се нуждаят червата на кучка в Приказка, е да бъдат погребани на достойно, красиво място – „не ме оставяй да изгния на сметището“ (срв. П: 14), моли гласчето. Оказването на помощ е пряко свързано с незабавното преодоляване на крайна погнуса.

„Хайде хващай ме, Ваня. Хващай ме с голи ръце, заедно с белите червеи, и ме слагай в мешката си [изплетена от лико на липа].“ (Пак там) Ваня трябва първо да „пребори отвращението“ (П: 14-15).

Преборването на отвращението е обаче само първото изпитание – задължителен във вълшебната приказка сюжетен ход – при оказването на помощ на червата на кучка. След индивидуалното отвращение насаме със себе си приказният герой трябва да понесе срама пред колектива на обитателите на землянките, когато го питат какво е донесъл от голямото сметище.

„Замря сърцето на Ваня от срам, но гласчето на червата на кучка звучеше в ушите му, помнеше всички думи, цялата заръка. Стисна той зъби, приближи се към съседите си по землянка. И заяви високо пред всички:/ – Намерих черва на кучка./ Първо се разсмяха, мислеха – това е шега. Приближиха се, погледнаха. Запсуваха, почнаха да си стискат носовете:/ – Мамка ти!“ (П: 15) Доста читатели на Сорокин попадат в аналогична ситуация: първо мислят, че е шега, после разбират, че е сериозно – и псуват.

След срама пред колектива идва и остракирането на следващото утро, смъртоносното в този архаичен постапокалиптичен свят прогонване на „мършляка“ (срв. П: 16), белязан като загубил ума си. Лудият герой е изгонен от колектива.

„Глупаци търпим, а безумци не държим сред себе си.“ Традиционният руски приказен герой е Иван-дурак, Иванушка-дурачок, него биха търпели, този Иван обаче не е глупак, той е луд, не е добре с главата, болен е.

***

Червата на кучка наистина държат да бъдат погребани на традиционно руско приказно прекрасно място: на хълм с брезова горичка. „– Изкопай, Ваня, помежду двете най-млади брезички яма, положи ме там, засипи със земя и кажи: лека ти пръст, черва на кучка.“ (П: 17)

Чисто фолклорните представи на вълшебния приказен предмет-помощник за хубаво място за погребение еротично-езически включват и младостта на брезичките, най-младите брезички в цялата брезова горичка. Усеща се все пак, въпреки тънкото гласче на червата на кучка, по-скоро мъжкото естество на грубата ругатня, проявяващо се в посмъртни еротични пристрастия към най-младите брезички.

След тази оказана помощ, последна помощ, осигуряваща на буквализираната ругатня вечен покой на езически-еротично прекрасно място, червата на кучка изпълняват вече функцията си на вълшебен приказен помощник. „А от гробчето се чу:/ – Гмурни се в пъна брезов.“ (Пак там).

Гмурвайки се във фолклорния брезов пън, Иван попада в библиофилска пещера, изградена буквално от стари книги, по чиито гръбчета лазят и ги осветяват светулки, „пеперудки със светещи задничета“ (срв. П: 18). Там го очаква в нефритово ковчеже – реминисценция за китайската гривна с нефритов дракон на майка му – една чисто литературна златна рибка под формата на триглаво брадато хиперлитературно същество, готово да изпълни три желания на приказния герой.

„– Ние, Ваня, сме трима класици от ковчежето. Аз съм Лев, аз съм Фьодор, аз съм Антон. За това, че ти погреба ругатнята човешка, ще изпълним ние три твои заветни желания.“ (П: 19) Тримата абсолютни руски класици – и универсални като водката и автомата Калашников литературни брандове – се явяват след предмета-помощник като чисти помощници, въздигнати на степен. Но и като триглав змей.

