Фокус

Опитът за покушение срещу Тръмп и последвалата обществена буря: насилие, опортюнизъм и конспирации

Споделете статията:

След опита за покушение срещу Доналд Тръмп във Вашингтон вниманието бързо се измества от самото насилие към начина, по който обществото реагира на него. Инцидентът се превръща в катализатор за политически тълкувания, институционални спорове и лавина от конспиративни интерпретации. Как в съвременната американска среда кризите почти мигновено се преработват през оптика на опортюнизъм, недоверие и информационен хаос и как това изтласква на заден план както фактите, така и базовия обществен консенсус около политическото насилие, пише американският анализатор Майкъл Селърс.

Има моменти, в които една държава се разкрива. Не толкова в самото събитие — то обикновено е достатъчно лошо. Истинското разкритие идва след това — в реакциите, в опортюнизма, в рефлексите, в нещата, в които хората са готови да повярват, в нещата, които са готови да използват, в нещата, които вече не ги шокират.

Фиаското около вечерята на кореспондентите в Белия дом е един от тези моменти.

На пръв поглед историята е ясна и обезпокоителна: мъж, въоръжен с пушка и пистолет, се е опитал да пробие охраната в хотел „Вашингтон Хилтън“, докато вътре са били президентът Тръмп, първата дама, висши служители и журналисти. Служител на Сикрет сървис е бил прострелян и е оцелял благодарение на бронежилетка. Заподозреният — Коул Томас Алън от Торънс, Калифорния — е обвинен по федерални обвинения в опит за убийство на президента, наред с други престъпления. Според първоначалната информация властите смятат, че е планирал нападението предварително и е действал сам.

Само това би било достатъчно за мрачен коментар в края на деня за оръжейното и политическото насилие в Америка. Но ние сме толкова притъпени към това, че почти няма смисъл, нали?

Но самото събитие е само първият пласт.

Това, което последва, може да ни каже повече за страната, отколкото самото нападение.

Защото почти веднага случилото се се превърна в нещо като национален тест на Роршах — политическо насилие, търговски интереси и конспиративна култура, хвърлени в една и съща тенджера и сведени до нещо много американско и много болно.

Първо — насилието
Знам, че казах, че сме притъпени към тази част, така че защо изобщо да я обсъждаме — но трябва да започнем оттук, иначе нищо друго няма смисъл.

Някой предполагаемо се е опитал да атакува събитие, на което присъства президентът на Съединените щати. Независимо дали харесвате Тръмп, мразите Тръмп, страхувате се от Тръмп, подигравате му се, гласували сте за него или против него, или го възприемате като жив тест за издръжливостта на конституцията — това не е приемливо. Политическото убийство е отрова. Политическото насилие е отрова.

Опитът за убийство на президент е тежко национално събитие. То не става по-малко сериозно, защото президентът е Доналд Тръмп. Не става по-малко важно и защото самият Тръмп години наред подкопава политическия живот, насърчава заплахите, възхвалява агресията, обезчовечава опонентите и прави американската политика по-груба и по-опасна.

И двете неща могат да бъдат верни едновременно.

Тръмп е помогнал за създаването на този климат.

И въпреки това нападение срещу Тръмп си остава нападение срещу конституционния ред.

Оттук започва базовата гражданска сериозност. Ако не можем да държим тези две мисли едновременно, значи вече губим нишката.

Предполагаемият нападател, според клетвената декларация на ФБР, изглежда е бил воден от силна омраза към Тръмп. Съобщава се, че е оставил писмени изявления, описващи насилствени политически намерения. Твърди се също, че е транспортирал оръжия през страната и се е опитал да си пробие път към строго охранявано събитие.

Това е политическо насилие. Точка.

И в една функционираща държава това би било първият и най-важен акцент. Не защото оневинява Тръмп за каквото и да било. Не защото заличава опасността от т.нар. „трампизъм“. Не защото сме длъжни да се преструваме, че „двете страни“ са еднакви по своята реторика, методи или отношение към демократичните норми. Просто защото в едно нормално общество това не може да бъде приемливо.

