Далечната и близка, небесната и хтонична дъга на Дмитрий Биков

Това е пореден опит да завърша книгата за руската дистопия на ХХІ век. Тя събира свидетелства от руски автори, пишещи през путинската ера, започвайки от Лёд (2002)[1] на Владимир Сорокин, с който книгата се опита да завърши, но не успя. Предисторията на интересуващите ме проблеми неочаквано и непланомерно се разрасна и разпростря върху над половината от обема. А този текст е прочит на последната към момента на завършавеното на книгата образцова руска антиутопия.

Романът на Дмитрий Биков Дъгата (2025) не ми хареса, определено не е творбата за терминалната катастрофа на руската цивилизация, която очаквам и търся след 24 февруари 2022 година. Може би е сгрешена самата концепция и нагласа да се очаква подобно произведение в близкия четвърт век след свършения факт.

И може би тъкмо слабият роман, използващ жанра на една традиционна руско-съветска антиутопия и тематизиращ един планетарен Армагедон, казва необходимото по въпроса, това, което трябва да знаем в момента за краха на руската култура.

Очаквах дефинитивната истина за случилото се от последния роман на Сорокин, излязъл от печат непосредствено след влизането в сила на кувалдата на Пригожин. Както кувалдата, така и персонаж, чийто разпознаваем прототип е самият Пригожин, се появяват в самото начало на Наследие (2023).

Продължавам да мисля, че Сорокин е този, който в суперлативна степен притежава литературните и концептуални умения, необходими за схващането и описанието на руския садизъм в чист хиперреалистично-ониричен вид, образцово въплътен – поредното му превъплъщение в руската история – в путинската ера.

Творбата, която търся и очаквам, се оказа всъщност първият роман на Сорокин, написан в самото начало на първия мандат на междувременно четвъртвековното царуване на поредния руски самодържец. Началото, уловено в Лёд, казва всичко за края на епохата по начин, който последният роман на Сорокин не успява да постигне отново след реално настъпилия край. Профетизмът на Лёд е по-адекватен на случилото се в крайна сметка от историята на настоящето на сбъдналото се двайсет години по-късно и описано в Наследие.

***

Оставяйки настрана денивелацията в талантите между живия класик и талантливия литератор, Дъгата на Биков трогателно – това определение в случая не е пейоративно – оголва опита на историята на настоящето пост-24 февруари в жанровата форма на руско-съветска антиутопия. Дъгата е fanfic-сиквел на научно-фантастичната повест на братя Стругацки Далечната Дъга (1964), написан шейсет години по-късно.

Фенфикшънът на Биков плътно следва и е плътно отдаден на неговата „любима повест на Стругацки“ още от заглавието си, което е игра на думи с Далёкая Радуга (преведена на български като Далечната планета). От планетата Радуга (рус. „дъга“ в изключителния и единствен смисъл на „небесна дъга“), вписана в ранния период на все още комунистическо-утопичната вселена на Пладне, ХХІІ век, – от Радуга в сиквела на Биков остава катастрофално-антиутопично отчупеното морфологично парче и цивилизационната отломка Дуга (рус. „дъга“, вече изрично не-в-смисъла на оптично-метеорологично и старозаветно-трансцендентно явление).

В романа се споменават Курската дъга (районът на най-голямата танкова битка в човешката история по време на Втората световна война), Курската магнитна аномалия (срв. извънземните аномалии в Пикник край пътя) и боевете в Курска област през лятото на 2024 г.

Още ранната повест на Стругацки тематизира потенциално антиутопична екологична катастрофа, предизвикана от експеримент на планетата Радуга. Тя спада към т. нар. „експериментални планети“, (предположително) лишени от разумна форма на живот и предназначени в това свое качество и естество за провеждането на „пробивни“ опити в областта на фундаменталната физика.

Експериментът в Далечната Радуга довежда до планетарна катастрофа, чиито последствия напомнят на ядрена зима, хипотетичното глобално състояние на климата (на Земята) в резултат на широкомащабна ядрена война. В повестта на Стругацки това е също само теоретично допускане на физика гений, ръководещ катастрофалния експеримент. В Дъгата Биков описва допускането като вече настъпила реалност, но във вида на не особено убедителен и слабо въздействащ пейзаж на интроспективна (пост)апокалиптична психодрама.

За разлика от Сорокин, чиито путински дистопии не работят с директно посочени, предхождащи ги, идеологически и темпорално отчетливо локализирани литературни утопии, Биков разработва своята антиутопия като заявен в предговора към Дъгата сиквел на творба от научно-фантастичния цикъл Пладне, ХХІІ век, описващ далечното светло бъдеще на комунистическата утопия след катастрофата на една отделно взета планета.

Катастрофалните последици от експеримента, целящ фундаментално-физичен пробив към следващ етап от светлото бъдеще, се случват при Стругацки все още в сферата на една марксистко-ленинско-хрушчовска утопия с нейните проблеми на растежа (и растеж на проблемите) и съответстващата им диалектика на просвещението и прогреса.

Искам изрично да направя уговорката, че Дмитрий Биков е антипутински активист и заедно с Алексей Навални един от малцината отровени от руските служби с новичок с цел убийство. Визията му за Съветския съюз и по-конкретно за съветската литература на 70-те години на миналия век е вписана в една концепция за естетическа модерност, противостояща на ретроутопичната архаика на зрелия и късен путинизъм. Книгата му Демонът низвергнат: руската култура на ХХ век (2024), писана успоредно с Дъгата, е най-радикалната позната ми руска литературноисторическа концептуализация на един вече настъпил край на руската цивилизация.

Недокоснал се и непреминал и отдалеч край травматичния опит на Биков, принципно съм по-склонен да следвам неговата концепция за междувременно настъпилия – и садистично ескалиращо продължаващ тъпо да настъпва, да не би някой да пропусне да разбере необратимостта на настъпването му – край на руската цивилизация като такава… принципно съм по-склонен да следвам този изрично заявен край на руската цивилизация, отколкото много сложната и диференцирана трогателност на сбогуването с нея в Дъгата.

От друга страна, въпреки че не харесах романа сиквел на Далечната Дъга (която ми харесва повече като литературна творба сама по себе си, без оглед на чудовищното идещо), Дъгата е може би най-откровеният и директен разказ, извиращ от недрата на една едновремешна интелигенция, за съдбата на руската утопия в епохата на нейната чудовищна ретро(анти)утопична възпроизводимост. Разказ в правия текст на любими поетически откъслеци, отломки от една някогашна далечна дъга.

***

Най-честно в трогателността си в Дъгата е обилието от поетически реминисценции, простиращи се от Медният конник на Пушкин – първата творба, която тематизира в автономна, ще рече европейска, литературна форма апокалипсиса на руската цивилизация, въплътена в потъващия Петербург – до Все ушли, и никто не вернулся… на Анна Ахматова, която рекапитулира по време на поредното кратко Размразяване опита на поредния вечно завръщащ се Голям терор. Биков вижда себе си в първото четиристишие на стихотворението на Ахматова, което цитира интегрално като проза:

Все ушли, и никто не вернулся, только, верный обету любви, мой последний, лишь ты оглянулся, чтоб увидеть все небо в крови. (Курсив мой)

Авторът на Дъгата е този, който, отивайки си, без да се върне – никой от сегашната „бяла“ емиграция няма да успее да се върне – единствен се оглежда, за да види в Демонът низвергнат: руската култура на ХХ век необратимо цялото небе в кръв. И ще завърши слабия си роман на поет, литератор, преподавател по руска литература и публицист със стихотворение-четиристишие от зимата на 1941 година. Негов автор, поименно разкрит в предговора на романа, е Самуил Маршак, класѝка на съветската детска литература, осигурил през първата половина нае 30-те невъзможно пространство за дишане на Хармс, Введенски, Олейников и Заболоцки. Това финално четиристишие е цитирано в стихотворна форма:

Ты каждый раз, ложась в постель,

Смотри во тьму окна

И помни, что метет метель

И что идет Волна.

В Далечната Дъга антрацитено черната хтонична Вълна, която разрушава цялата вече наистина безкрайно далечна Радуга-Дъга, е породена от физичен експеримент в далечното светло бъдеще на една комунистическа утопия, видяна от Стругацки три години след като Хрушчов през 1961 г., на ХХІІ конгрес на КПСС (Комунистическата партия на Съветския съюз) фиксира 1980 година като крайния срок за построяването „като цяло“ на комунизма в СССР.

В предговора на Дъгата, написан на 31 декември 2024 година в Бийчууд, Рочестър, щата Ню Йорк, Биков лапидарно отбелязва: „Това е първото стихотворение, което петгодишната ми майка научава наизуст.“ Последната дума в последния стих на оригинала е променена, скривайки, за да разкрие иззад постмодерно монархично-тоталитарния архаичен римейк на прогресърско-модернистката комунистическа утопия все същата – заедно с „виелица“ – най-руска дума:

И всеки път, като си лягаш,

Поглеждай в мрака ти сама

Помни, че вие виелица

И води се война.

И само паметта, вярна на обета на любовта към безвъзвратно изгубеното, може да промени това вечно завръщане на все същото на руския хтонос.

Дмитрий Быков Дуга; Готические рассказы; Дево, радуйся, Итака: „Freedom Letters“, 2025

[1] Изписвам фантастичната субстанция от трилогията на Сорокин с ё, за да я оразлича на български „граматологично“ (NB: не произносително) от съответното естествено агрегатно състояние на водата. Както „лазурната мас“ и „телурият“ от едноименните романи от 1999 и 2013, „лёдът“ в Лёдената трилогия (2002-2005) също конституира повествователно, фигуративно и концептуално съответната литературна и цивилизационна вселена (б. а.).