Ако карантията на кучка е благодарна буквално за прекрасното си погребение във фолклорния топос на брезовата горичка, тримата класици от ковчежето, до които героят достига благодарение на – и като отблагодаряване от страна на – червата на кучка, ще се отблагодарят, на свой ред, връщайки буквализираната ругатня обратно в идиоматичната й изходна семантична стихия. Тримата литературни класици са благодарни, че Ваня – метафорично – е погребал идиоматичната ругатня, за да спи тази езикова аберация, това езиково зло под камък.

***

Първите две желания на тийнейджъра са спонтанни: жаден е – иска да пие, след утоляването на жаждата огладнява – иска да яде. Още при изпълнението и консумирането на второто желание обаче, неосъзнато все още за самия Ваня изплува голямото трудно достижимо ултимативно човешко желание. „Такава храна той бе ял само в дома на родителите си, когато още и татко му бе жив.“ (П: 19)

Приказното естество на услаждащата се храна извиква спомен за божественото време у дома, в разрушения от апокалипсиса на войната дом, в божествения бащин дом на живия баща. Третото желание кондензира тази предизвикана от храната – второто желание – непроизволна неосъзната реминисценция. „Мисли ли мисли. И изведнъж изстреля неочаквано и за самия себе си:/ – Искам да живея с мама и татко в нашия дом и всичко да е хубаво, с нас да е дядо, дакелът Випка и котката Нюля.“ (П: 20)

Великото – с думата на Лев – трето желание е, в крайна сметка, архетипното желание за завръщане у дома не само пространствено, но и темпорално, т.е. връщайки времето назад в предапокалиптичния свят, възкресявайки мъртвите след края на света, възстановявайки изгубеното време. Фьодор обръща внимание, че „това е по силите само на светите угодници Божи“, а писателите далеч не са такива.

Антон дообяснява, свеждайки проблема на нивото на литературния занаят и техника. „– Разбери, Иване, ние си имаме работа само с реалността. Да възкресяваме мъртъвците не е наш прерогатив.“ (Пак там) И пръв добронамерено прагматично отваря прозореца на възможност, че те, литературните класици, могат да помогнат, той „самият“ (самому), малко като Орфей, да върне близките си от онзи свят.

И всеки от тримата класици започва да конкретизира този автономен прозорец на възможност с оглед на собствената си поетика и литературна етика. „Но всичко сега ще зависи само от теб“ (П: 21), казва Лев. „Ти страстно искаш да оживиш своите роднини“, казва Фьодор. „А докато в човека са живи страстите и желанията – той е способен на велики дела“, конкретизира отново Антон големите тезиси на другите двама.

И отново се изреждат тримата, без да се споменават имената на говорещите, но напълно разпознаваеми по това, което казват. „Велико дело ти предстои, Ваня.“ (Толстой) „А където има труд велик, там са и великите страдания.“ (Достоевски) „Но ако има цел – има и смисъл на живота.“ (Чехов)

И отново, вече не толкова еднозначно ясно кой от говорещите кой е. „Не се бой от злото, защото то отстъпва пред доброто.“ (Т) „И макар че човек не е роден за щастие, както птицата е родена за полет, но той трябва да се опита да бъде щастлив!“ (Ч или Д?) „Измини сложен път, за да оживеят милите ти роднини.“ (Д или Ч?)

***

Измини сложен път, за да оживеят милите ти роднини – който и да го е казал, може да го е казал и самият Сорокин – напомня на пътя на пионера Петя Лурье от разказа Аварон. След това размиване на авторството тримата класици отново взимат думата поименно.

„– Може, Ваня, ако много го поискаш – Лев тръска брада./ – Може, ако силно пострадаш – Фьодор бърчи чело голямо./ – Може, ако стигне търпението – Антон блести с пенснето си.“ (П: 22) Искане, страдание, търпение. Приказна дидактика, която не отблъсква нито като дидактика, нито като приказна, доколкото е укоренена в първични читателски преживявания.