След това — „продажбеното послание“

И тогава дойде втората болест.

Само часове по-късно стрелбата вече беше превърната в аргумент в полза на бална зала в Белия дом на Тръмп.

Да, балната зала.

Доналд Тръмп настоява за мащабен проект за нова бална зала в Белия дом, чиято стойност се оценява на около 400 милиона долара. Защитници на културното наследство оспорват проекта в съда, като твърдят, че администрацията не разполага с необходимите законови правомощия и е заобиколила изискваните одобрения от Конгреса и федералните институции. След стрелбата Министерството на правосъдието е оказало натиск върху Националния тръст за опазване на историческото наследство да оттегли иска си, като е аргументирало, че нападението показва нуждата от сигурно пространство за президентски събития. От тръста са отказали, заявявайки, че стрелбата не отменя законовите изисквания за строителство.

Помислете за това за момент.

Мъж предполагаемо се опитва да си пробие път с оръжие до вечеря, на която присъства президентът.

Служител на Сикрет сървис е ранен.

Страната едва избягва катастрофа.

И почти веднага събитието е превърнато в аргумент в полза на изграждането на бална зала.

Наистина.

Възможно е да е вярно, че президентската сигурност се нуждае от подобрение. Възможно е да е вярно, че големите събития създават уязвимости. Възможно е също така хотел „Вашингтон Хилтън“, отдавна известен като проблемен от гледна точка на сигурността още от опита за покушение срещу Роналд Рейгън през 1981 г., да не е идеалното място за президентски прояви.

Но това не е същото като да се каже: следователно Тръмп трябва да получи своята частно финансирана, юридически оспорвана, почти „версайска“ бална зала в Белия дом.

Така работи тази машина днес. Кризата се превръща в брандинг. Страхът се превръща в инструмент за натиск. Сигурността се използва като претекст. От обществото се очаква да премине директно от шок към съгласие.

Без трезва оценка.

Само: „Видяхте ли? Казахме ви, че ни трябва балната зала.“

И това също е част от американската болест. Не само че насилието се случва, а че то незабавно се преформатира и ни се продава обратно като доказателство за нещо, което някой влиятелен така или иначе е искал да направи.

След това идват конспирациите

И след това, съвсем предсказуемо, дойде третата „болест“: конспиративните теории.

Почти мигновено части от интернет започнаха да правят това, което вече правят след всяко голямо събитие. Историята не била такава, каквато изглежда. Заподозреният не бил този, за когото се представя. Стрелбата била инсценирана. Стрелбата била допусната да се случи. Нападателят бил подставено лице. Снимката била фалшива. Истинският мотив бил скрит. Цялото нещо било театър. Версията с балната зала го доказвала. Или версията с Епстийн го доказвала. Или Израел го доказвал. Или разузнавателните служби го доказвали. Или самият Тръмп го доказвал, като извличал полза от него.

По-голямата част — а може би и всичко това — се разпространяваше в социалните мрежи със скоростта на лъжата, в рамките на минути. Едно фалшиво изображение, което уж показва заподозрения с тениска на израелската армия, впоследствие беше разобличено като генерирано от изкуствен интелект, но не и преди да подпали нова вълна от конспиративни твърдения.

И тук искам да бъда внимателен.

Не казвам, че е невъзможно влиятелни хора да инсценират събития, да ги използват, да прикриват факти, да манипулират разкази или да лъжат обществото. Разбира се, че не е невъзможно. Историята е пълна с измами. Правителствата лъжат. Разузнавателните служби провеждат операции. Политиците използват страха. Медийните екосистеми изкривяват реалността. Самият Тръмп е лъгал толкова често и толкова мащабно, че милиони американци вече приемат недобросъвестността като изходна позиция.

Затова разбирам този рефлекс.

Не споделям прибързаното заключение, но разбирам рефлекса.

Смисълът не е, че всеки, който подозира инсценировка, е глупав. Не е и че всеки, който се пита дали официалната версия е непълна, е злонамерен. Не е и че скептицизмът е нещо нездравословно.

