30 години война и безнаказаност в Конго

Изминаха 30 години, откакто подкрепяните от Руанда бунтовнически сили нападнаха
болницата в Лемера в тогавашния източен Заир, като убиха 37 пациенти и членове на
медицинския персонал. Това беше едно от първите големи зверства по време на така
наречената Първа конгоанска война, което допринесе за избухването на десетилетия на
бунтове, подкрепяни от чужди сили, и тежки нарушения срещу цивилни от всички страни,
включително етнически мотивирани кланета, масови изнасилвания и сексуално насилие,
принудително набиране на деца, отвличания, изтезания, осакатявания и принудително
разселване, пише Хюман Райтс Уотч.

Конгоанският лауреат на Нобеловата награда за мир, д-р Денис Муквеге, започна кариерата си като лекар в болницата в Лемера и беше там на 6 октомври 1996 г., когато мястото, което смяташе за безопасно и защитено от международното хуманитарно право, се превърна в сцена на кървава баня. Оттогава д-р Муквеге е посветил живота си на подкрепата на оцелелите от сексуално насилие в Демократична република Конго и на борбата за справедливост за жертвите.

Нападението срещу болницата „Лемера“ беше един от 617-те инцидента, включени в Доклада за картографиране на ООН, който документира предполагаеми сериозни нарушения на международното хуманитарно право и правото в областта на правата на човека в Конго между 1993 и 2003 г. Въпреки това тежките престъпления продължиха. Въпреки важната работа на Международния наказателен съд (МНС) и конгоанските военни съдилища – по-голямата част от предполагаемите извършители остават ненаказани, включително високопоставени правителствени и военни длъжностни лица от Конго, Руанда и Уганда.

Атаки, толкова ужасяващи като тази срещу болницата в Лемера, продължават и днес, тъй като жестока въоръжена група, подкрепяна от Руанда и известна като М23, контролира големи части от провинциите Северно и Южно Киву, докато много други въоръжени групи, както и конгоанските въоръжени сили и техните съюзници, продължават да нанасят удари срещу цивилни. Много от командирите, отговорни за нарушенията, които „Хюман Райтс Уоч“ и други организации документираха през последните месеци, са същите, чиито престъпления документираме от десетилетия – често докато преминават от една въоръжена група в друга, интегрират се в конгоанската армия и след това отново я напускат, когато възникнат нови поводи за недоволство. Безнаказаността за тези минали престъпления подхранва нарушенията, които документираме днес.

Това, което липсва сега, е политическата воля да се даде приоритет на правосъдието за
конгоанския народ. С милиони убити по време на военните действия или починали от причини, свързани с конфликта, войната в Конго се счита широко за най-смъртоносния конфликт за цивилни от Втората световна война насам. И все пак, въпреки – или може би именно заради – бруталния си и на пръв поглед неразрешим характер, конфликтът рядко заема челни места в новините или в дипломатическите дневни редове на високо равнище.

Когато Конго все пак привлече вниманието на света, това по-често е заради природните му
ресурси, отколкото заради тежкото положение на гражданите му. Мощни чужди държави и
компании – подпомагани и подкрепяни от егоистични национални лидери – експлоатират и ограбват богатството на страната. Минералите на Конго допринасят за технологичната
революция, която е двигател на голяма част от глобалния икономически растеж, докато в
същото време безброй тежки нарушения остават ненаказани и без последствия.

За да се прекъсне тази култура на насилие и безнаказаност, световните лидери трябва да
окажат значителен натиск както върху конгоанското, така и върху руандийското правителство, за да прекратят всякаква подкрепа за нарушаващите правата на човека въоръжени групи, действащи в Конго. Те трябва също така да настояват конгоанското правителство да приложи програма за проверка, с международна подкрепа, за да отстрани лицата, замесени в сериозни нарушения на правата на човека, от конгоанските сили за сигурност, разузнавателните служби и правителствените постове.

Освен това те трябва да подкрепят многостепенен подход на правосъдието, за да се отговори на мащаба и тежестта на проблема с безнаказаността в Конго. Това трябва да включва подкрепа за Международния наказателен съд (МНС) и неговото текущо разследване в Конго, преследване в чужбина на дела по универсална юрисдикция, където това е възможно, и продължителна подкрепа за подобряване на системата на военното правосъдие в Конго. Необходим е също така международен механизъм за правосъдие, който да допълва работата на МНС и чисто вътрешните съдилища, както и всеобхватна програма за обезщетения за жертвите на тежки международни престъпления.

За мен беше чест да се присъединя към д-р Муквеге в Брюксел и Страсбург през последните
дни, за да дадем старт на кампанията „30 години война, 30 години безнаказаност“ по време на събития, организирани от Фондация „Панзи“, Фондация „Рене Касен“, град Брюксел и
Еврометрополис Страсбург, с цел повишаване на осведомеността относно конфликта Конго и мобилизиране на решителни международни действия за прекратяване на циклите на насилие, злоупотреби и безнаказаност.

Както д-р Муквеге каза в Страсбург: „Тридесет години война са с тридесет години повече от
необходимото. Тридесет години безнаказаност са с тридесет години повече от необходимото.… Време е правото на милиони жертви на справедливост да бъде поставено в центъра на усилията за установяване на мир и укрепване на върховенството на закона.“