Въпреки че класиците са триумвират, в който са равнопоставени, Сорокин, този нов Толстой, не крие пристрастието си към Белия кит[10] от Ясна поляна, очевидно първия сред равни. Именно той формулира от името на тримата и като техен говорител алгоритъма на последващите „три поприща“ – трите новели ala тримата класици, съставящи Приказка – през които Иван трябва да премине като през приказни, а всъщност металитературни, изпитания, търсейки своя път към вкъщи и изгубеното време.

„– Ти, Ваня, ще преминеш три поприща. Всеки от нас своето поприще ще ти възложи. […] Трудно ще ти бъде, тежко, а понякога и просто непоносимо. Но, както се казва, нагърбил ли си се с товар – носи, търпи, стени, а не захвърляй. Ти със своето желание дигна възтежко бреме. Но и чудесно – да оживиш роднините си. Нагърбил ли си се с такъв товар, вдигнал ли си го с желанието си – носи го. А захвърлиш ли го – всичко е изгубено. И тъй, възлагам ти аз първото поприще. Върви, Иване, по своя път.“ (Пак там)

Своето поприще на всеки един от тримата писатели Иван трябва да извърви като свой път. Неочаквано – приказно – проста и ясна дефиниция за работата на четенето и нейната и неговата познавателна и терапевтична функция. След 24 февруари 2022 година това също ще рече: Който е нанесъл апокалиптичната рана, с оръжието, което е нанесло раната, трябва да я излекува.

„Твърде добро мнение имате за руския човек“, казва Сорокин в интервю, посветено на Приказка.[11] Нима Толстой или Толстой-Сорокин, или Сорокин-Толстой има твърде добро мнение за руската класическа литература?

Нима авторът на Роман има вече и най-вече точно сега, в епохата на руския нацистки апокалипсис, на апокалипсиса на руската душа, ако използваме формулировката на теолога Ханс Урс фон Балтазар за немската душа, нима Сорокин има твърде добро мнение за руската класическа литература??

Предстои да видим, извървявайки трите поприща на четенето с Иван и Владимир Сорокин, персонаж и автор на руската литературна класика в Приказка.

***

Макар че Толстой е първият в триумвирата на Сорокин както като приказна говореща глава, така и като пишещ автор – като клон, като клониран писател[12] – неговата новела, която е първата в Приказка, не е литературно най-сполучената. Достатъчно е да я сравним със страхотната дистопична Толстовска Виелица, за да се убедим категорично в това читателско усещане и съждение на вкуса.

За разлика от клонираните текстове в Лазурната мас – откъдето най-вече е познат похватът – които са значително по-силно деконструктивни, отколкото афирмативни и съответно съзнателно „затруднени“ за читателско възприемане, клонираната новела на Толстой в Приказка е почти напълно афирмативно „гладка“[13], или поне най-гладката в сравнение с новелата на Достоевски и пиесата на Чехов.

Лично аз почувствах тази възприемателска гладкост при клонирането на Толстой като най-слабо Сорокинова, като постижение, по-скоро и сякаш впечатляващо единствено на стилистично равнище, а не на заявеното от Сорокин на берлинската премиера холистично-екзистенциално.

Да, перфектното възпроизвеждане на стила Толстой безспорно предполага и включва отъждествяването на Сорокин с очевидно любимия му руски класик, но това отъждествяване сякаш остава с сферата на една идиосинкразия, в която личното ми харесване на Толстой не се обогатява с нищо.

Или просто бих предпочел да чета директно Толстой, а не Сорокиновия му клон. Какъвто категорично не е случаят с клона на Достоевски, а не е да не го обичам и да не ме е белязал много по-дълго и по-дълбоко от Толстой. При Чехов, който е проникнал в мен най-слабо от тримата, въпреки упоритото ми четене и старание това да се случи, клонът в Приказка също ми е по-интересен от оригинала.

Единственото сякаш читателско предизвикателство при новелата на Толстой беше за мен да открия и разбера кога, как и като кой Иван ще влезе в повествованието като персонаж, чието „поприще“, чийто собствен свой път трябва да е светът и сюжетът на новелата. Читателско предизвикателство, доколкото при първата новела похватът още е напълно нов, „неавтоматизиран“.

