Смъртта на Хабермас и крехкото бъдеще на публичния разум

Юрген Хабермас почти не коментира хуманитарната катастрофа в Газа през 2023 г. Неговата кратка позиция защитаваше Израел, но остави почти без внимание страданията на цивилните палестинци. Това предизвика критики от много интелектуалци, които го смятат за едностранчив. Историческата рамка на Германия и възрастта му частично обясняват дистанцираността му, но парадоксът между теорията му за публичната сфера и реалната ситуация остава обсъждан.

Маргиналия

„Гледам как реагира германската преса на смъртта на Хабермас. И си спомням, че вчера говорих с Джак Халберстам за неговите планове – как се завръща към книгата на Клаус Тевелайт „Мъжки фантазии“ (Male Fantasies), най-вече заради желанието да прочете психоаналитично историята на фантазмите, които правят нацизма възможен. И обсъждахме колко лошо беше приет в Германия неговият аргумент за тясната връзка между хомофилията и нацизма в самото му начало; как много гей фантазми са консолидирали нацизма и как тази историческа ситуация не е била обсъждана от никого, освен от левите историци (има една сензационна глава по темата в „Куиър изкуството на провала“ [The Queer Art of Failure]).

Но преглеждам WAZ –Frankfurter Allgemeine Zeitung) и Die Zeit, за да видя как честват философа на следвоенна Германия.

Die Zeit предлага добра статия от Филип Фелш, която ни показва Хабермас у дома като един Хайдегер „наопаки“. Живеел е в къща някъде в горите на Бавария, но Хабермас е изглеждал в нея като американски професор в пенсия, с маратонки за бягане – сякаш е в Хамптънс. Как за него Западът е означавал Америка и как неговата програма е била програма на цяло поколение, а именно „премахването на дълбочината“; и как неговото ясно, дидактично и обобщаващо писане е било замислено като отрицание на писането на Хайдегер. Как не е имал никакво отношение – както и цялата Франкфуртска школа – към Германската демократична република. И че да, най-важният момент в кариерата му е бил спорът с Ернст Нолте (Historikerstreit), където той остава марксист и атакува идеята, че нацизмът се е родил от комунизма.

Във FAZ изданието гледа на Хабермас като на свой собствен. Може би най-добрата статия, извън тази за Франкфуртската школа и футбола, е на един литератор. Клуге ни казва, че наследството на Хабермас е завръщането към труда и ателието. Друг журналист ни казва, че „Айнтрахт Франкфурт“ вече не играе нищо „а ла Адорно“ – „Играеха без идея“ (Sie spielten ohne Idee) – и нещо повече, разиграват топката отляво надясно и отдясно наляво, без да знаят защо. Много интелектуалци правят точно това, може би не по-различно от двамата последователи на школата, които имаме в Румъния – Андрей Марга и В. Тисмъняну, като и двамата играят, бих казал аз, ohne Idee. Или ohne Begriffe (без понятия).

Но в статията на литератора се намира най-добрият портрет на човека. На 23 години, през 1952-ра, Хабермас пише критично за Готфрид Бен във FAZ и там поставя под въпрос цяло едно поколение консерватори заради тяхната страст към формата. За Хабермас формата без история е цинизъм и ето как съвсем млад той започва да прави формалистична и марксистка критика във вестници с голям тираж.

Неговият остър, но силно въздействащ израз е бил, че се държи за носа, докато чете Бен. Неслучайно това беше и един от жестовете, с които се лансира „Критикатак“ (Criticatac) в Румъния – да се държиш за носа, докато четеш легионерите.

Може би не е съвпадение и това, че двадесет и пет години по-късно Хабермас се сражава с радикалната германска левица (известното движение от ’68-а), която обвинява във „ляв фашизъм“, в жест, подобен на този, с който сега по-младите се държат за носа, за да четат него. Хабермас се превърна в Бен за едно ново поколение, но по други причини, които вече не са свързани с формата, колкото със съдържанието (не е заел правилната политическа позиция).

Може би не е съвпадение, че старият философ, който видя съпругата и дъщеря си да умират преди него, все пак насърчаваше една сурова форма на оспорване. Дъщеря му, която е учила при Фуко и става специалист по постколониализъм, се впусна именно в интелектуалното направление, което той атакуваше най-яростно.

Най-острото и изненадващо нещо е това, което се открива у Хабермас на 23 години (извън по-късната му „библия“ за комуникативното действие), а именно презрението му към Бен. Хабермас пише, че Бен неслучайно е посветил своята лекция за „мита за верността в брака“ на съпругата си. Сериозен „бърн“ (burn) и „диз“ (diss), бихме казали ние.

Или и ние бихме могли да кажем като Хабермас, че неслучайно философът е посветил книга на идеалната комуникация, при условие че дъщеря му е избрала да обожава Фуко.“

Богдан Попа е литературен критик, доцент в Трансилванския университет в Брашов (Факултет по литература), където преподава курсове по американски изследвания. Пише в Critic Atac

превод: Владимир Митев