Неудобната история на един неудобен студентски протест
На този ден преди 55 години в София са осъдени трима студенти заради протеста им срещу смазването на Пражката пролет от няколко армии от Варшавския договор. Процесът срещу тях е предшестван от донос и поредица ходатайства в БКП.
На 17 януари, 17 часа, ще се проведе специална церемония в Софийския университет за удостояване с почетен знак на Университета на за проявена гражданска доблест и заслуги към демокрацията и свободата на г-н Александър Димитров, г-н Едуард Генов /посмъртно/ и г-н Валентин Радев /посмъртно/ , които през 1968 г. се опълчиха срещу агресията на Съветския съюз и неговите сателити срещу Чехословакия, за което заплатиха с различни срокове затвор.
На 11 януари 2019 г., в новата конферентна зала на Софийския университет (СУ) са сe събрали множество хора. Поводът е международна конференция, посветена на протеста на трима студенти по история от есента на 1968 г. срещу смазването на Пражката пролет от България и други четири армии от Варшавския договор.
Присъстват посланиците на Чехия и Словакия. Има и представители на Чешкия институт за изследване на тоталитарните режими и на Института по история при Словашката академия на науките.
Седмици по-рано на въпросните студени Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев връчена наградата на Чешкия сенат за последователна защита на човешките права и словашкият държавен орден „Бял двоен кръст“ (на Генов и Радев – посмъртно).
На конференцията са поканени още ректорът на СУ проф. Анастас Герджиков и деканът на Историческия факултет доц. Тодор Попнеделев, но те не се появяват. Не се появяват и техни заместници. Ситуацията става конфузна.
В крайна сметка конференцията е открита от Александър Димитров, а посланиците на Чехия и Словакия – Душан Щраух и Мануел Корчак, произнасят приветствия.
За никой не остана тайна, че Софийският университет очевидно има някакъв проблем с темата и с това, което излиза при задълбаването в нея. Какво е то?
Историята на тримата студенти
На 20 срещу 21 август 1968 г. армии на Варшавския договор, сред които и българската, навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на демократичните реформи в тази страна.
След няколко седмици, на 18 септември 1968 г., в София се срещат Ед. Генов и Ал. Димитров. Установяват, че и двамата не одобряват агресията от миналия месец и участието на България в нея. Решават да реагират с разпространение на позиви, които разпространяват след дни заедно с колегата си Валентин Радев.
След акцията решават за около месец да прекратят дейността си и да подготвят нови позиви. На 16 октомври, в дома на В. Радев, се събират тримата, като Едуард кани към тях да се присъедини и неговия приятел от детинство Божидар Стриков, в онзи момент отбиващ редовната си военна служба в Перник.
На тази среща уточняват текста на вторите позиви. Предстои тяхното разпространение. То обаче е осуетено. На 29 октомври Еди, Сашо и Вальо са арестувани и изпратени в единични килии в Централния софийски затвор.
Доносът на Стриков
Междувременно, на 18 октомври в Комитета за държавна сигурност (КДС) получават донос от споменатия приятел на Едуард – Б. Стриков.
От него те научават, че Генов, Радев и Димитров, заедно с още 6 човека, наречени „групата на Сашо“, които не са се познавали помежду си, са разпространили вече 247 позива.
Разбират още, че позивите са писани на 19 и 20 септември у Сашо. Научават как Валентин е разпространил своите листовки в Пловдив, а Едуард и „Сашо с групата си“ – в София. От документа се разбира също, че е взето решение да се изработят нови позиви, като е уточнен и техният текст.
Получавайки доноса на Стриков, зам.-председателят на КДС Григор Шопов бързо свързва данните за разпространените позиви с вече предадените няколко листовки от „бдителни граждани“ в София и Пловдив.
През следващите дни, при оперативни срещи на КДС със Стриков, органите научават, че и Александър Тончев, с прякор Локатора, е готов да участва в предстоящото разпространение на новата партида позиви.
Опитите за привличане на още колеги
Доносът на Стриков изглежда е пряка последица от винаги съществувалия риск за теч на информация при привличането на допълнителен брой хора към тримата. До залавянето им обаче, Стриков е единственият подобен случай. При всички други е налице отдръпване, нежелание за включване, страх, но не и донасяне на властта.
След началото на учебната година в Софийския университет през октомври, Ал. Димитров се среща със споменатия вече негов колега историк Ал. Тончев. След два последователни разговора Сашо и Едуард успяват да получат съгласие от Тончев да участва в самото написване и разпространение на втората партида позиви.
В крайна сметка обаче, той не развива никаква дейност както при писане, така и при разпространение на позивите.
Без резултат остава и опитът на Сашо Димитров да привлече към групата колегата си Стайко Трифонов.
Ала на 20 октомври, по време на рождения ден на Лили (Лиляна) от същия курс, Ед. Генов прави опит да привлече и Мария Тодорова (Мая). При отказа ѝ за участие, той я моли да не отваря темата пред Ал. Тончев, видимо с цел да не го разколебае след вече даденото от него съгласие.
Инквизицията в партийната организация
Заключителното постановление към следственото дело №370/1968 по описа на КДС от 6 декември и Обвинителният акт стесняват замесените в групата до арестуваните трима. Ала не пропускат да споменат, макар и неосъщественото съгласие на Тончев да разпространява позиви, както и несъобщаването от страна на Тодорова на органите на властта, въпреки отказа ѝ да участва.
На 18 декември 1968 г. В. Радев и Ал. Димитров ще бъдат пуснати под парична гаранция, за да дочакат процеса и да бъдат подложени на същинска инквизиция от „обществените организации“.
Благодарение на познанството си с един от следователите в КДС, Апостол Апостолов – Гърчето, негов съзатворник и приятел отпреди 9 септември, историкът и директор на Института по балканистика Николай Тодоров предварително разбира, че няма обвинения към дъщеря му М. Тодорова както в заключителното постановление, така и в обвинителния акт.