И – да! – страхотният образ на еднокрилата говореща сврака-сорока разбира се, в която се материализира любовта на Сорокин към Толстой. И, да, началото на буквализирането на крилатата фраза през огън, вода и медни тръби, което започва с финала на първата новела, в който Иван умира в пожар, опитвайки се да спаси инвалида, за когото се грижи – и, умирайки, се събужда, както в Inception. Но фразата се набелязва и забелязва от читателя като повествователен акростих едва в края на втората новела.

***

За Достоевски, чиято новела е втора или, ако щете средна – и най-сполучена – Сорокин изрично настоява, че е ужасен стилист.[14] По-трудно ли се възпроизвежда лош стил, какъвто безспорно е стилът на Достоевски, в сравнение с възпроизвеждането на съвършен, какъвто безспорно е стилът на Толстой? Или правилният въпрос в случая е: по-освобождаващо ли е да възпроизвеждаш лош стил?

Който и да е правилният въпрос и отговор, за всеки фен на големия Фьодор неговата новела-клон ще е чисто удоволствие. Чисто удоволствие включително и отвъд наистина страшно забавното и – по-скоро рядкост при Сорокин – ведро-комично възпроизвеждане на ужасния стил на Достоевски.

За разлика от тежкото идиосинкразно харесване и отъждествяване със стилистичното съвършенство на Толстой, ведрата дистанция на Сорокин спрямо нехаресвания лош стил на Достоевски превръща неговата новела в – голяма рядкост при него – безценен комичен път на познанието за Иван и читателят.

Това звучи определено някак странно по отношение на Достоевски, монументализиран в страданието и садистичните му перверзии. А всъщност той е пълен с гротескно-комични моменти, великолепно преакцентирани в Сорокиновото клониране.

„– Татенце, приятелю мой безценни, казвам ви пак, че никога няма да пролея и капка от драгоценната си семенна течност напразно (даром-с)[15], да не говорим да се занимавам и дундуркам цяла нощ подобна рискована особа!“ (П: 51)

Комизмът нараства, когато в края на дългата тирада и почти също толкова дългото описание на говорещия, научаваме, че той се обръща с „татенце“ към спътник юноша (подросток, заглавие на роман на Достоевски). Близо десет страници по-късно става ясно, че това обръщение не е (само) хумористично-приятелско, а юношата наистина е баща на Аристарх Лукянович Храповилов, 54-годишния донжуан бонвиван. Става ясно, когато юношата решително предотвратява дуел между сина си (наистина!) и морски офицер от запаса.[16]

„– Господа, дуел няма да има – решително и спокойно произнесе юношата, заставайки между спорещите и сякаш заслонявайки с тялото си Храповилов [наистина негов син, б. м., ВС]./ Журавльов [морският офицер] и дебелакът неразбиращо и с явно неудоволствие се втренчиха в младия човек./ – А Вие кой сте? – грубо попита морякът./ – Аз съм баща му – спокойно отвърна юношата.“ (П: 59)

Едва двайсетина страници по-късно ще научим, че юношата-баща е Иван, който се грижи за 54-годишния си син, включително и при многобройните му интимни срещи, когато бащата винаги е на разположение, за да се отзове на мига, щом синът му припряно го привика за оказване на очевидно постоянна в подобна ситуация пряка помощ с ръка.

Молбата на сина към бащата винаги звучи еднотипно императивно-умолително: „– Татенце, насочете го!“ (срв. П: 63, 75, 78) Бащата Иван го насочва и слага на съответната поредна дама, с която в момента е синът му.