Скептицизмът е здравословен.

Проблемът е, че толкова много американци вече са подготвени да повярват на най-лошото веднага — и то без реално разследване; без размисъл; без каквото и да било основание, освен племенна омраза към „другата страна“.

Преди кръвта да е засъхнала, преди обвинителните актове да са прочетени, преди да има дори първа ясна хронология, половината страна вече казва: инсценировка.

А другата половина вече казва: ето, другите са терористи.

Това не е общество, което обработва информация.

Това е общество, което преработва травма през предварително съществуващ гняв.

И отново — не го казвам с презрение към хората, които го правят. Казвам го по-скоро с умора и с тревога как изобщо можем да се върнем към зряло поведение и поне някакво подобие на нормалност.

Хората са заливани с толкова много глупости, от толкова много посоки, толкова дълго време, че недоверието се е превърнало в инстинкт за оцеляване. Те са гледали как войни се продават на базата на фалшиви предпоставки, как финансови кризи се обясняват от хората, които са ги причинили, как общественото здраве се политизира, как полицейски стрелби се интерпретират, как разузнавателни твърдения се използват като оръжие, как милиардери купуват платформи, как президенти лъжат, как телевизии създават паралелни реалности, а алгоритмите на социалните мрежи възнаграждават най-изкривените интерпретации на всяко събитие.

Така че да — хората са готови да повярват на всичко.

Това е болестта.

Не защото обикновените хора са станали ирационални без причина, а защото доверието е било отровено в самия си източник.

Общата нишка
Ако съберем трите слоя заедно, картината е мрачна. Насилието поражда страх. Страхът създава възможности. Опортюнизмът поражда подозрение. Подозрението поражда още гняв. Гневът създава повече опасност. Опасността поражда още страх. И така кръгът се затваря отново и отново.

И всяка институция, която някога би могла да забави този цикъл, е загубила доверието поне на част от обществото.

Една здрава държава би могла да каже: ще разследваме пробива в сигурността, ще подведем нападателя под отговорност, ще отхвърлим политическото насилие, ще откажем да използваме инцидента за користни цели и ще изчакаме фактите, преди да изграждаме теории.

В момента ние не сме такава държава.

Вместо това получаваме цялото „американско меню“: опит за покушение, аргументи за бална зала, фалшиво AI изображение, моментално племенно разделение и хиляди хора онлайн, които с пълна увереност обясняват какво „наистина“ се е случило, преди да знаят каквото и да било.

Частта, която не мога да реша
И така — докъде ни води това?

Честно казано, не знам.

Има ли смисъл да оплаквам всичко това, ако нямам представа как да се поправи? Вероятно не. Рискува да звучи самодоволно.

Инстинктът ми, подготовката ми, ме карат да завърша с някаква конструктивна мисъл. Ясна перспектива. Спокоен абзац, който да даде проблясък надежда в тъмнината.

Но не го усещам.

Защото проблемът не е, че ни липсват правилните думи. Проблемът е, че думите са изгубили силата си заради прекомерна употреба, лицемерие и недобросъвестност.

Така стигам до края на този ден без подреден отговор.

Напротив — стигам до въпрос.

Как да се измъкнем от тази кал?

Как да излекуваме толкова дълбока болест?

Идеи?

Някой?

Бюлер?

Аз нямам.

Ще кажа само това: трябва да се борим с притъпяването. Не можем да позволим опитите за покушение да се превръщат просто в поредния новинарски цикъл. Не можем да позволим президентите да използват страха като празен чек. Не можем да позволим конспиративното мислене да стане единственият език на недоверието. И не можем да се преструваме, че държава, толкова подозрителна, толкова гневна, толкова лесно манипулируема и толкова тежко въоръжена, ще бъде добре „на автопилот“.

Поне трябва да свидетелстваме. Да го назовем такова, каквото е.

Болест.

Не всички болести са фатални. Това е най-близкото, до което мога да стигна като положителен завършек.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Подкрепете ни

Споделете статията: