Феноменът на скръбта и как болката по Сияна се превърна в глас за загиналите деца
Вече седемнайсет месеца Николай Попов прави нещо, за което малцина биха имали сила. Със сигурност не и аз самата. Пише за скръбта си. Мнозина го хейтят или просто не споделят показността на чувствата му, но в същото време не спират да ексхибиционират своя собствен живот в свръхдостъпната фейсбук среда. Проблемът не е в самия показ, а в темата му. Безмерната болка, неутешимост и решителност на бащата на Сияна смениха драстично дневния ред на творението на Зукърбърг. С постоянство, последователност и вяра в паметта за едно дете, снимките от трансмитъри на най-добрата версия на нечий идеален живот, станаха разказвачи на преждевременно прекъсната човешка история. С ужасяваща редовност десетки деца загубиха живота си в катастрофи и след Сияна Попова, но баща й научи последователите си да помнят и мислят не само за нея, но и за всички тях. Феноменът на неговата скръб, споделена от стотици други преживели същото, превърна фейсбук в България в алтернативна медийна среда. Място, където да се говори за онова, за което обикновено се мълчи.
Защо е важно да се научим да споделяме и да говорим за скръбта? Добрите американски филми дават ясен и разбираем отговор на този въпрос: за да я трансформираме в нещо градивно, даващо надежда и покой и за да не й позволим да ни смаже. Скърбенето за загубата на близък човек или същество е колкото интимно, съкровено и уникално за всеки, толкова и социален акт, в който се заявява новото лице на скърбящия. Това на човека или семейството „след“, когато нищо не е същото, нито във вътрешния, нито във външния му микросвят. Защото, ако се научим да живеем с чуждата болка, по-лесно ще понесем и нашата собствена, когато ни сполети. Рекламирането на успешността във фейсбук поражда и подхранва илюзията, че нещастието се случва само на едни, а други са орисани с вечно щастие. Няма как това да е вярно, просто проблемът е, че щастието може да се имитира, но скръбта, не.
Николай Попов е символ на смелостта да не скриеш лицето на слабостта и страданието, колкото и голяма имиджова цена да ти коства това. Мнозина го обвиняват и в това, че печели лайкове със смъртта на дъщеря си. Но какво толкова получава с тях, освен популярност в средите на хората, загубили деца поради лошите български пътища и още по-лошата етика на българските шофьори и онези, които съзнават, че е твърде вероятно да преживеят същото. Вече никой не може да отрече, че огромният брой фатални пътнотранспортни произшествия се превръща в проблем за националната сигурност и запазването на „топящия“ се брой български граждани.
Феноменът на скръбта по Сияна постигна нещо повече. Той превърна болката по едно дете в общ глас за всички загинали деца, за които баща й е писал. Помогна и да не се превърнат в анонимна статистика на детската смъртност, вследствие на катастрофи, а и да се даде гласност и максимална информация за протичането на разследванията на тези катастрофи и съдебните дела срещу извършителите. Това е повече от наложително в страна с толкова сериозен застой на съдебните реформи, че шест години се сменяха правителства, срещу които едно от основните обвинения бе именно несправянето с пороците на съдебната ни система. Показателно е, че нито един политик, от нито една партия, не припозна Николай Попов като конкретно човешко лице на своята предизборна програма; никой не сподели публично неговата болка и не я превърна в пътеводна насока на своята бъдеща политика, въпреки или именно защото процентът родители, загубили деца по пътищата, стабилно се увеличава.
За да не чака до безкрай някоя партия да обърне подобаващо внимание на него и на десетките други родители в същото положение като неговото, Николай Попов реши да влезе в политиката, като се включи в изборите с новосъздаденото си движение „Сияние“, с 3000 членове към момента. Според официалното преброяване след 19 април 100 000 българи са гласували за него. Останалите масово избраха човека, който не можа да обели и една смислена човешка и адекватна дума, нито за смъртта на прекрасното дете Сияна, причинена от неизряден шофьор и лоша пътна настилка, нито за убития по особено жесток начин от деца Георги Кузев. И двата смъртни случая, макар и съвсем различни в същността си, са събирателен образ на системно нерешавани и омаловажавани проблеми в България.
Румен Радев и партията му получиха незаслуженото с нищо сляпо доверие на българския народ, че именно той ще е Човекът, който най-после ще адресира най-болезнените и затлачени проблеми на съвременното ни общество. Но не би. Без да е голяма изненада. Лицето на Прогресивна България с нетрепващо око прехвърли вината за всичко на предишните правителство, но не представи стратегия за справяне нито с проблематичното поведение на българските транспортни фирми и техните служители, нито с крайнодесните и човеконенавистни младежки групи и движения.
За опита си да влезе в политиката Николай Попов получи солидно количество реч на омразата и обвинения, че иска да печели власт от смъртта на дъщеря си. Който е смятал така, би трябвало да осъзнае, че, ако този човек е искал именно това, а не справедливост за детето си, както твърди, щеше не да остане извън парламента с движението си и фейсбук активността си, а да се присламчи към онази партия, която да бетонира бъдещето му на политик по най-добрия за неговия имидж начин. Към момента обаче основателят на „Сияние“ има само словото си, освен когато не е спирано заради алгоритмите и докладванията на фейсбук. Ако предположим, че със словото започва всичко, то най-вероятно и с него ще свърши. В случая „Сияна“ – в архива на фейсбук. Там за дълго ще се пазят думите на един скърбящ баща, повел давидова битка срещу дейността на вещи лица, прокурори, пътни и транспортни фирми: „Държава, която позволява деца да бъдат лишавани от живот, а след това родителите им да бъдат лишавани и от справедливост, не е държава. Това е разградена територия, в която човешкият живот няма стойност, а безнаказаността се е превърнала в правило. Когато едно дете бъде отнето, няма присъда, която да го върне. Но има справедливост, която държавата е длъжна да осигури. Не като услуга, не като жест. А като свой основен дълг към загиналите и към живите.(…) Ще се боря докрай.“
„Ще се боря докрай“ всъщност означава „Ще говоря докрай“. Това е единственото, което могат хората, за които свободата на словото е най-висшият инструмент на демократичната и гарантираща спазването на правата на човека форма на гражданско поведение и политически ред. Съответно, речта на омразата, пропагандата и очернянето са мощно символно средство за въздействие и тормоз на авторитарните идеологии и методи на поведение и управление. Едното слово вярва, че може да се справи с несправедливостта по ненасилствен начин, другото цели увеличаването на насилието чрез вербални средства. Едното спира войни, другото ги започва.
Най-пресният пример за това от световно ниво е позицията на израелския министър на вътрешните работи Бен Гвир, според когото „трябва да се убиват по 30-40 палестинци всяка нощ и то не само тези, които представляват непосредствена заплаха, но и такива, които просто няма смисъл да са живи, които дори не са хора.“ В подобен тон звучат и множество изказвания на представители на най-голямата демокрация в света по отношение на имигрантите или иранския народ. Хора като Доналд Тръмп, Джей Ди Ванс или Пийт Хегсет институционализираха словото на омразата, с които именно САЩ десетилетия наред учеха останалите общества как и защо да се борят.
Споменаваме това тук, защото от 2024 г. словото на омразата се превърна в позволена, следвана и поощрявана форма на комуникация и от преследван обществен порок стана световно разпространена норма на поведение. Този факт няма как да не се отрази и на местно ниво във всяка демокрация по света. Институционализираното заместване на свободата на словото с хейт спийча отне основният инструмент на гражданското общество и превърна всеки в потенциална мишена, дори без да е част от обичайно нарочваните представители на малцинствени групи или хора с различна сексуална принадлежност.
Словесната битка на Николай Попов прилича на защитата на Украйна от Русия: той ще става все по-добър в откриването на нови и нови факти, нарушения и зависимости в българската съдебна система и все по-слаб и незащитен в представянето и борбата срещу тях, защото срещу него ще се изправя институционално и политически подкрепената машина на словесната омраза, чието официално лице в момента е партийният функционер Иво Христов, който обаче далеч не е сам.
Каква, в такъв случай, е единствената молба и надежда на чакащия справедливост за дъщеря си баща? Постовете му да се споделят преди да бъдат изтрити заради подведени от тролове фейсбук алгоритми. А какво остава на неговите последователи? Никога да не забравят имената и лицата на убитите деца, защото скръбта по тях е безпощадна и нестихваща.