„В тясната стая, съвсем затъмнена от плътно спуснатите щори, той различи голия Храповилов и голото момиче, лежащи на кревата./ – Татенце, насочете го! – глухо и умоляващо каза Храповилов, без да се обръща към влезлия./ Юношата се приближи към лежащите, протегна ръка и направи това, за което го помоли Аристарх Лукянович.“ (П: 63)

Буквално, с ръка, с бащина ръка.

***

Освен юношата-баща, сигнализиращ с буквализацията на обръщането на отношенията баща-син при Достоевски за клониращата техника, в новелата ненатрапливо, но всъщност типично за дистопичния свят на Сорокин и абсолютно не на място в детайлно възпроизвеждания петербургски свят, оголвайки похвата на клонирането, се мяркат китайски сервитьори в знаменитото кафене „Волф“, където Пушкин изпива последната си лимонада (според други свидетелства: последната си чаша вода) преди дуела на Черната рекичка.

„Скоро те вече седяха у Волф в залата за пушене, на мраморна масичка, Храповилов палеше пурета, юношата пушеше папироса[17]; китаец им донесе по чашка шоколад.“ (П: 55) „Към скандалджиите се присъединиха и управителят на кафенето с притичалия едър гардеробиер; обслужващите посетителите китайци стояха почтително встрани.“ (П: 59)

Иначе светът на Достоевски систематично бива попълван в новелата като в игра на морски шах, квадратче по квадратче. Разорилия се помешчик Храповилов. Куцичката (от Братя Карамазови). Задължителният скандал (в кафенето „Волф“). Дебилната сестра на Храповилов. Благородната проститутка Сашенка, нещо средно между Соня Мармеладова (Престъпление и наказание), Настася Филиповна (Идиот) и анонимната жертва на педофила Свидригайлов (отново Престъпление и наказание). Педофилът, блудствал със Сашенка, като „човек от мазето“ (Човекът от подземието). Кръгът на заговорниците (Бесове). Финалната сцена на нощната замръзваща Нева (Двойник).

В сцената на сбирката на съзаклятниците има реминисценция от Ледена трилогия, напомняща, че далечните предтечи на сектантите от НКВД и путинското КГБ са нечаевците от Бесове. Неслучайна среща на Бесове с Ледена трилогия на операционната маса за клониране.

„Необходимо е всеки работник да може да излее от олово чук, тежащ  не по-малко от два фунта, да издяла по възможност дъбова дръжка и здраво да надене на нея чукът. Като направи от връв примка, работникът трябва да върже за нея чука и по най-подходящия начин да го закачи под мишницата си, като облече отгоре обичайната си дреха. После работникът трябва да отиде при началника си и да завърже с него делови разговор, по време на който изведнъж да измъкне чука изпод подмишницата си и да строши главата на началника./ На работа, другари!“ (П: 105)

Ледената кувалда avant la lettre по генеалогическата линия Нечаев-чекистите-Пригожин. В Приказка Сергей Нечаев, прототип на Пьотр Верховенски от Бесове, се казва Пьотр Каневски. Той ще се заеме с екзекуцията на Храповилов, който е разкрит от заговорниците като агент на Охранка (наистина човек от подземието, доносник!), и неговия баща Иван. Екзекуцията чрез удавяне в Нева. „– Аристарх! – промълви Иван, губейки съзнание от удара и гълтайки ледена вода./ И тъмната вода го погълна.“ (П: 109)

През огън, вода и…

***

Повествователният акростих е завършен при клонирането на Вишнева градина на Чехов в третото поприще. Спрямо второто поприще клонирането на Антон Чехов стои като антиклимакс. При него похватът кой от персонажите е Иван е оголен още на първата страница от пиесата. Началникът на наказателна колония на Марс пита Режисьора, който е затворник в колонията (като при лагерните театрални трупи и симфонични оркестри в ГУЛАГ): „На Земята са те наричали Айвън?“ (П: 110) Режисьорът отговаря: „Иван“.

Годината е 2096-а, през прозрачната стена на кабинета на началника на колонията се вижда „120-метров величествен монумент“ на Илон Мъск, колос с вдигната в римско-фашистки поздрав ръка. Всеки ден на Марс сирените възвестяват чрез „четиризвучие от Вагнер“ минутата за оказване на почит на бащата-основател: затворникът застава на колене, Началникът изпружва ръка, отвръщайки на римския поздрав на статуята. „Великият Илон винаги е с нас. Тук и сега“, казва началникът, след като разрешава на Режисьора затворник да се изправи.

Макар и затворник, на когото му остават да излежава още шест години, три месеца и осем дена, при третото поприще Иван е Режисьор, който губи съзнание в края на своята марсианска постановка на Вишнева градина за затворниците на колонията насред нестихващи овации и хвърляни от публиката люлякови клончета, за да се събуди отново в книжната пещера на литературното сбъдване на най-заветното желание да се завърне у дома. Иван има късмет: жената на Началника на колонията харесва тоталната гротеска на постановката, която очевидно не е разбрала, или самия затворник Режисьор. „Масата силно миришещ люляк погребва Иван под себе си и той губи съзнание.“ (П: 139)

През огън, вода и медни тръби. Акростихът на Приказка е завършен на трите поприща във края.

***

Равносметката отново е на Толстой, но за разлика от пътната карта, представена от него преди встъпването на Иван в първото поприще, в края равносметката звучи доста по-пародийно – крайно пародийно за поетиката на Сорокиновата субверсивна афирмация – подготвяйки приказния хепиенд.

„– Браво на теб, и трите изпитания премина, всичко изтърпя, всичко успя, не захвърли товара си. Получѝ сега, Иване, това, което искаше.“ (П: 140) Да си внимавал какво си пожелаваш.

Този Толстой определено вече не е авторът на съвършено клонирания му селски разказ. Дошъл е моментът за подкопаването на изходното тотално стилистично утвърждаване. Но лично аз не го преживях като, меко казано, най-добрият пример за субверсивна афирмация.

Ваня се е завърнал у дома от преди путинския апокалипсис, изгубеното време е намерено в буквалното възкресяване на неговите татко, мама, дядо, дакел и котка. Това у дома и намереното му време е постсъветска дачна идилия, къщичка и „място“ някъде в родното Подмосковие може би. Родно за Владимир Сорокин, а може би и за Иван.

„Измина той коридора сякаш е дълъг километри. И влезе в голямата стая. А там – баща му на дивана, срещу телевизора./ Баща му./ Жив./ В шорти и фланелка с надпис „СССР“; краката голи, дебели на ниската масичка сложил, на която стои бирена бутилка и пакет цигари Bond. […]/ Даже детската рисунка на Ваня – Чебурашка на ракета в космоса – виси на стената до етажерката.“ (П: 141)

Постсъветска вилна – дачна – идилия. Бащата на дивана срещу телевизора, бира, мачле, щампа СССР на фланелката, Чебурашка, възроден, възродена в киното през 2023 година, втората година на путинската Специална военна операция, руска семейна комедия, съгласно статията за филма в руската Уикипедия. Бюджет 850 млн. руб., боксофис над 7 млрд. Много-много Ваньовци-Иванчовци от финала на Приказка като петимни военновременни зрители на Чебурашка.

Зад градинската вратичка на този дом и това намерено време отпреди апокалипсиса – като отрязано с нож – е пустота. „Просто пустота.“ (П: 143, курсив в оригинала) Приказка и Пустота, култов руски роман от средата на 90-те, по-известен като Чапаев и Пустота.

„Просто пустота. И цвета на тази пустота – като на пустота. Един пустотатен, никакъв. Протегна Ваня ръка над вратичката – и пръстите му мигновено изчезнаха. Назад ръката отдръпна – живи са пръстите. Отново опита – няма я ръката. И съвсем няма болка в ръката в пустотата. Нито студено, нито топло. Прибра ръката от пустотата – ръка като ръка.“ (Пак там)

***

Приказка и Пустота.

