Деян Статулов: Цензурата и пропагандата са двете страни на една монета
В интервюто доц. Деян Статулов разказва какво се случва с едно произведение на изкуството и неговите създатели, когато властта реши, че то не бива да бъде видяно. Как цензурата променя не само съдбата на филмите, но и професионалния път и живота на хората зад тях?
И защо историите на лентите, останали десетилетия заключени в киноархивите, продължават да имат значение и днес? Един разговор за свободата на твореца, паметта и способността на изкуството да поставя въпроси, които всяка власт би предпочела да останат неизречени.
Какво всъщност означава един филм да бъде забранен в социалистическа България?
Деян Статулов: На киното се гледа с най-голяма бдителност, заради природата му на масово изкуство. Особено в по-ранния период на социализма, в който телевизията все още отсъства като средство за масова комуникация.Парадоксално е, но всички тези забранени филми са приети за производство, платени са от държавния бюджет, но след това са заключени в архива и не стигат до зрителя, защото съдържат послания, които по различни причини властта намира за опасни за нея самата.
„Зад официалните мотиви на комунистическата власт се е криела цяла вселена от параноя, идеологическа стъкмистика и страх от всичко, което излиза извън партийния калъп“, казва кинокритикът и изследовател
Правото на свобода на словото и изразяването днес е най-ценено в целия цивилизован свят, но действителното му упражняване се различава съществено през различните периоди от развитието на човешката цивилизация.
Цензура винаги е съществувала по един или по друг начин. Желанието да се потисне словото и да се унищожи комуникацията, носеща неподходяща, неудобна или вредна за управляващите елити информация, е много древно.
В историята на киното цензурирането на филмите и техните автори се осъществява през призмата на два императива – обществения (морален) и политическия (идеологически).
Първият има благородната цел да запази общоприетите добри нрави в обществото, както и да съхрани психичното здраве на подрастващите. Вторият императив е свързан предимно с начина на упражняване на властта.
Целта е да се утвърди или съхрани властта, като контролът над киното, другите изкуства и средствата за масова комуникация се използва за идеологическа пропаганда, разправа с опозицията и манипулиране на общественото мнение.
Цензурира продължава да съществува и днес, най-вече в електронните медии и социални мрежи. Единствено познанието може да ни направи свободни да се предпазим от тях, и най-вече да имаме морални основания да им се противопоставим.
За четвърта поредна година Филмаутор организира фестивал, посветен на българското кино, като през 2026 г. фокусът е върху „История на кино-забранените филми (1945-1989)“. Източник: Филмаутор
Какво всъщност означава един филм да бъде забранен в социалистическа България?
На киното се гледа с най-голяма бдителност, заради природата му на масово изкуство. Особено в по-ранния период на социализма, в който телевизията все още отсъства като средство за масова комуникация.
Парадоксално е, но всички тези забранени филми са приети за производство, платени са от държавния бюджет, но след това са заключени в архива и не стигат до зрителя, защото съдържат послания, които по различни причини властта намира за опасни за нея самата.
Кадър от филма „Привързаният балон“ (1967) по сценарий на Йордан Радичков, режисьор Бинка Желязкова. Източник: Филмаутор
В книгата си „Невъзможната свобода. Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948-1989)“ изследвате различни проявления на цензурата. Какво ви изненада най-силно, когато се запознахте с документите и съдбите на тези филми?
Натискът върху кинематографистите идва от различни посоки.
Цензурата се проявява пряко и косвено, но затягането на обръча с личната намеса на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков се преживява най-болезнено от творците.
Тези „събития“ са част от властовия ритуал на Партията, който служи като наказание над конкретния автор и назидание към всички останали.
Кадър от филма „Привързаният балон“ (1967) по сценарий на Йордан Радичков, режисьор Бинка Желязкова. Източник: Филмаутор
Забранявани ли са филми по едни и същи причини, или понякога решаващи са били детайли и послания, които днес може да изглеждат съвсем обикновени?
– Българските филми не са забранявани по едни и същи причини. Зад официалните мотиви на комунистическата власт се е криела цяла вселена от параноя, идеологическа стъкмистика и страх от всичко, което излиза извън партийния калъп.
Докато някои ленти са спирани заради открит сблъсък с историята и политиката, други са унищожавани заради микроскопични детайли, които днес изглеждат напълно невинни, дори банални.
Кадър от филма „Привързаният балон“ (1967) по сценарий на Йордан Радичков, режисьор Бинка Желязкова (Снимка: Доли медия студио)
Има ли случаи, в които цензурата променя трайно професионалния път на авторите?
Разбира се. Дълги години Бинка Желязкова не може да работи.
Да не говорим за актьори като Пепа Николова, която прави своя дебют в „Понеделник сутрин“, но след като филмът е спрян, вижда своята игра на голям екран цели 22 години по късно.
Актьорът Йордан Матев дори не доживява да види своето участие в „Прокурорът“. След спирането на филма „Кратко слънце“, голямата и талантлива надежда на българското кино Вихър Стойчев спира да получава предложения за роли…
След „Една жена на 33“, режисьорът проф. Христо Христов е освободен като председател на Съюза на българските филмови дейци, а сценаристът Боян Папазов е уволнен от работа.
Това са по-известни случаи, но примерите са много и вероятно много творци не са разказали през какъв ад са преминали.
Доц. д-р Деян Статулов е кинокритик и изследовател на историята на българското кино, ръководител на сектор „Екранни изкуства“ в Института за изследване на изкуствата при БАН.
Автор е на изследвания върху цензурата и идеологическите практики в българското кино, сред които книгите „(Не)възможната свобода“ и „(Пре)поръчани филми“.
Той е сред гост-лекторите на прожекцията „Привързаният балон“ на режисьорката Бинка Желязкова, която е откриваща за фестивала на Филмаутор „История на кино-забранените филми (1945-1989)“