Приказката и Пустотата на постсъветска идилия, в която семейството пие за „мирно небе над главата“ – съветска наздравица, възпроизвеждана на всеки путински Ден на Победата по време на Специалната военна операция. Над дачата минава пътнически самолет, Ваня инстинктивно навежда и прибира глава в раменете, въпреки че не е ракета, не е и дрон. Отминава самолетът, отново чисто небе.

Ето това вече е субверсивна афирмация на приказен хепиенд. Интервюиращият пита дали това е единственият хепиенд в творчеството на Сорокин, „поправете ме, ако греша“.[18] Интервюиращият е Антон Долин, съвсем не глупав, меко казано, от радикалните противници на войната и Путин, обявен за „чуждестранен агент“, последователен критик от ляволиберални позиции на Фиорд на Кристиан Мунджиу.

Сорокин внимателно отбелязва, че и при Доктор Гарин (2021) има нещо като хепиенд с двама намерили се отново, макар и осакатени, влюбени. На заглавната страница на интервюто със Сорокин в Ютюб канала на Антон Долин е цитирана знаменитата фраза на ясновидката от Денят на опричника. Какво ще стане с Русия, пита аз-разказвачът опричник.

„Мълчи, гледа ме внимателно./ Чакам с трепет./ – Ще бъде нищо./ Скланям се в поклон, с дясната ръка каменния под докосвам./ И излизам.“[19]

Будет ничего, казва тюменската ясновидка. Ето някои от значенията на пророчеството:

Няма (да има) проблем.

Няма да е никак зле.

(Ще е) бива.

Ще го преживеем.

Ще се оправи.

(Ще е) нищо особено.

Ще е горе-долу.

Ще мине.

***

Буквалното значение е Ще бъде нищо. За него, буквалното значение винаги трябва да следим при Сорокин, доколкото то е разкриващото истината зад подвижната армия от метафори, метонимии и антропоморфизми. Зад сбора от човешки отношения, които са били поетически и реторически усилени, пренесени и разкрасени и които след дълга употреба изглеждат на един народ твърди, канонични и задължителни. Зад илюзиите, за които сме забравили, че са илюзии. Зад метафорите, които са се изтъркали и са изгубили сетивната си сила.

Ще бъде нищо.

С Русия ще бъде Нищо, казва сибирската ясновидка, сигурно от ония на Шойгу.

Ще бъде Приказка и Пустота, казва Приказка.

Ще бъде Приказка и Нищо, ще бъде.

[1] В интервю от 2005 г. Сорокин определя Агитационното плуване като своя „първи разказ“, добавяйки: „Одобриха го хора, които много уважавах: Кабаков, Булатов… И аз станах писател.“ – Гавриков, И. „Доктор Сорокин“, Лица, 2005, № 9 (сентябрь) <https://srkn.ru/interview/gavrikov.shtml>. Посетено на 20.06.2026. NB: оценката на разказа и признанието на автора идва от двамата родоначалници на московския концептуализъм, художниците Иля Кабаков и Ерик Булатов.

[2] Срв. за Сергей Андреевич първата глава на това помагало „Концептуалисткият соц-арт“.

[3] Константинова, М. „Владимир Сорокин: Мы живем в сказочное время“, DW, 19.09.2025 <https://www.dw.com/ru/vladimir-sorokin-v-berline-my-zivem-v-skazocnoe-vrema/a-74055780>. Посетено на 20.01.2026.

[4] Срв. „Циклы произведений“, Википедия <https://ru.wikipedia.org/wiki/Сорокин,_Владимир_Георгиевич#Циклы_произведений>. Посетено на 21.06.2026.

[5] Сорокин, Вл. Сказка, Петроград: Freedom Letters, 2025, с. 5. Цитирам по-нататък в текста по това издание със сиглата П. NB: „Петроград“ е фиктивно място за издаване, Freedom Letters е емигрантско издателство.

[6] Доста по-късно в Приказка ще се появи „пукнат бюст на Волтер“ (срв. П: 63), от чиято философска новела Кандид или За оптимизма е станалата знаменита фраза.

[7] Срв. за мотива на приказно-оминозния помощник и връщането на майката от царството на мъртвите в това помагало в главата „Да нахраниш червеите или Осъществената метафора“.

[8] Сорокинов неологизъм (б. м., ВС)

[9] „Блядский потрох“, vsekidki.ru <https://vsekidki.ru/17095-bladskij-potroh.html>. Посетено на 21.06.2026.

[10] Срв. „Писатель Владимир Сорокин и журналист Антон Долин на книжной ярмарке „Пражская книжная башня“, Dovod, 14.09.2025 <https://www.youtube.com/watch?v=_Tf8q-AaEE0&t=269s>. Посетено на 21.06.2026. Пражката премиера на Приказка, отново пред руска емигрантска публика (за жалост с много лошо качество на аудиото).

[11] Долин, А. „Владимир Сорокин о Сказке, реальности и запахе свободной литературы“, Радио Долин, 3.06.2025 <https://www.youtube.com/watch?v=T-rGmTU6BAQ>. Посетена на 21.06.2026. В това интервю Сорокин се усмихва необичайно много и говори необичайно гладко за заекващ човек.

[12] На споменатото вече представяне на Приказка в Берлин Сорокин говори в прав текст за клонирането: „Клонирането не е пародия. Това е нещо друго. Това е когато напълно се отъждествяваш с този автор, ставаш този автор, започваш да мислиш като него и даже се опитваш да живееш като него всъщност. Това е особен процес. Вероятно бих нарекъл това шизофрения.“ –  Константинова, М. „Владимир Сорокин: Мы живем в сказочное время“, цит. съч. За първи път Сорокин прилага в романовата форма похвата на клонирането в Норма, където клониран е Бунин и средностатистически автор на селската съветска проза. Терминът „клон“ ще бъде използван за означаване на похвата и самият похват ще бъде систематично приложен в Лазурната мас, където има клонове и клонирани текстове на Толстой, Достоевски, Платонов, Ахматова и Пастернак.

[13] Срв. „Новая книга Сорокина. Первые впечатления“, Ну и как вы теперь поживаете, 26.06.2026 <https://www.youtube.com/watch?v=jTNCsApLKFI&t=2s>.  Посетено на 21.06.2026. Авторът на видеото, представящ се като академична фигура (но без да споменава името си), която от години се занимава със Сорокин, също изтъква четивната „гладкост“ на клонираните текстове от Приказка в сравнение със „затруднените“ текстове на клоновете от Лазурната мас.

[14] „Като стилист той е ужасен.“ – Долин, А. „Владимир Сорокин о Сказке, реальности и запахе свободной литературы“, цит. съч.

[15] Протагонистът на новелата масирано използва пресилено учтиво-сервилното архаично окончание -с (от сударь, „господар“, „господин“, срв. государь като царска титла), което е важен стилистичен детайл от речевата характеристика на повечето мизерно-подземни герои на Достоевски (б. м., ВС).

[16] По времето на Достоевски дуелите наистина вече са били анахронизъм, но романите му са пълни с предизвиквания на дуел, наистина безпоследствени и гротескни, в повечето случаи отправени от „хора от подземието“. Морският офицер обаче определено не изглежда като човек от подземието. Намесата на бащата е съвсем на място и съвсем навременна.

[17] Първата индиректна индикация, че юношата е Иван, който пуши папироса качак през цялото начало на Приказка – до срещата с карантията на кучка (б. м., ВС).

[18] Долин, А. „Владимир Сорокин о Сказке, реальности и запахе свободной литературы“, цит. съч.

[19] Сорокин, Вл. День опричника [2006], Москва: Издательство АСТ, 2020, с. 150-151 ( курсив в оригинала).

Виж предходните статии на проф. Сабоурин посветени на Владимир Сорокин – тук-и тук